Отвъд разлома

Краткият разказ, при все необяснимата му липса на популярност в България, е една от най-продаваните, уважавани и популярни форми на фантастичния жанр – и литературата по принцип – в световен план. Добрият разказ, независимо от дължината си, може да обрисува цял светоглед, да предаде ярък импресионистичен момент от живота на персонаж, и разбира се – да сервира качествена история с минамално количество “тлъстина”. А и когато човек чете сборник с разкази, винаги може да намери поне един един или два, които да му харесат, дори да бъде разочарован от другите. Поради исторически по-„ниската“ позиция на разказа спрямо поезията, пиесата или романа, той се е установил като най-податливата на експериментация литературна форма. Затова и се радвам, че напоследък български издателства издават повече сборници и тематични антологии, особено в жанровата литература – те са най-лесният начин да се запознаят максимално много читатели с множество различни автори.

Сборникът, който разглеждаме днес, обаче е на вече познат и доста успешен в България фантаст и определено дължим появата му на книжния пазар на успеха на Слепоглед. В тази книга са събрани тринадесет разказа от различни стадии на писателското развитие на Питър Уотс – подход и с добри, и с лоши страни. От една страна, селекцията е добра представителна извадка от тематиките, които вълнуват Уотс, а от друга – има няколко по-слаби, ранни разказа. Произведенията не са подредени хронологично, а сякаш на няколко тематични мини-архипелага, макар и почти всичко в сборника да има сходни мотиви с всичко останало.

Първият разказ, Нещата, написан през 2010-а за списание Clarkesworld, ни поставя в съзнанието на извънземното Нещо от едноименната класика на хорър-киното на Джон Карпентър. Тук Уотс показва как се пише абсолютно дефамилиаризиращ разказ в първо лице. Фабулата проследява живота на чуждия организъм от разбиването му в Антарктида преди милиони години, та до събитията от самия филм. Постижението на Уотс се крие в изключително убедителния начин, по който изгражда мирогледа на свръхадаптивното извънземно, до степен към края напълно да му емпатизирам и да съм ужасен в същото време. Разказът е и много интересен поглед върху мисионерския импулс, както всъщност отбелязва и Уотс в следговора си, а освен това се заиграва по креативен начин с някои неясноти и източници на ожесточени спорове сред почитателите на филма. Това е една от най-силните истории в подборката и бих я посочил като най-любима, ако нямаше още няколко бисера по-нататък.

Островът от 2009-а пък се занимава с класическата идея за хиперпространственото пътуване през червееви дупки или – за запознатите с един ама съвсем неизвестен сериал, – старгейтове, и практическите проблеми, свързани със строежа на такива пространствено-времеви аномалии от обикновени смъртни хора във Вселена без свръхсветлинни методи на придвижване. Главната героиня бива събудена от кораба, с който пътува, за да съблюдава изграждането на нова порта чрез пробив през подходяща за целта звезда. Оказва се обаче, че звездата е покрита с Дайсънова сфера под формата на мълчалив, свръхинтелигентен жив организъм и оттам нещата само се заплитат още повече. Финалът не е твърде изненадващ, но е добър обрат, а атмосферата на повествованието е една от най-космично-самотните и песимистичните, които съм чел. От малките щрихи информация, които получаваме за ИИ на кораба, за отношенията между “бачкаторите”, строящи портите, и “хората”, както и за цялостната ситуация на човечеството в толкова далечно бъдеще, в съчетание с главната идея на разказа, става ясно защо той е спечелил Хюго за най-добра кратка повест за 2010-а.

Второто пришествие на Джасмин Фицджералд започва като детективски разказ с ясен изход – окървавен мъж лежи мъртъв на земята, докато съпругата му реве “Трябва да го спася!” с оръжието на убийството в ръце. Оттам нататък странностите се трупат, но за мен силно си личи, че разказът е писан през 1998-а и е от по-ранните на Уотс. При все интересния подход към клишираната идея за всезнанието и сравнително добре описаната перспектива на психолога, диагностициращ въпросната Джасмин, на историята нещо ѝ липсва. Може би по-реалистичният мизансцен и липсата на характерната за Уотс хапливост отнемат възможността на разказа да реализира потенциала си и го правят просто сносен, вместо много добър.

Слово за езичниците е публикуван през 2004-а и за мен определено е най-слабият в сборника, сигурно защото в него Уотс се опитва, и то абсолютно сериозно, поне доколкото разбрах, да пише за религия и религиозни хора от гледната точка на вярващ. Сетингът е някаква християнска техно-теокрация в бъдещето, а разказвачът и протагонист е въпросният вярващ, щурмовак, участник в набези срещу неверниците. Оказва се, че положението е такова, защото на някакъв етап от историята ни църквата открива, че чрез манипулация на определени части от мозъка, човек получава видения и чувство за връзка с божественото. Това е идея, вдъхновена от истински експерименти, но самото развитие на главния герой в хода на събитията не казва нищо чак толкова ново или интересно за религиозния фанатизъм. Дистопичността пък е твърде карикатурна – но е хубаво, че сам Уотс си признава в следговора колко зле му се получават умишлените дистопии и религиозни персонажи.

Следващият разказ, У дома, е според мен най-силният от по-ранните на Уотс (той е от 2000-ната) и е единият от двата в сборника, развиващи се във вселената на трилогията за Rifters, в която мегакорпорации строят енергийни централи до геотермални разломи и (потайно) наемат социопати или хора, преживели тежки травми, да работят в силно стресовата среда, превръщайки ги в киборги, способни да живеят във водата. Главният герой е такова “влечуго”, жена със закърняла мозъчна кора и активен мозъчен ствол, която плава към неясна крайна цел. Едно от най-интересните неща в историята е как разказвачът от трето лице и подборът му на думи, с които описва мисловните процеси и действия на героинята, успяват да предадат отчуждението и дехуманизацията ѝ, а откровението ѝ в края на разказа е един от най-силните човешки моменти в творчеството на иначе леко неемоционалния Уотс.

Тук ще спомена няколко разказа накуп, тъй като са по-скоро винетки, отколкото нещо от калибъра и качеството на Нещата, Островът, У дома, Еднодневка и Ниша. Първият от тях е този след У дома, Очите на бога (2008 г.), който разглежда идеята с колко от гражданските си свободи бихме се разделили в името на повече сигурност и задава въпроса дали трябва да съдим за хората по мислите или по действията им. Изпълнението не е страхотно, но е само няколко странички, което го спасява от посредствеността на Слово за езичници, а централната му идея оставя добро впечатление. Друг доста къс разказ е леко смехотворният Облаци, който заедно с Плътта стана слово е от най-ранните в сборника (публикуван е през 1994-а) – и определено му личи. От глупавата, ако и интригуваща идея, че облаците са интелигентни, но изключително бавни свръхорганизми, които ни наказват за влиянието ни върху климата, през леко твърде експозиционния дори за Уотс стил, та до необяснимия за мен финал, разказът има доста слабости. Но самата идея и кратката картинка, която получаваме на променения от такъв феномен свят, комибинирани с краткостта му, го спасяват от скуката.

Делото „Хилкрест срещу Великовски“ (2008 г.) е доста забавен фейлетон, в който евангелистка съди управителя на малък музей, пълен с демистифицирани религии и измами, с основанието, че след като сестра ѝ научила за плацебо ефекта на вярата, се споминала и то тъкмо след като се възстановила от рак чрез религиозността си.  Това е единственият откровено хумористичен разказ в сборника и единственият от по-кратките, който използва ограничението в размера докрай. Последният от тези разкази е Повторение на миналото (2007 г.), за който не мога да кажа повече от това, че в него старица, преживяла Холокоста в детска възраст, измисля необичаен подход, за да научи внука си неонацист на уважение. Голяма част от мимолетното удоволствие от последните два разказа е именно усещането, че някой досаден на протагониста и на нас човек си е получил заслуженото.

На Плътта стана слово също му личи, че е от по-ранното творчеството на Уотс. Главният герой работи в полето на невронауката и изследва какво се случва с мозъка в сетните мигове преди мозъчната смърт, като почти веднага става ясно, че се занимава с това заради съмненията си дали решението да дръпне шалтера на смъртно болната си първа съпруга е било правилно. Междувременно се отдалечава емоционално от настоящата си съпруга. На финала пък надлежно се случва скучновато разкритие за случващото се в умиращия мозък. Уотс сам нарича разказа остарял и „емо“, но ми се струва, че именно заради избушената докрай тъга, той изобщо успява да въздейства поне малко и някак по юношески искрено.

Посланик (2002 г.) проследява бягството на генно-модифициран човешки пилот от иначе така желания от човечеството първи контакт, в случая под формата на обстрелващ го със снаряди извънземен кораб. В хода на действието всъщност се появяват някои от идеите, които впоследствие ще изградят гръбнака на Слепоглед, при все че разказът ми се стори леко вял. Приятният обрат на финала обаче определено компенсира.

Еднодневка, написан в съавторство с Дерил Мърфи и публикуван през 2005 г., е най-силният и шокиращ разказ в целия сборник. Изключително добре написан и силно отблъскващ, той драматизира дилемата на всеки родител – дали да остави детето си да се радва на най-невинните си години в неведение от суровата реалност или да му каже истината с риска да го нарани. Избраният подход към този проблем обаче е изключително обезпокоителен и живописен, следователно тук присъстват най-трудните за четене сцени в сбирката, от тези, които четеш с присвити очи и стиснати зъби. Най-парадоксалното и плашещото е, че страшната кулминация на разказа всъщност води до щастлив край. Няма да кажа повече, освен за да намекна, че включва отчаяни родители, малко момиченце и гигантска лаборатория.

Последният и най-дълъг разказ в сборника, Ниша от 1990-а, всъщност е този, който Уотс след това e развил в първия роман от Rifters трилогията, Starfish. Главната героиня, Лени Кларк, е един от първите хора, изпратени на океанското дъно като част от експерименталната геотермална енергийна програма. Единственият друг персонаж e колежката й Балард, енергична и амбициозна, пълна противоположност на мълчаливата и пасивна Лени. Разказът описва първите срещи на Кларк с мрака на океанското дъно и опасната му фауна, а също така и първите опити за комуникация и последвалите конфликти с Балард. По дистанцираността си и единението си със суровата природа, Лени всъщност ми напомня на биоложката от Анихилация на Джеф Вандърмиър, а това е голям комплимент. Специфичният за Слепоглед и някои от настоящите разкази отсечен, силно научен стил на Уотс тук е доста по-смекчен и интроспективен, което подхожда чудесно на мизансцена и на главната героиня. От друга страна, тук може би Уотс се чувства повече в свои води, тъй като е морски биолог по образование, и си проличава възхищението му дори от съществата, които живеят в такива адски условия и които повечето хора биха нарекли отблъскващи – и това се пренася и в гледната точка на Лени. Сюжетно не се случва твърде много, но вербалната конфронтация между Балард и Кларк и пристигането на един новобранец са, да кажем, задоволителен финал – ако и да оставаме гладни за още.

При все някои по-слаби разкази, смятам че това е доста силен, и по-важното, представителен за Уотс сборник. В някои истории стилът е доста по-слаб, отколкото в други, има скучновати сюжети и ме подразни склонността на канадеца да ползва думата „изнасилване“ толкова често като метафора – не за друго, а защото тази метафора е най-силна, именно ако се ползва пестеливо. Но като цяло Отвъд разлома чепка много интересни теми – сигурността, изолацията, дехуманизацията, религиозния импулс, какво ни прави хора и много други. Има и забавен следговор, в който Уотс заявява, че пише неща, определяни като „депресивни“, „мизантропски“, „грозни“ и т.н., защото по природа е оптимист, но най-често остава разочарован от това колко алчно, агресивно и късогледо е човечеството. Знам само, че той е един от най-добрите съвременни автори на твърда фантастика и силно се надявам българските книгоиздатели да запознаят читателите с трилогията Rifters и продължението на Слепоглед, Echopraxia. А вас съветвам да си купите Отвъд разлома. Заслужава си.

Забележка: Сборника четох на английски, но от имената на разказите и откъса от българския превод, на който попаднах, смятам че Богдан Русев се е справил задоволително добре.