Приказка за магьосници, физици и дракон
Автор: Геновева Детелинова
Издателство: MBG Books
Цена: 12.90
„Бодрата Пратчетова традиция“, съобщава ни началото на анотацията на Приказка за магьосници, физици и дракон, „повелява магията да се консумира с много хумор.“ Това смело твърдение мигновено ме води към два извода. Първо – че човекът, писал въпросната анотация, е чел Пратчет за последно някъде преди петнадесет години; и второ – че ме чака поредното дребнаво остроумничене от поредния автор, недосхванал какво всъщност прави творчеството на Пратчет литературния феномен, което то е. За да съм напълно искрен обаче, при все, че книгата не разби на пух и прах очакванията ми, тя се оказа доста приятно четиво.
Още в самото си начало, Приказката започва по следния начин:
По улиците бяха останали малко хора, които бързаха към домовете си, вкопчени в развяваните си от вятъра палта. Анорексична женица изпълни балетен етюд с голям черен чадър, с който се редуваха да се носят по улицата.
Този изненадващо жив образ е само един от множеството примери за качеството на стила на Геновева Детелинова. Предвид възрастта на девойката – началото на двадесетте – и още по-ранната възраст, в която е започнала романа си, писателските й качества са на впечатляващо ниво.
От историята на книгата обаче има какво да се желае. Всеки знае този тип сюжет, който изглежда така, сякаш авторът се е събрал с дружките си на по бира, поразлигавили са се и е почнало едно „измислячество“ в стил „хаха, няма ли да е супер забавно, ако…“ Само дето в случая светът и героите на авторката звучат така, все едно приятелите са се събрали на по количка в парка. С което не искам да кажа, че Приказка за магьосници, физици и дракон не е забавна, но от нея определено се носи известна наивност. Сюжетът е подчинен не на предварително планирана идея, а на литературния аналог на хихикане. Сюжетните линии се развяват като палец пред носа, героите често се държат неадекватно, за да се окажат в идиотски ситуации, светът е подчинен на някакви галфонски правила и обитателите му си живуркат в него като леминги. От романа блика усещане за слапстик и във всеки момент очакваш някой да се спъне и да падне по лице в нечие щедро деколте, да се подхлъзне на бананова кора или пък да го удари стълба по главата.
Хуморът обаче не е само ситуационен, и при все сюжетната хахахикавост, книгата всъщност върви много леко и приятно. Авторката има множество попадения като например тази ситуация, в която един от главните герои се оказва затворен в някакъв алтернативен свят, и облечен в рокля:
Погледна спускащите се до земята дантели и се почувства отвратен.
– Отвратен съм – заяви твърдо…
За всеки един такъв добре насочен и на място бъзик обаче, Детелинова съумява да развали поне един друг, правейки може би най-класическата грешка в историята на литературата – това да смяташ читателя за по-глупав, отколкото той е. Множество иначе качествени моменти в книгата са прецакани с излишно дообясняване. Ето един пример, който откровено ме вбеси, тъй като първоначално беше толкова добре написан:
„Не е възможно да съм изглеждал така в гимназията – беснееше Александър наум. – Подстрижи се, момче, подстрижи се!“ Посланието му обаче нямаше как да стигне до младия Сашо, чиято бухнала къдрава коса се нуждаеше от намесата на цял екип фризьори, въоръжени с градинарски ножици и горелки. Сега, след като се виждаше отстрани, много случки от онзи период му се изясняваха…
Звучи добре, нали? Забавно, игриво и дава поле за интерпретация. Да, ама не!
…- например защо така и не успя да си хване гадже в гимназията.
ЗАЩО БЕ?! Кому е нужно? Ще стоплим, дегеа!
Излишното палене настрана, макар и Приказка за магьосници, физици и дракон да е осеяна с подобни примери, истината е, че зад тях много явно стои крехката възраст на авторката. Това важи и за видимото усилие във всяка сцена да има нещо „СМЕШНО, ХАХА!“. Но Детелинова има усет за българския език, чувство за хумор и усет за тайминг. Останалото без съмнение ще дойде с времето и опита, ако продължи да пише и се стреми към себеусъвършенстване. И честно казано, дори в този си вид, дебютният й роман определено си заслужава четенето.
Плюсове:
+ Впечатляващо боравене с българския език, както за възрастта на авторката, така и като цяло, на фона на повечето ни автори, които звучат като лош превод.
+ Добро чувство за хумор, което има нужда само от известно полиране и недоизказаност, за да блесне истински.
+ Силен усет за динамичен диалог. Отново нещо, нетипично за съвременния български автор.
+ Сфинкса и сапунките.
Минуси:
– Сюжетът на книгата е отникъде заникъде и е задръстен с твърде много „измислячество“ надребно и насилено хумористични ситуации. При все, че четенето върви бързо, Приказката постоянно създава усещането за „пънене“.
– Хумористичните моменти определено могат само да се подобрят от мъдростта „по-малко е повече“.
– Героите са идиоти. Не по правилния начин.
П.П. ДО ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ, ЛИТЕРАТУРНИ КРИТИЦИ, ПСЕВДО- И ИСТИНСКИ РЕДАКТОРИ И ФЕНТЪЗИ ЕНЦИКЛОПЕДИСТИ!!! Моля стоплете най-сетне, че съвременният читател нито се трогва, нито ще повярва на сравненията с Роджър Зелазни и Тери Пратчет. В България все още не се е появил авторът, който е способен да се мери с кой да е от двамата в съответните им полета на изява – какво ти в България, в СВЕТА все още го няма. Нещо повече – по някаква причина никой от вас, скъпи български автори, литературни критици, псевдо- и истински редактори и фентъзи енциплопедисти, си няма и най-бегла идея какво всъщност прави тези автори значими и уникални, и какво би доближило дадено произведение до тяхното творчество. Съзнавам, че мнозина сред нас са израснали с тези два колоса, и все ни се иска да видим някой роден автор да постигне това, което те са постигнали, но моля ви се… просто спрете. Излагате се. Сериозно. [/rant]
Оценка: 7/10
(Ревюто няма да коментирам, понеже все още не съм стигнала до книгата.)
Последния абзац подкрепям напълно, но с уговорката, че не винаги авторите са причината за подобни сравнения. Има много други фактори и често самият автор, дори против идеята, няма много право на глас.
Лоша шега играят тия сравнения на автора, но още по-лошо става, когато обвинявате автора за тях – създават впечатление, че писателят е грандоман без реална представа за възможностите. А истината е мааалко по-различна…
Е, аз мисля, че И авторите понякога са причина за подобни сравнения, така че нормално и те да са в кюпа с изреждането. (Но съм съгласен, че отговорността е по-малко у тях, отколкото у други.)
Но пък е и вярно, че на някои от тях, ако и да не им хрумват тези сравнения, доста им харесат, като ги чуят от другиго, нищо че после го замазват с „Ами, да, ОПИТВАМ СЕ да бъда като Зелазни/Пратчет/Джойс/Дикенс.“
Като че ли повечето четящи хора в България сме на мнението на Roland, та си мисля, че един автор по-скоро би се притеснил от подобно сравнение… точно защото знае, че ще предизвика такава реакция.
Колкото до „опитването“ като замазване – това си е галантен начин да излезеш от неудобна ситуация 😀 Шегата настрана, все си мисля, че дебютиращите автори са прекалено притеснителни, за да искат доброволно да плеснат такова сравнение на корицата.
Да, дебютиращите навярно са 🙂 Но лошо няма, за много хора подобни сравнения работят, продават. (Не и за Роланд явно :D)
Знам, че е ужасно непрофесионално, когато автори отговарят на ревюта, но не мога да се сдържа. Благодаря на Роланд – това е първото ревю на книгата, което ми дава нещо, за което да мисля когато редактирам следващия си роман. Преди няколко години и Trip беше коментирал, че излишното дообясняване пречи, а не помага. Иска ми се да вярвам, че през последните няколко години откакто приключих романа съм изгладила доста от проблемите, за които говориш – надявам се, че в следващото ревю ще успея да додрапам до, 7.5/10, примерно. 🙂
Колкото до Пратчет – нито бих се сравнила с Тери Пратчет, нито се опитвам да пиша като него (защото не мога). Liritha знае за какво говори.
Напротив, професионално е да отговаряш, особено смислено 🙂 (На Острова не са съгласни, тъй че те разбирам, де :Р)
Бодрата Калинова традиция повелява да не оставям rant-овете на Roland без ответен flak. Особено с толкова крещене из тях. 🙂
Преди flak-а обаче подчертавам, че – като един от редакторите на „Приказката“ – съм съгласен с най-сериозната критика: за „убягващия“ (направо забягващия) сюжет. За да се оправи такъв проблем, се иска пренаписване на текста – с помощта на редактор, какъвто поне аз в България не съм виждал досега. След 5-6 години може и да си създадем. За да не бавим дебютния роман на Геновева с толкова, преценихме да го пуснем такъв – а в следващите да се стараем повече.
(За сравнение: с Геновева правихме смислова редакция – въпросното пренаписване с цел затягане на сюжета – на един от новите ѝ разкази, писан директно на английски. След седмата версия – няколко месеца пинг-понг – усетих, че авторката е на път да зареже всичкото. Затова решихме да се спрем – колкото, толкова – да доогладим само стила и да пускаме към списанията. Сега чакаме резултати. А ако авторката происка да продължим да чоплим – аз съм си на разположение. 😉 )
Стигаме и до самия flak.
По някаква причина Роланд е решил, че „никой от вас, скъпи български автори, литературни критици, псевдо- и истински редактори и фентъзи енциплопедисти, си няма и най-бегла идея какво всъщност прави тези автори значими и уникални, и какво би доближило дадено произведение до тяхното творчество“. Няма да коментирам истинността на обобщението. (Симо… аз съм расъл с тия двама автори – чета ги от 1992-а, та досега. Върху Пратчет съм писал extended essay за International Baccalaureate – 4000 думи академичен текст. Надявам се да усетиш колко си се изхвърлил.) Вместо това ще помоля внимателните читатели, запознати с Пратчет, докато четат „Приказката“ на Геновева, да си задават въпроса: „Тази ситуация напомня ли ми за нещо в реалния – нашия си – свят? Улавя ли тя някакви аспекти от човешката същност, the human condition – подчертавайки ги чрез кривото си огледало, правейки ни по-осъзнати и способни на саморефлексия?“
Това, поне за читателя Калин, е една от фундаменталните прилики в писането на Тери и Геновева.
А към Роланд имам други въпроси: Чел ли си текст на Пратчет, писан, когато авторът е бил на 20? Мисля, че се намира един – „Килимените хора“. (Въпреки че той е ни риба, ни рак – самият Тери обяснява в предговора му защо.)
Сравнявал ли си го като качество с, например, „Драконът и портокаловият сок“?
Мислиш ли, че Геновева ще спре дотук? 🙂
Опитвам се да подскажа, че контекстът има значение.
Не знам защо всички говорят за Пратчет, за някакви сюжетни неразбории, а някъде четох и сравнения с Хашек. По тая линия на размисъл – абстрахирайки се от жанра, „Приказка за…“ си е наследник на страхотния хумор на Д. Адамс (чийто сюжетни нишки също често се разпокъсваха от летящи кашалоти и тъ нъ). С първите страници станах фен. И на Шефа, и на Сфинкса, и на еднокраката лелка. Не са необходими сюжетни рамки за летящото въображение. И не съм съгласен, че това е ситуационен хумор, който блика след няколко бири… нека юнаците, които го твърдят да извадят своите бирени творби, пък да видим като било толкоз лесно 🙂 Страхотно четиво, Геновева! Страхотна работа, г-н редактор 🙂
А аз мисля, че да се сравнява е най-нормалното нещо на света. Която и книга да четем ние я оценяваме на база онова, което сме прочели преди нея. Така е, ако сте забелязали и при начинаещите художници, актьори, певци, фотографи… Сравняваме и филмите, и театралните постановки, и какво ли още не. Всеки творец заема от предшествениците си, от тези на които се възхищава, за да изгради постепенно свой уникален стил. И няма лошо, ако си признае на кого се опитва за подражава (с това не твърдя, че авторката на конкретната книга подражава на нечие конкретно творчество, защото все още не съм прочела книгата) говоря по принцип, защото ми стана интересна темата. Много по-тъпо е да си мислиш и да твърдиш, че ти си открил топлата вода (освен ако наистина не си) или пък да скромничиш – аз не мога да съм като него, като него не се е родил друг в света… Дори и да е вярно, дори и никога да не се роди друг такъв или по-добър на света е ясно, че всеки който пише в съответния жанр ще иска да е поне толкова добър и поне толкова известен. И няма нищо лошо, ако го кажеш – да, аз му се възхищавам, опитвам се и искам да съм като него, но се старая да намеря и свой собствен стил, защото не желая да бъда обикновен подражател.
Мое мнение 🙂
При това начинаещите винаги ги сравняват, неизбежно е 🙂 И е хубаво, защото ако започнат да се сравняват по вас – вероятно вече ще сте поостарели порядъчно. 😉 Желая успех на Геновева!