Автор: Колектив

Издателство: Бард

Цена: 15,99

173167zВлизаме в най-близката книжарница и грабваме нетърпеливо приятно тежкото томче с мрачна корица, което носи заглавието Малкият зелен бог на агонията. Бард са ни забъркали кошмарна яхния, в която плуват зелени слузести неща, самота, загуба, мрак и чист ужас на свръхсетивно ниво. Изобщо човешкият страх е едно от най-силните чувства, на които е способно крехкото ни тяло. И открай време писателите обичат да гъделичкат това чувство, защото то е първично, диво и често необяснимо, на границата между психологията и свръхестественото.

И така след това лирично отклонение, целящо да покаже колко навътре взимам понятието страх, ще споделя и малко конкретни впечатления от сборника разкази. По-долу в тази статия има редица примери, които съм използвала, за да аргументирам по-добре оценките си и да дам представа за всеки разказ поотделно, и макар спойлерите да са сведени до минимум, ако не желаете да научавате нищо за отделните истории, не продължавайте нататък.

Започваме с обобщението, че всеки човек има страхове и фобии и различна степен на чувствителност, що се отнася до жанра на ужасите. По презумция приемам идеята, че тази книга ще се търси предимно от почитатели на жанра, които са доста претръпнали на кошмарни истории в сравнение, да речем, със средностатистическа домакиня, чиято представа за ужас е грозно петно на новата дамаска в хола. В никакъв случай не казвам, че съм експерт в областта, но обичам хорър истории и ги чета с удоволствие от години. За скромен почитател на жанра като мен тази колекция трудно се класифицира като смразяваща кръвта, както обещава анотацията на гърба на книгата. Повечето разкази са писани специално за сборника и носят един особен дух на почит към класическите истории на ужасите. Оригиналното заглавие на книгата е A Book of Horrors, което буквално означава Книга на ужасите и е доста точно обобщение на съдържанието на сборника, защото всеки отделен разказ допринася с някакъв елемент, който инстинктивно свързваме със страшни истории (слузести зелени неща, бледо момиче с черна коса на пътя, призраци, които обсебват близките ни, мрачно английско имение, подозрителни шумове на горния етаж и пр). С две думи, това си е чиста антология под надслов „всичко, от което сме се страхували през годините“.

Наред с класическите страшни елементи на жанра, всички разкази разглеждат и тривиалните човешки и съвсем естествени неща, които ни ужасяват – като загубата на близък, самотата, несигурността и мрака във всеки от нас. Както е казал  Стивън Кинг: „Чудовищата съществуват, и призраците също. Те живеят вътре в нас и понякога побеждават“.

С тази добре позната и гръмка фраза, следва да започнем да разглеждаме разказа, дал името си на сборника в българския му вариант, а именно произведението на Стивън  Кинг – Малкият зелен бог на агонията. Според мен това цялата книга да се нарече на него е чисто и просто реклама, целяща да привлече евентуалните купувачи с името на най-известния писател в колектива. Това далеч не е най-добрият разказ в колекцията и прочитането му, след големите заявки за нещо изключително, определено се превърна в разочарование за мен. Историята е добре разказана и емоциите умело се изграждат с всяко следващо изречение. Това е майсторство на Кинг, което отдавна сме му признали. Сюжетът обаче не е кой знае какво и изтъкването на разказа като достоен да озаглави корицата играе лоша шега, защото изобщо не е сред най-силните – нито на автора, нито в сборника.

Следват разказите Прахан, стомана и кремък и Призраци със зъби, съответно на Кейтлин Р. Киърнан и Питър Краудър. Първият е доста тривиален и всеки, който е чел Американски богове на Нийл Геймън, ще познае в него една от емблематичните сцени от началото на романа. Трудно мога да го определя като ужасяващ, а и ме остави напълно равнодушна спрямо героите. Колкото до Призраци със зъби – положението тук се подобрява леко, като е заложено на класически малък град, който вече не е същият и на хората май нещо им е станало… Често разглеждана хорър-история, при която близките изчезват и после да се връщат с малко по-кофти чувство за хумор и афинитет към остри предмети и мазета с трупове.

Докато първите три разказа не успяха да ме ужасят, то четвъртият – Дъщерята на майстора на ковчези на Анджела Слатър, – се оказа доста приятно разнообразие и поне ме заинтригува. Оригиналната концепция за главната героиня внася приятно разнообразие на фона на клишетата в жанра. Жена, която прави ковчези, непрекъснато усеща присъствието на мъртвия си баща и си пада по жизнерадостни госпожици – доста интересен поглед върху иначе мрачното възприятие, насадено у хората що се отнася до погребалниte агенции. Е, краят беше малко банален, но раздвижи доста заспалата до момента колекция. Корени и прочее на Брайън Ходж е увлекателна смесица от семейна драма, местни зловещи легенди и раздаване на правосъдие. Действието поддържа добро темпо и идеите започват да стават все по-интригуващи, макар така бленуваният ужасяващ сюжет все още никакъв да го няма. Все пак историята не е никак лоша, въпреки спорадичните недомислици, и заедно с уюта на детството, дава подходяща основа за следващия разказ – Кажи ми, че ще те видя отново на  Денис Етчисън. Това е едно доста сантиментално произведение (посвещението накрая внася разяснение), но далеч не е ужасяващо. Има по-скоро чисто човешки аспект и поглед към неща като самотата, раздялата и отчуждението от обществото.

След колебливото начало и почитането на класиките в първите произведения на дневен ред се появява седмият поред разказ на шведът Йон Линдквист – Музиката на Бенке Карлсон, Убиеца. За мен безспорно най-добрият в антологията. Прочита се на един дъх и представлява абсолютната кулминация на казаното до момента, като обединава класически елементи от жанра и добре разказана история, която съдържа в себе си всичко необходимо за една силна хорър обстановка. Основната идея е оригинална и сюжетът е умело развит. Хем познаваме всяка частичка, изграждаща разказа поотделно, хем цялостната картина успява да ни развълнува и най-сетне да ме накара да изпитам онова гъделичкане право в мозъка, което ме кара да чета ужасяващи истории. Трябва да отбележа, че авторът се е отнесъл безмилостно към героите си и компенсира осезаемо по-слабите разкази до момента, а и разделя сборника на две, като втората част е доста по-добра от първата.

Грешен отговор на Рамзи Камбъл е на ход с традиционните, странни, телефонни разговори и доста предвидим край. За сметка на това Алиса в пластмасовия свят на Робърт Шиърман носи брилянтно точно описание на тесногръдо и ограничено американско семейство. Размишленията и мотивите на героите са толкова снобски и дребнави, че у читателя се прокрадва мисълта как направо са си заслужили гадостите. За разлика от повечето разкази, тук до последно не знаеш какво се случва и зловещото ескалира постепенно, като финалът е чудесно обобщение на мръсното в душата на човекa, скрито под лъскавата фасада на традиционно семейство.

След доста странния пластмасов свят на преден план излиза още една семейна драма в провинцията, а именно Мъжът в канавката на Лайза Татъл. Ако сте започнали да се чудите къде са зловещите предзнаменования, гадателки и карти таро – е дойде им времето и за всички техни почитатели разказът е образцов ужас в тази сфера.

Следващата история започва с краткo въведение, разказващо за картината, вдъхновила автора. Всъщност самата тя представлява една единствена сцена в разказа, около която е изградено цялото произведение. И понеже не може да съществува книга на ужасите без загадъчно и малко мрачно английско имение, което е натрупало страшни истории през вековете, Детска задача на Реджи Оливър е точно това.  Атмосферата е приятно страховитa и разказвачът умело поддържа подходящо ниво на мистерия през цялото време. Краят е слаб на фона на всичко останало, но пък удоволствието да се разходите мислено из обгърнатите от бръшлян стари сгради и паркове си остава.

Нещо мрачно и печално на Майкъл Маршал Смит е много оригинален и философски разказ, преплитащ призраци и мъже, изгубили смисъла на живота си. Макар и кратък, успява много концентрирано да насади страха от безцелното съществуване, самота и мрак. Краят му е изключително силен и философски и това го причислява категорично към по-силната половина на сборника. Мотивът за страх от тъмнината е разгледан и в предпоследната ужасна история Близо до Зенор на Елизабет Хенд. Вече се намираме в запленяващата сетивата обстановка на английската провинция с всичките й тайнствени могили, каменни огради, зелени ливади и човешки съдби. Като цяло е приятен, но както и Детска задача, си струва повече заради обстановката, отколкото заради ужасяващата история.

За финал може би не случайно е избран разказът Последни думи на Ричард  Крисчън. Подходящ край на историите – едновременно неясен, сякаш е част от нещо по-голямо, и точен, защото казва най-важното. Обобщава думите на Стивън Кинг за чудовищата във всеки от нас.

И така, Малкият зелен бог на агонията е истинска книга на ужасите, както предполага оригиналното заглавие. Но не защото ще ви смрази кръвта, а защото показва голямо разнообразие на класически хорър мотиви, разказани специално, за да изградят в почит на класическите ужаси една книга, в която всеки да намери по нещо. Колкото и да ми се иска, не мога да кажа, че сборникът е нещо уникално силно, но в по-голямата си част беше достатъчно увлекателен, за да не съжаля че съм го започнала.

Оценка: 7/10