Пумпал Брутална приказка

Ако наистина решиш да последваш съвета ми, призори ще изкачиш билото на планината и ще поемеш по ждрелото на Тежководната река в посока местността Тръбен кокал, ще повървиш стотина хвърлея и изведнъж пред теб ще се роди нещо на вид толкова чуждо… – Тук той се замъчи да изкопчи от мозъка си друга дума и не след дълго попадна на нея: – …толкова инородно и откровено иносказателно, че в миг ти се взима умът, връзва ти се езикът, спира ти се дъхът и… – При произнасянето на съюза „и“ гласът на Ловеца на организми се изви и заби на място.

– И какво? […]

– И ти се къса погледът.

– Нещото ти къса погледа!? – смая се Прогонващия луфтове.

– Буквално.

В скорошно интервю авторът на Пумпал Владислав Тодоров казва, че третият му роман слага край на една своеобразна трилогия, започната с Дзифт (2006) и продължена през Цинкограф (2010). Три романа, свързани според автора им от историята: един за 9-и септември, един за 10-и ноември и един за края на българската история в далечното бъдеще. И в трите Тодоров се е опитал да експериментира с езика, да влезе в шаблона на конкретни жанрове (ноар, шпионски роман, антиутопия) и да ги видоизмени изотвътре. В същото интервю Тодоров твърди, че не пише фантастика*, а хибриден жанр на антиутопия, заразена с вълшебна приказка. Получило му се е, макар и може би да е подценил доколко е успял да избяга от фантастичността.

Светът на Пумпал е в състояние на екстремен постапокалипсис. В този свят, претърпял „клетъчна революция“, технологиите наистина са цялостно повредени по дизайн, а разпадът не е само на ниво социум, но и на ниво смисъл*. Смисълът си отива от Земята, която като че ли се изчерпва с ненозаваната България в този художествен свят. Отива си с преписаните на неунищожима хартия слова в търбуха на космическия кораб, Пумпала, заедно с безсмъртните и неизменящи се Биотитани – научно-технологичният телос на човечеството. Остават някакви парчета плът и криворазбрана цивилизация, престъпност, която бива умишлено дезорганизирана чрез изкривяване на времето и информацията, заразен живот, селенѝя, от която Биотитаните се стремят да избягат в селèнията на Космоса… Тодоров алегоризира интензивно, ползвайки жанрови подпорки. И докато естетиката на ноара е калибриранa да спихва въображението и да затваря възможните отговори в тясно дефинирани рамки, то фантастичната естетика отваря съзнанието навън към нови хоризонти.

Авторът може би вярва, че не е написал фантастика, но всъщност, макар и действително ограничено вътре в логиката на абсурда и приказката, читателското въображение е способно да надскача авторовите намерения. Предвид че прологът на романа, със съвсем малко промени, би могъл да бъде чудесен научнофантастичен разказ сам за себе си, а гласът на разказвача никак не е неутрален и определено изкривява повествованието, всъщност художественият свят не е невъзможен за тълкуване като научна фантастика. Това не би било толкова важно, ако романът не проблематизираше самите механизми за строене на смисъл – така абсурдната фантастика променя законите на смислоправенето, които пък обратно променят логиката на научната фантастика и заразяват езика ѝ с кибергювендии, мъстилници, разумни книги, пердета-удушвачи и прочие. Остаряло схващане е, че фантастиката се изчерпва с бъдещи технологии и „научен“ език (а и всъщност разумната книга-героиня в романа спокойно би могла да бъде мислена като нанотехнологичен изкуствен интелект).

В крайна сметка, не е чак толкова важно как авторът определя текста си жанрово – важното е, че той работи добре. Алегорията е внедрена в дълбоко образен език, който функционира хем на абстрактно, хем на сетивно ниво, тъй че напрежението по линията „материално възможно – алегорично“ разколебава смисъла много по-успешно, отколкото чисто фигуративният език би могъл. Обектите на осмиване прозират достатъчно ясно, но и достатъчно несигурно, така че читателят да си мисли хем за родния социализъм, хем за развит капитализъм, хем за българщина, за пост истина, за общество на спектакъла и за руски космизъм. Безспорно, Пумпал е текст-химера, който умишлено не може да стои спокойно в конкретен жанр, но фантастиката е генетично вплетена в него – на страниците му чувствителното съзнание може да усети както влиянието на приказка на Каралийчев или пък на виц, така и Джийн Улф и Янчо Чолаков (независимо дали авторът ги е чел, а той, сигурен съм, не е; именно това е атестат за живостта на произведението му). В постбългарския свят на Пумпал жанровете се оглеждат едни в други като полуинтелигентни огледала и рушат смисъла, барем изпод него излезе възможност за друг такъв:

Действаме много внимателно. Тоя ползва налудни средства за разумни цели.

…

Нали ти казах, тук ползват разумни средства за налудни цели.