Левиатан, трилогия

Трилогията Левиатан би била добър подарък за юноши, които обичат приключенска литература, ала, подобно на други свои жанрови събратя, пропилява потенциала си за нещо повече.

По необяснима за мен причина, Скот Уестърфийлд ни предоставя свежа алтернативна история насред Първата световна война, обгражда я с ухаеща на машинно масло стиймпънк атмосфера, въвежда не най-оригиналните, но поне приятни персонажи, обещава интересно развитие на сюжета и епична развръзка, след което рязко дръпва ръчната спирачка и ни оставя с пръст в устата.

Левиатан започва точно в момента, когато започва и едно от най-големите кръвопролития в човешката история – нощта след убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и съпругата му Софи. Единственият им син Александър (който е художествена измислица, Франц и Софи са имали три деца) трябва да бяга, а по петите му са както сънародниците австрийци, така и германските им съюзници, докато на своя страна младежът има само малък екипаж и метален Буреход.

В Лондон пък, едно момиче, което обича небето с цялото си сърце, се дегизира и опитва да се запише в кралските военновъздушни сили на Великобритания. Запознайте се с курсант Дерин Шарп… или не, извинявайте, курсант Дилан Шарп, която/който ще се озове на борда на най-величествения, летящ боен кит в армадата на Острова – прословутия Левиатан!

Вече е ясно, че световната война на Скот Уестърфийлд е по-различна от истинския ужас, случил се столетие назад в нашето минало. Освен сблъсък за влияние, територии и богатство, Левиатан ни предлага и сблъсък на технологии и идеологии.

Централните сили, водени от Германия и Австрия, са Машинисти (Clankers в оригинал) – науката и армиите им разчитат на механичната сила, на желязото, на двигателите, докато държавите от Антантата като Великобритания, Франция и Русия, известни като Дарвинисти, се доверяват на модифицирани живи същества, които използват в икономиката и войските си. На едната страна, в добрите традиции на стиймпънка, ще откриете самоходни машини, цепелини и дреднаути, докато другата използва гигантски бойни мечки, флашетни прилепи, артилерийски ястреби и кракени.

Няма как, повратностите на Съдбата в един момента събират Александър и Дилан/Дерин, а докато светът около тях затъва във война, техните приключения, освен в Европа, ще ни отведат и в екзотични дестинации като Истанбул, където назрява революция, Япония, която се е счепкала с Китай, снежните сибирски степи, където неотдавна е паднал Тунгуският метеорит и все още неутралните САЩ, които съчетават дарвинизъм и машинизъм в едно.

Сред силните страни на книжките са тяхното оформление и качествените илюстрации, които може да видите наоколо. Кийт Томпсън е свършил добра работа и рисунките му наистина са важен фактор за възприемането на света и попиване на атмосферата му. Неслучайно съществува илюстриран гайд към трилогията, The Manual of Aeronautics, където можете да откриете десетки изображения, свързани с Левиатан.

Важен за поредицата елемент са и детайлите, свързани с функционирането на множеството механични и биологични единици от алтернативното начало на 20-ти век. Особено внимание е отделено, разбира се, на Левиатан, който всъщност дори не е един организъм, а цяла симбиотична екосистема. Личи си, че Уестърфийлд е отделил време да изпипа тази страна от творението си, което заслужава похвала.

Принц Алек и курсант Шарп може да не се класират за най-оригинални персонажи дори в собствената си литературна ниша, но успяват да бъдат симпатични младежи, на които да стискаме палци. Второстепенните персонажи са… второстепенни, като споменаване заслужават доктор Нора Барлоу, внучка на самия Дарвин и де факто шеф на въздушния кораб, както и граф Волгер, строгият съветник на Александър, който не пропуска да нахока принца при всяка негова грешка. Нищо невиждано или нечувано, но върши работа.

Всичко добро има своя край и е време да поговорим за недостатъците на Левиатан. Възможно е първата ми забележка да е продиктувана от възрастовата група, към която се цели Уестърфийлд, но все пак желая да отбележа – сред стотиците страници няма да придобиете усещането, че действието се развива по време на глобален конфликт. Първо, приключенията на обитателите на огромния кит обикновено ги отвеждат далеч от основните театри на бойни действия и второ – самата природа на летящия звяр е донякъде изолирана, високо в небесата, над боричканията на малките точици долу. Всъщност немалка част от книгите се развива на земята (особено в Бегемот), ала дори тогава вниманието ни е съсредоточено върху пъстрите машинистки и дарвинистки технологии, а настроението е някак приповдигнато. Уточнявам, без това да бъде задължително минус, че насилието в трилогията е сведено до минимум и никак не е графично, което я превръща в подходящо четиво за любопитни малчугани.

По-сериозният проблем е, че Левиатан започва с обещания за епичен разказ със светоизместваща развръзка – бягащ в мрака престолонаследник, може би най-могъщия въздушен звяр в света, мистериозен товар (по-нататък имаме уж важни дипломатически интриги и ужасяващо оръжие), – ала завършва съвсем обикновено и банално, сякаш след всичките страници нищо съществено не се е променило. Някои интересни линии буквално свършват в нищото и оставят усещане за нещо незавършено или ръшнато, или отвъд авторовите възможности да опише.

Жалко, защото Левиатан наистина можеше да бъде нещо повече, но се задоволява с ролята на вкусна за момент дъвка с хубави картинки.