Огнената кралица

Преди две години Yan ни надъха с ревю на първата книга от трилогията „Сянката на гарвана“ – Кръвна песен. С настоящия текст направо ще скоча в дълбокото и ще ви разкажа за последната част на тази епична фентъзи поредица – Огнената кралица.

Книгата започва директно от мястото, където Владетелят на кулата остави своите персонажи. Кралица Лирна преживява покушение и е спасена от силите, които презира. Обединеното кралство е под ударите на тежка инвазия от Воларианската империя. Нещата започват да се обръщат, след като Вейлин Ал Сорна спасява кумбраелците от ужасяваща обсада при Алтор, в чиито реки от кръв и пепел се е издигнала звездата на Рева Мустор, не по-малко ефективен убиец от своя ментор. Междувременно Червеният брат Френтис прави всичко възможно да направи живота на окупаторите колкото може по-мизерен чрез прецизния си терор от загадъчни убийства. В добавка на четирите гледни точки имаме и една нова – поетът Алуциус и оцеляването му в превзетата столица Варинсхолд. Място се намира и за познатия ни историк Верниерс, който пътешества на тайна мисия до Алпиранската империя.

Това е началната точка на всички сюжетни линии на томчето, а онова, което в крайна сметка се случва, е един луд екшън, където много тайни се разкриват и много герои срещат смъртта си.

От добрите аспекти на книгата мога да посоча разрастването на вселената и културите, въпреки някои клишета (например за суровите северни народи и робските тегоби на екзотичния изток). Възхитих се от разгърнатия потенциал на мултикултурната вселена – шаманите на ледения Север, които се свързват ментално с дивите животни, конният народ на еорилите, пиратите от Мелденейските острови, матриархалните планинци лонаки и, разбира се, трите съревноваващи се за съдбата на света империи. Подобно светостроене може да се сравнява примерно с работата на Робърт Джордан по Колелото на времето, макар тук да имаме само три книги за градене. Богатата и разнообразна история на света и интересните религиозни системи са също едни от най-големите плюсове в поредицата.

Добро попадение е и психологическият ефект от лудостта на вихрещата се наоколо смърт. Битките са описани достатъчно интересно – авторът действително знае как да разкаже едно епично сражение, било то на суша или по вода. Вкарани са и някои интересни идеи за първоизточника на религиите при различните народи, но без особено задълбаване по темата. Изключително съм доволен от начина на представяне на магията – тя се появява само при нужда, за да поддържа мистиката около Мрачното и неговите сили, но без да бъде поставена като централен фокус в историята.

За разлика от разгръщането на вселената обаче, авторът не е положил особени усилия в изграждането на героите – те са едногласни, мотивацията им остава неясна, а развитие на практика липсва. Това е проблем, защото има страшно много персонажи, които са трудно различими един от друг, и когато нещо лошо им се случи, просто не ти пука за тях.

От това решение най-силно страда сюжетната линия на Рева. Героинята има важна роля във втора книга, но изглежда след това авторът е нямал особени планове за нея. Стана ми интересна едва към края, заради няколкото готини момента на гладиаторската арена, а сцените ѝ с императрицата бяха страхотни (най-вече поради непредсказуемостта на императрицата, не толкова заради самата Рева). Но в крайна сметка, линията на Рева е най-слабото звено в Огнената кралица и ще запомня героинята единствено с това, че е „бадас лесбийка”.

Друго, което ме подразни, бе калпаво представеният романс – всички любовни трепети на главните герои останаха да висят в нищото. От една страна, не е задължително любовта да е на фокус по време на тежка военна кампания, а и на мен самият не е като да ми пука особено по темата, но не е окей всички герои да свършат в мизерия и неяснота за чувствата си. Все пак обратната страна на монетата не означава непременно реализъм.

Злото пък е представено като ултимативното зло – воларианците са просто черни без компенсиращи сиви щрихи, а императрицата е луда кучка, готова на всичко, за да постигне целите си (дори на масово изтребление на собствените си поданици). Книгата изобилства от описания на насилие, убийства и мъчения и направо изгубих бройката колко зверства могат да понесат горките роби в тази империя на злото. Не, не си мислете че съм ощипана мома, просто в един момент човек се насища и спира да се впечатлява. Което е особено голям проблем при баш финалната ексцесия, защото все пак сигурно авторът разчита читателското сърце да трепне при неколкостраничния апокалипсис.

Въпреки че романът дава отговор на повечето големи въпроси в серията, не навсякъде това е сторено по задоволителен начин. Да, може и да научихме какво превръща воларианците в толкова кръвожаден народ и откъде идва Съюзника, но миналото му се оказа разочароващо, а мотивацията крайно неудовлетворителна. Твърде много сюжетни арки останаха висящи дори за феновете на отворения край, барабар с незадоволителната кулминация.

В заключение, въпреки големите минуси в третата част, бих препоръчал трилогията на онези, които харесват смесицата от класическото героично фентъзи с тайнствена магия, но в същото време си падат по по-мрачните краски на насилие и депресия на войната от средновековен тип в цялата ѝ прелест.