Pantomime

“Don’t tell me you’re simple. What can you do? Are you a fire-eater? An acrobat? A freak?”

I was a freak, but I could not tell him so.

Pantomime на Лора Лам е роман за юноши, първа част от все още незавършена трилогия, чийто главен герой е интерсекс*.

Ще започна този материал с малко разсъждения за репрезентацията и художествената свобода. Историите на хората с нетипичен пол или полова идентичност могат да бъдат лесен драматичен реквизит за един сюжет, който търси да екзотицира, вместо да емпатизира. Разбира се, зле проученото описване на всякаква идентичност, която авторът не споделя, често звучи нелепо за нейните носители. Въпросът е: има ли разлика в нивото на отговорност, която авторът дължи на субектите си, в зависимост от това дали пише за бясно оувърклокващи юниксовото джанго хакери, или за подлагани на медицинско, социално и физическо насилие малцинства?

Отговорът, поне за настоящия ревюиращ, е несъмнено „да“. За мен изпълняването на тази отговорност от страна на твореца не означава ЛГБТИ персонажите (например) да бъдат непременно позитивни образи, достойни за подражание, а означава да не бъдат затворени в идентичностен детерминизъм. Ако са второстепенни персонажи – тяхната история да не звучи като присъстваща там само и единствено за да побутне главния герой нанякъде. Ако те самите са протагонисти – личността им да не е изцяло дефинирана от характеристиките на малцинствения им признак, така, както авторът го разбира, въз основа на магическото си въображение, без никакъв опит да потърси перспективи на хора, които живеят с този признак в реалния свят.

Не смятам, че е нужно да принадлежиш към определена група, за да „имаш право“ да пишеш за нея – иначе бихме се озовали с още повече протагонисти, които са застаряващи писатели във все по-клиширан набор от кризи. Не ми допада и подходът, при който трябва да проучваш какъв е авторът, преди да захванеш определено произведение. Няма ценност в това да натоварваме творците, които имат определена идентичност, с това да бъдат единствените възможни носители на легитимна и репрезентативна перспектива – така бихме ги заключили в тясно поле, отвъд което да не могат да прекрачат, защото имат отговорност да разказват истории, които никой друг не разказва.

Единственото, което искам, е когато чета за герои от малцинство като ЛГБТИ, да нямам чувството, че творбата експлоатира проблемите им, за да завиши залозите на драматичността си.

Pantomime определено издържа този тест. В Whipping Girl: A Transsexual Woman on Sexism and the Scapegoating of Femininity Джулия Серано говори за процеса на деполовизиране при транс и интерсекс герои: сюжетът проблематизира всички аспекти на половата им перформативност, така че полът им да прави впечатление на нещо изкуствено и изиграно – съдба, от която останалите герои са пощадени. Този процес е изключително воайорски и обективизиращ, съсредоточен върху тела вместо върху хора.

Лора Лам е съумяла изцяло да избегне това обективизиране. Вместо това избира да приоритетизира вътрешния свят на протагонистта си, Мика Грей, който води повествованието в първо лице.

Запознаваме се с Мика, когато е на 16 години, живее на улицата и се промъква в палатката на цирк след представлението. Когато го залавят, той моли вместо да го изхвърлят, да му позволят да се присъедини към трупата като акробат на трапец. След като момчето демонстрира уменията си да извършва безумно опасни номера, без да е било обучено, собственикът на цирка го приема като чирак на двамата акробати и еквилибристи, единият от които е на възраст, която скоро ще наложи пенсионирането му.

Следват страници, в които Мика върши всичката черна работа в цирка, същевременно търпейки жестоките шеги и трикове на много от изпълнителите, за които е удоволствие да вгорчават живота на новия. Тази част от романа доста напомня на началото на трилогията Придворния убиец от Робин Хоб, ако и стилът да е по-слаб.

Светът на Pantomime е близък до квази-викторианския тип фентъзи свят, в който бихте очаквали да се развива циркова история с елементи на стиймпънк. Има обаче и заигравка – макар и да има чаени партита, пури и дебютантски балове, страната, в която се развива действието, назовава себе си Елада и е зависима от земеделието на завладените от нея съседни острови в архипелага си. Настоящата цивилизация е изградена върху руини на предишната, изразяващи се в рядко срещани предмети с механизъм на действие, които съвременните хора не разбират, както и в огромни неразрушими стъклени куполи (penglass) с неясни свойства.

Връзката с извънтекстовата Елада остава неясна и донякъде повърхностна. Една от малкото препратки е в митологията – обществото в романа има истории за химери в смисъла на същества с всякакъв тип смесване, било то човек-животно или мъжко-женско. Така поне в първата част на тази трилогия извикването на Елада стои донякъде самоцелно. Усещането на света тук е подобно на този от Джентълмените копелета, но вместо да бъде изцяло вторичен, текстът прави известни заявк евентуално този свят да бъде наследник на нашия или поне на друг високотехнологичен свят с Елада в него, който е загинал в някакъв крах. Може би следващите части ще доразвият идеята за тази връзка, но настоящата не се справя в това да изгради плътни декори с разбираема вътрешна логика или поне логика, която да не разбираш, но да имаш усещането, че е някъде там, а ла Джийн Улф.

Що се отнася до основния сюжет, в промеждутъците от изтощителната работа в цирка научаваме повече за миналото на протагониста чрез ретроспекции, които са хронологични – започвайки няколко месеца по-рано и стигайки до началната сцена на книгата. По-рано Мика е Ифигения Лаурус, дъщеря в аристократично семейство, която много държи да бъде наричана „Джийн“, обича да се катери по дърветата с брат си и неговите приятели и мрази роклите, с които майка ѝ държи да я облича. Когато не се занимава с разни неподходящи за една млада благодорна дама дейности като плацикане в езерото при провинциалната им вила и не е принудена да бродира върху платове от чеиза си, Джийн е мъкната по поредица от доктори, които изследват нейното „заболяване“ в прегледи, по време на които Джийн се дисасоциира. Това заболяване се пази в тайна пред всички извън семейството и надеждата на родителите е някой лекар да успее да го излекува, преди да е станало време Джийн да се омъжва.

Pantomime не разкрива в подробности какво е това, което докторите се опитват да лекуват, преди последната си четвърт. Много късно става ясно и какво точно е довело до това Джийн да избяга от стария си живот и да се присъедини към цирка, където вече е Мика, така че любопитството на читателя се поддържа дълго. Сюжетът съсем не се опитва да скрие интерсексуалността на Мика, така че тя да се окаже шокиращ обрат, а просто се занимава по-малко с особеностите на тялото му, отколкото с мислите и чувствата му, както и с отношенията му с близките му.

В ретроспективната част от романа научаваме най-вече за обичта и подкрепата между Джийн и брат ѝ, както и за залитането ѝ към друг мъж от аристократичното ѝ обкръжение, чиято реакция към тялото ѝ хвърля Джийн в затвърждаване на мисленето ѝ за себе си като за изрод. Тя има и нещо като най-добра приятелка, Анна, която за разлика от нея прегръща ентусиазирано обществено приетото феминизиране, през което минават местните момичета в прехода си към дами – роклите, фризурите, кавалерите. Сред добрите страни на романа е начинът, по който използва образа на Анна, за да рефлектира върху отношението на Джийн към женствеността: не просто и еднозначно отхвърляне, а позитивно оценяване на някои аспекти, силно негативно на други и понякога искрено съжаление за неспособността да заобича трети.

В тази част от сюжета, която се развива в настоящето, нещата стават доста по-куиър. Мика постепенно се влюбва в другия акробат, Енея, като Лора Лам много добре улавя специфичното състояние на флуидна полова идентичност и флуидна сексуална ориентация, при която не си сигурен дали си привлечен от някого, или искаш да бъдеш като някого. Мика изпитва чувства и към Дристан, клоун, който също е избягал от аристократичното си минало по мистериозни причини. И ако загатната възможност за щастлива полиамория е нещо, което донякъде ме изненада приятно в Pantomime, то истински неочаквано за мен беше задълбоченото третиране на домашното насилие – показването му като нещо, което с времето започва да изглежда нормално за свидетелите му, и последствията му, когато всички не считат за редно или не смеят да се намесят.

Когато започнах да чета този роман, нямах предварителни очаквания за него да е в неуловимата за дефиниции категория young adult. След преполовяването му осъзнах, че за мен той принадлежи към нея. Свързвам тази категория не толкова с възрастта на героите или с природата на техните проблеми (да се вписваш в общността, да бъдеш несигурен, да се влюбваш и да не знаеш какво да очакваш), колкото със стила на писане. Говоря за моменти като:

Was I willing to risk losing her? I needed to tell her everything. And soon. But how?

(което може би не е young adult писане, а просто слабо такова)

Pantomime не блести с грабваща визуалност на описанията, напротив, външният вид на повечето герои не е обрисуван така, че да можеш да си ги представиш. Същото важи и за описанията на градовете, чиито план е често неразбираем, особено когато стане въпрос за многоетажни пазари. По-динамичните сцени като изпълненията върху трапец в цирка ме оставиха с въпроси като това какво е разположението на героите един спрямо друг и къде се намира въжето спрямо платформите. Рядко успявам да си оформя мнение за стила на някоя книга, освен ако той не ме впечатли силно или не ме изкарва от повествованието, за да въртя очи или да забелязвам объркването си за това къде стои героят в този момент. За съжаление този роман е от втория тип.

Не знам дали Лам мисли творбата си като за насочена основно към юноши. В по-голямата си част първата книга от трилогията за Мика Грей се занимава с емоции, в които вероятно много тийнейджъри биха припознали своите, дори тези от тях, които не са бисексуални или интерсекс. По-възрастни читатели биха могли да намерят чар в него, особено ако могат да изтърпят стиловите му слабости, но безинтересният свят и не съвсем вълнуващото действие не го правят кандидат за книга, която непременно трябва да бъде прочетена. Най-големият му плюс е богатият вътрешен свят на главния герой, както и вниманието, с което авторката е подходила към интерсекс и бисексуалната тематика.