Автор: Неа Станд

Днес няма да правя ревю на книга. Да, не е изключено да спомена едни чудни истории, но по-скоро ще ви разкажа за един дух. Духът на вдъхновение, на реки и гори, на приказки край огъня в някое селце, далеч във планината. И за много, много талант.

Да започнем оттам. Аегония са всъщност двойка музиканти, които са толкова талантливи, че освен чудесната музика, която правят, оказва се могат и да пишат. Елица от групата дотук е успяла да сътвори цели две книги в света, носещ името на групата. Все подробности, за които бях в абсолютно неведение, докато четях думите ѝ. Сега малко ме е яд, че не знаех по-рано, иначе непременно щях да комбинирам двете неща. Вие го направете, струва си.

Този, наглед неприятен пропуск, обаче ми даде възможността да подходя напълно обективно към текста, който колегата Моридин ми изпрати. Не знаех нищо за авторката, заглавието го чувах за пръв път. Сега и донякъде се радвам, че беше така, защото започнах без очаквания, а това си има своите предимства. Имах възможността да подходя безпристрастно към Аегония – нещо, което след браздата, която оставиха у мен, вече би било невъзможно.

Първите ми стъпки в този свят бяха на страниците на Забравената песен – книга първа от поредица (със завършени до момента две части), чието действие се развива в земята Аегония, създаден от Елица, под псевдонима Неа Станд. Прочетох я за по-малко от четири часа, чисто и просто защото историята беше наистина добре разказана и завладяваща, а самият текст се отличаваше с гладкост и мелодичност, сякаш всяка думи си бе на мястото и нищо не отвличаше вниманието ми от случващото се в книгата.

В Забравената песен се разказва за млад мъж на име Данил, който е натоварен с наглед непосилната задача да издири страховитата господарка на мъглите и да я убеди да му издаде местонахождението на вълшебен камък, който ще спаси света от страшно бедствие. И макар сюжетът да не изглежда смайващо оригинален, начинът по който е разказана историята, беше това, което ме грабна истински.

 Повествованието се разгръща простичко и непретенциозно в духа на народна приказка или легенда. Нито за секунда не успях да се отърся от чувството, че чета именно такава. Мисля, че на всички ни е малко или много закодирано в гените да слушаме приказки и то с някакво дълбоко, интуитивно чувство, което ни кара да седнем край огъня и просто да попиваме истории за далечни земи. Легендите за Аегония не се четат, те ти биват разказвани. По онзи, истинския начин. Съвсем неусетно спираш да очакваш сложни сюжетни линии, високопарни диалози или подробни описания. В народните приказки те нямат място, а историята за Господарката на мъглите носи всички отличителни белези на такава.

Забравената песен залага на много простичка, въздействаща формула, като същевременно разказва красива и увлекателна история. Не ти натрапва символи и изводи, не се опитва да ти се хареса. Просто те води с усмивка и ти говори за вълшебства и чудеса. Не знам дали ще сработи при всеки, но при мен определено се получи.

Втората книга, Реката на спомените, усетих много различна като стил спрямо първата. За разлика от Забравената песен, тук повествованието доста повече напомня на класически фентъзи роман и много по-малко на народна приказка. Герои от първата и втората книга донякъде се припокриват, времевите линии и фокусът обаче са различни. Историята се опитва да обхване по-голям период, разказвайки за важните събития с години пауза помежду им. Похват, който лично аз намирам за по-практичен от излишно пълнене на съдържание, без реален принос към историята, което е доста популярно в световен мащаб. Фокусът също се мести в зависимост от главното действащо лице в даден момент – което допринася да се разбере по-добре гледната точка на различни герои. Каква е мотивацията на всеки от тях и какво е довело до определени решения, също е съществена част от романа.

Реката на спомените е не по-малко увлекателна от първата книга, но следва да се чете по-внимателно от нея. Приказното е отстъпило място на по-мрачна история, която въвлича още повече хора, магьосници и вълшебни същества – митични хидори (създадени от страховитите и жестоки експерименти на магове, но все пак повече хора, отколкото чудовища), каменни библиотеки, древни пазители и още редица други вълшебни неща, преплитат съдбите си във втората история от поредицата.

Ако трябва да кажа нещо относно развитието на книгите, то е че винаги може още. Да, на места има предпоставки за повече описание, още информация и обрисуване на атмосферата няма да са никак излишни, но като цяло нивото е повече от стабилно и наистина ме изненада приятно. Дори Аегония да има трески за дялане и недостатъци, те в никакъв случай не се набиват на очи и не пречат историята да бъде увлекателна и интересна. Освен това е написана с истински усет към фразата и явно е вложен сериозен редакторски и коректорски труд, защото текстът е гладък и чист от грешки или дразнещи повторения. Нещо, което по принцип трябва да виждаме във всяка книга, но на практика се оказва рядкост.

Историите в света на Аегония ме грабнаха и хората, които стоят зад тях, спечелиха уважението ми за труда и сърцето, които са вложили в това начинание. Първата книга за момента е изчерпана, но може да се свали свободно от сайта на групата, където може да се запознаете и с част от концептуалния албум, който я съпровожда. За втората част в момента се търси издател, какъвто много се надявам да се намери в най-скоро време, тъй като подобни примери за талантливи и старателни родни автори, които създават цяла вселена с думите и гласовете си, трябва да достигат до повече хора.

Разходете се из Аегония, чуйте музиката ѝ и усетете духа ѝ. Пътуването ще си струва и надявам се няма да приключи до тук. Нека има повече такива приказки край огъня. Повече легенди, които се предават на поколенията, повече талант, дух и желание да твориш и да съхраняваш това, което си струва да бъде съхранено.

Оценка: 7.5/10