Трилогия Барутният маг

Когато Orbit Books започнаха да рекламират Кръвен обет (първата книга от трилогията Барутният маг), един от основните плюсове, които изтъкваха, беше, че е от съвсем нов жанр, т. нар. flintlock fantasy (кремъклийско фентъзи?). Може да се поспори доколко Браян Маклелан е създал нещо ново, при положение че доста години преди него Наоми Новик започна серията за Темерер, но не може да се отрече, че двамата с Джанго Уекслър имат доста сериозен принос за популяризирането на flintlock fantasy-то във времена, когато драконите пак излязоха на мода. Всъщност най-големият плюс на Барутният маг е смесването на типични за жанра клишета (военна кампания срещу лошата империя, сблъсък на богове и т.н.) с малко оригиналност (магическата система е доста различна от обичайното) и превръщането им в работещо цяло. Друго сериозно предимство е завършеността на поредицата. Браян Маклелан каза трилогия и написа трилогия. За желаещите да четат още за барутните магове има една камара електронни новели, които дообогатяват и доизграждат света, но те далеч не са задължителни. И след това доста пространно въведение, не е лошо все пак да ви разкажа за какво иде реч в трилогията.

Действието в Кръвен обет започва в кралство Адро, което се намира на прага на нещо, наподобяващо индустриалната революция. Кралството е  управлявано от потомствена монархия, чиято власт се крепи до голяма степен върху кралския кабал на Привилегированите (магьосниците във вселената на Барутният маг). Настоящият крал Мануч не е сред най-интелигентните и далновидни владетели, и в резултат на това Адро е затънало в дългове, като дори се готви да подпише изключително заробващ договор с империята Кез. За радост на отрудените жители обаче, фелдмаршал Тамас, герой от десетки войни с Кез, главнокомандващ на армията и водач на барутния кабал, има други планове. Той извършва кървав преврат, с който се опитва да сложи край на монархията и да измъкне страната си от блатото, в което все повече затъва. Естествено, за да се получи достатъчно материал за трилогия, се оказва, че избиването на кралския кабал е отприщило събития, които могат да доведат до глобален катаклизъм и завръщането на древни богове. До тук нищо ново под слънцето и поредицата спокойно би могла да поеме по доста традиционен път на развитие, но за радост Браян Маклелан решава малко да поразбърка нещата.

На първо място е магическата система, която условно се дели на две. Oт едната страна са Привилегированите, типичните магьосници в средностатистическото фентъзи, с една дребна модификация: за да правят магии, използват ръцете си и специални ръкавици (които малко напомнят на ръкавиците от Fullmetal Alchemist). Твърди се, че силата на Привилегированите им е дадена от бог Крезимир. От другата страна са барутните магове – считани от мнозина за аномалия, те са в състояние да манипулират барута (за целта трябва първо да погълнат малко количество, по подобие на аломантите в Мъглороден), да причиняват експлозии с мисъл и да направляват изстреляни куршуми; те са единствените, които умеят да пробиват защитата на Привилегированите. Съвсем естествено, двете групи не се обичат особено, а в империята на Кез барутни магове дори са преследвани и безмилостно избивани. Интeресното във вселената на Барутният маг е, че почти всички хора имат някакви таланти (отлична памет, липса на нуждата от сън и пр.), но само малка част от тях са с потенциала да станат Привилегировани.

На второ място са героите – фелдмаршал Тамас не е типичният положителен герой. Дори предвид мотивите му за преврата, които се изясняват с течение на повествованието, може да се спори доколко въобще е положителен герой. Синът му Таниел Двустрели (официалният превод на Taniel Two-Shot) е пристрастен към барута и към някои не толкова леки наркотици, които са начинът му да се опита да се справи с ролята, предопределена му от съдбата. Инспектор Адамат, който се отказва въвлечен по неволя в събития, далеч надхвърлящи преврата на Тамас, с действията си допринася за не една и две катастрофи, които сполетяват Адро. Влора, която е предала доверието на Таниел и Тамас, пък е доста далече от типичната фентъзи героиня. Може би единствената героиня с изцяло ясна мотивация е Ка-поел, нямата дивачка, чиято роля се оказва ключова по един доста интересен начин. Похвално е, че Браян Маклелан успява да развие героите си доста прилично, и скептикът Тамас, който счита боговете за суеверие от миналото, е доста различен от Тамас в The Autumn Republic. Същото важи и за почти всички останали.

Действието в трилогията се води основно от три гледни точки –- на Тамас, на Таниел и на инспектор Адамат, като от време на време имаме и включвания от още няколко персонажа, но ако ви кажа кои са, има опасност да оспойля историята. При фелдмаршал Тамас имаме политически игри, примесени с типичната военна кампания, която заема по-голямата част от The Crimson Campaign, втората част на трилогията. Таниел се оказва пряко волята си в ролята на Избрания (™), или поне така си мислим всички, включително и той, а впоследствие му се налага да влезе и в политиката. Инспектор Адамат е натоварен от Тамас да търси предателя сред заговорниците, осъществили преврата, и бързо нагазва в твърде дълбоки води, които заплашват да го погълнат.

Като цяло останах приятно изненадан от трилогията. Въпреки някои типични за жанра клишета, Браян Маклелан е успял да вкара достатъчно индивидуалност, че да направи Барутният маг интересно четиво, а към края дори има една-две изненади, които да затвърдят доброто впечатление. Ако се чудите какво да четете, докато чакате следващата книга на Брандън Сандерсън, дайте шанс на Браян Маклелан, мисля си, че ще ви допадне.

П.П. В България трилогията се издава от MBG Books, с всички плюсове и минуси, които това носи. Оформлението е добро и следва английските издания, а цената е приемлива предвид обема на книгата. За съжаление обаче, вече минаха 9 месеца от излизането на първата книга, а останалите не се виждат на хоризонта (вероятно ще получим поне една на панаира на книгата през декември). По отношение на превода има какво да се желае – от една страна има някои доста добри попадения, а от друга имаме типичен Радин Григоров, което си е странно предвид достъпния език, на който са написани книгите. Все пак положението е доста по-добро от това с Робин Хоб.