Автор: Божидар Грозданов

Издателство: Квазар

Цена: 11,99 лв.

nepodvlastniteПредупреждение: Долното е дълго. Мъча се срещу многословието си, но засега се дъня – сори. Ако рецензията ви е TL;DR, минете на плюсовете и минусите.

В тази статия, от която биха могли да се поучат всички автори на фентъзи – сред тях определено Б. Грозданов, – Джеф Вандермиър пише как можем превърнем света тук и сега във фентъзи:

Отчуждението, преобръщането на реално във фентъзийно, косите коментари към нашия свят чрез образи, подобни на „обикновените“, но фино и фантастично различаващи се или пък обърнати в негатив, са прекрасен начин хем да пишеш „от каквото разбираш“, хем да счупиш главата на читателя.

Светът на Неподвластните обаче е една времепространствена капсула, в която не е допуснато нищо, освен сякаш вторични записки по няколко ЛАРП-сесии. Сборникът е откровено фенски и като размах на светосъздаването – а именно, едно постоянно впечатление за купища размахани листи с класове, статистики, специални умения и енд-босове, – и като начин на писане, припряно разлутан в гледните точки, скалъпен и неумел в детайлите, описанията и изобщо в изреченията и не раз-, а направо попилян в сюжетната структура и преходите от завръзка през разгръщане към развръзка.

Животът, културата, политиката, изобщо цялата консенсусна реалност на света извън уличките и горичките, където си играят героите от Неподвластните – точно тази „нормална“ реалност, която може да даде плътност, може да даде фон за ярък контраст между естественото и свръхестествено, – са потулени оттатък някакъв воал на незаинтересуваност, неясни форми, към които тук-там някои изречения в историите ръкомахат напосоки.

А замисълът е правилен. Български фолклорни елементи вместо англо-саксонски и България като място на действието. Всичко обаче е обезличено и заравнено до най-баналното, неотличаващо се с нищо дъно на англоезичната фантастика и фентъзи.

Светът на Неподвластните е такъв, в който сграда, разрушена от схватка между самодиви и хора, може да се припише на „война между групировки“, при все, че в нито миг от новата ни история – повестите са писани между 2005-а и 2008-ма, – това 1) не се е случвало и 2) не би минало без сложно и подробно покриване на следите, на което авторът ще трябва да обърне внимание, за да не изгуби всякакво доверие в логиката на историята си. В случая, разбира се, го губи още с нехайното си отсвирване на всякакви реални съображения, които биха му развалили сюжетната схема.

Тази амнезия спрямо историята и настоящето, този половинчат опит на Неподвластните да седнат хем на стола на т.нар. „secondary world fantasy“,  хем на стола на градското фентъзи, се пренася и в прозата, неутрална по регистър и отработена в добре познатите, уютни нюанси на недотам добрите преводи на фентъзи и фантастика от английски. Присетих се за есето на големия Самюъл Дилейни „След почти нула време конецът, който той дърпаше ли, дърпаше, се разкъса на две части в ръцете му, толкова бързо, че той почти не осъзна, че се е случило“, когато прочетох това:

Със светкавична скорост старицата грабна ножица от леглото и я запрати право към младежа. Действието бе толкова бързо, че Лъчезар не успя да реагира.

Подобно разминаване между това какво казват изреченията и как го казват е повсеместно в Неподвластните. Например бесът на един от героите в Торба с вяра е описан така: „Ако можеше да сграбчи самодивата за врата, Калоян определено би го сторил.“  Ако има еднично истинско усещане за фентъзи в писането на Грозданов, то то е, че успява само с няколко фрази да преобрази всичките си герои, и хора, и самодиви, и върколаци, в сър Джон от Устършир. Диалогът не отстъпва:

– Отлично знаеш каква бе целта ми, когато я търсех! – изкрещя той. – Едва след като я получих, промених възгледите си.

Как се изкрещяват яростно реплики като тези? Приемете го като предизвикателство към актьорските си способности.

Консенсусната реалност не присъства и в мислите на героите, които витаят в едно безвъздушие, в което дори логическите преходи от едно състояние в друго са оставени на въображението на читателя. Ето например този подобаващ пасаж в геймърско-аналитичен стил, отпочнат с отскок с граматически несъгласувано време:

След като е оцелял в десетина схватки, човек се научаваше как да тълкува на пръв поглед хаотичното им поведение. Тъй като бяха сестри, можеше да се предположи, че ще се редуват в близки и далечни атаки. Фактът, че само една от тях имаше змия за камшик, означаваше, че другата щеше да създава вихрушки.

Встрани от изсипаната информация за бойния клас на двете самодиви и спешъл скиловете им (само зарове щети липсват), горното е част от мислите на воин-свещеник от ордена на Св. Георги и звучи като някакъв трезв опит да прецени бойната ситуация. Дотук добре. Следват две реплики на самодивите в духа на „шта скъсам“ и изведнъж преминаваме към това (курсивът е мой):

Въпреки че още стискаше един кръст в лявата си ръка, на Кирил му бе повече от ясно, че схватката е приключила. (Повече от ясно, определено и несъмнено, друже мой, потвърди уверено сър Джон от Устършир.) Колко глупаво от негова страна да се надява, че може да се справи с тях и то сам.

Терзанията му продължават в този дух. Да обобщим: обръгнал свят воин преминава от трезва преценка в паника, ако и изтънчена, в рамките на два абзаца, без реална промяна в ситуацията, в която се намира – която пък с нищо не е по-различна от десетината други такива, в които е попадал. Разбира се, обяснението е лесно и то е, че първият абзац изобщо не описва психологическо състояние на герой, а под хартиено тънката му маска ни сипе бекграунд за света. Разбира се, това не е единственият случай.

Подобна припряност и нехайство в името на това да се разпише по-бързо якият свят в главата на автора ги има и по отношение на сюжетите. Грозданов никъде не се опитва подхване един герой и да кара с него от начало до край, да се опита балансирано да разпредели моментите на изложение, развитие на действието и кулминация, да вдига емоционалните залози. Събитията са пръснати из най-различни гледни точки, които са всъщност една и съща, тази на Водещия на РПГ-сесията, а светът през всяка от тях е равномерно сив и дори героите са в най-добрия случай физически описани с по един (безинтересен) детайл по себе си – да не говорим за пълното отсъствие някакви белези на човешкост, интересни жестове, мимики и т.н. За сметка на това, на телевизионен принцип, повестите в Неподвластните държат да ни прекарат през всеки инцидент в сюжета, като ни го покажат директно, надълго и нашироко, дори когато от съответния герой няма нужда изобщо в историята (Михаил от Орденът на Св. Георги). Изкуството на сбития, смислен преразказ на по-„нефилмируемите“ моменти и изобщо динамиката, която Урсула Ле Гуин нарича „Crowding and Leaping“, са избягали от тези истории с писъци.

За сметка на това развръзките пристъпват плахо напред, вдигат ръка и питат: „Ъм, сега ли да влизаме? ЕТО НИ И … А, не сега? Окей, чакаме. Сега ли? ЕТО НИ И Н… а, окей…“, а после скачат на сцената, изтропват си хорцето в два абзаца и историята приключва. И така до края на следващата история.

Плюсове (Хм…):

+ Фентъзи с български фолклорни елементи.

+ Историите са обемни, развиват кохерентен свят. Всеки, успял да напише 400 страници художествен текст, има уважението ми за това.

+ Светът импонира на систематика/спортиста в мен. Както споменах, има си бойни класове, power йерархии, противникови отбори, чиито състезатели минават от единия в другия в зависимост от историята. Готинко е, такова.

Минуси:

– Никакво усещане за кохерентен реален свят. Нещата се случват като в пиеса на гола сцена. На Фон Триер му свърши работа, но той си има други художествени цели.

– Писането е много неумело. Поставя ситуации, които не доразработва, разработва ситуации по начин, който не им съответства, няма внимание към вече написаното, за да може смислено да се разгърне това след него. Няма никакво внимание към сетивния детайл, подходено е с готови фрази. Героите звучат еднакво обяснително и спънато, особено когато говорят.

– Сюжетите са разработени на, поне така ми се стори, случаен принцип. Всичко е попиляно из ненужно дълги и понякога просто ненужни гледни точки, убито е с тъпа брадва всякакво усещане за градация, завършеците са понякога комични, а не им е това целта.

Ясно е, че Неподвластните не се стреми към върховете на словесното изящество, не иска да чупи тавана на родната ни литература. Проблемът е следният: имах чувството, че Неподвластните си няма представа дори от стените и пода й.

Едно на ръка, че българското писане, включително жанровото, едно време са имали един минимум, една база за това що е то разработен герой, добре написано изречение, интересно построен сюжет – но това са все текстове, не просто забравени от немалка част от по-съвременните ни автори, ами и изобщо недокосвани от тях. Второ, че повестите в сборника са писани скоро след Да събудиш драконче и скоро след разказите на Йоан Владимир. Ако не от предшествениците си, поне от съвременниците си следва да вземе човек пример, ако ще и да е само за да ги надмине. (В случая тези съвременници са достатъчно добри и за да се поучи от тях.)

Ще хвана и романа в същия свят с горещата надежда Грозданов, ако не съвременниците си, то поне себе си да е надминал.

Оценка: 3/10