Persepolis Rising The Expanse

Поредицата The Expanse неусетно стигна до седмия си том, Persepolis Rising, за времето, в което Джордж Мартин така и не успя да напише и един от своята. Не мога да не похваля Даниел Ейбрахам и Тай Франк (подвизаващи се под псевдонима Джеймс С. А. Кори) за продуктивността им. Да видим все пак дали количеството няма да е за сметка на качеството този път.

Persepolis Rising започва доста изненадващо – разбираме, че от предишния том са изминали цели 30 години, но главните герои са отново нашите стари познайници Холдън, Наоми, Боби и компания. Това е много смел ход, защото както и да го въртим и сучем, тридесет години са много време, а феновете, колкото и да твърдят, че искат нещо различно, обикновено искат „още от същото, но малко по-така“. Интригата се върти около Лакония – планета, на която намират убежище бунтовниците от марсианската флота, които в предишните два тома помогнаха на Марко Инарос да причини чудовищни разрушения на Земята. Въпросните хубостници правят неособено етични експерименти с протомолекулата, в резултат на което създават наглед непобедими космически кораби и с тях решават чисто и просто да завладеят всички останали планети, обитавани от човечеството. Започват със станция Медина, където, разбира се, са нашите хора от екипажа на „Росинант“.

Веднага изниква големият въпрос – 30 години по-късно?!? Защо? Как? Поне такава беше моята реакция, защото не бях чел никакви ревюта преди да започна книгата и това ме свари съвсем неподготвен. Да, ясно е, че е трябвало да мине време, за да може Лакония да развие супер-технологиите си и да добие вид на реална заплаха, но като цяло мисля, че авторите са попрекалили. Познатите ни герои почти никак не са променили. Ясно е, че не би било желателно съвсем да се променят, но все пак нещо малко по-осезаемо от „ох, от време на време ме наболяват ставите и мускулите“ би било в реда на нещата. Но пък, за сметка на това, ако са ви радвали преди, ще ви радват и в тази книга. Най-голямо внимание е отредено този път на Боби, което нямаше как да не ме зарадва.

Темата за добронамерения диктатор си е класическа и опредено има смисъл да се разгледа в свят, в който сме видели толкова много зрелищни издънки на политически лидери. Дуарте, лидерът на Лакония, се има за такъв диктатор, а новооткритите технологии обещават да му позволят да живее вечно. Проблемът, поне според мен, е, че той далеч не е толкова добронамерен и аз така и не разбрах защо лаконийците му се подчиняват с такава готовност. Мисля, че щеше да е добре в книгата да има поне една гледна точка на лакониец, който не счита Дуарте за най-мъдрия и прогресивен вожд на човечеството без каквато и да е ирония.

Другият проблем с лаконийците се състои в това, че се люшкат между „страшно компетентни и на практика непобедими“ и „ужасяващо некадърни и на практика копаещи собствения си гроб“, без почти нищо в средата. Следват леки спойлъри – въпреки че станция Медина е ключова за плана на лаконийците да контролират всички населявани от хора планети, те оставят само един боен кораб на нея и поверяват лидерската позиция там на човек, който има нула опит както извън Лакония, така и в истински бойни условия изобщо. Този човек се казва Синг и е сравнително интересен персонаж с немалко глави от неговата гледна точка – но присъствието му на такава отговорна длъжност е твърде изсмукано от пръстите, поне според мен. Също така лаконийците проявяват смайваща некадърност в опитите си да открият членовете на съпротивата, които правят атентат след атентат, крадат материали и информация и т.н.

Политическите интриги и боричкания, познати ни от предишните томове, са доста постни. Авасарала се появява за малко, но това е по-скоро намигване към феновете, отколкото реално да променя сюжета. Земята, Марс и Поясните лесно постигат съгласие за това как да обединят силите си срещу неочакваната заплаха, а доста народ поне на думи започва да предпочита лаконийците пред Транспортния съюз, който досега е контролирал вратите към далечните планети – и това е.

Май пак попрекалих с негативите, затова бързам да спомена и плюсовете. Отношенията между членовете на екипажа на „Росинант“ са все така интересни – Холдън и Наоми искат да се пенсионират и Боби поема поста на капитан, след което избухва война и пенсионирането се отлага. Има и разкрития относно протомолекулата (макар и доста малко), има интересни екшън сцени. Има, разбира се, и елемент на трагедия, защото това е опасен свят и героите не са безсмъртни.

Но като цяло, усещането е, че нещата свършват по средата и книгата е най-вече подготовка за следващите томове (които засега се очаква да са два, но не се знае дали няма да са повече, ако се продадат добре). В Nemesis Games също го имаше този проблем, но в по-малка степен, а и там събитията бяха доста по-драматични като цяло. Да се надяваме, че развръзката ще си заслужава тази мащабна подготовка.

П.П. Няма да е зле и българските издатели се вземат в ръце и да издадат томовете след четвърти. Обикновено налитат като мухи на мед на книги, по които има филми или сериали, а този път спряха, тъкмо когато се появи сериалът. Иди ги разбери.