Домът на слънцата

Представете си, че се намирате в далечното бъдеще, пет-шест милиона години в бъдещето, за да сме по-точни. С невъобразимо развитите си технологии пътувате из Космоса и попивате със собствените си очи величието и невъобразимата красота на супергигантски слънца, сияещи мъглявини, простиращи се на площи от светлинни години, и огромни квазарни свръхгрупи с маса милиарди пъти по-голяма от тази на нашето миниатюрно Слънце. Между тези гледки обаче общувате с различни разумни раси и посещавате множеството им светове, малки и големи, естествени и изкуствени. След цялото това сетивно пиршество се връщате милиони години назад във времето, до днешния ден, и разказвате и показвате изпитаното от вас на примитивните хоминиди от 21-ви век, като някакъв техно-Мойсей, слязъл със скрижалите от планината.

Но нещо не е наред – гигантските небесни тела и обекти се различават достатъчно добре в разказите и визуалните данни, но впечатленията от срещите с разумни същества, всичките им светове и различните им вкусове, гледки, звуци, миризми и усещания излизат неясно, ако изобщо успеете да си ги спомните. Съответно след нечовешките мащаби, уловени в разказите ви, публиката е разочарована, осъзнавайки че “човешкият” фактор в повествованието ви куца. Така се чувствах и аз през голяма част от времето, прекарано с новопреведената творба на Алистър Рейнолдс. Рейнолдс е автор, с който имам някаква история, тъй като наскоро четох трилогията му, която е разположена в света на Пространството на откровенията и която силно ме разочарова с финала си. Други проблеми, които се забелязваха в дебютната му трилогия, бяха леко картонените и неразвити персонажи, липсата на отличителен разказвачески глас и незабележителната проза.

Но при все тези недостатъци, има причина за популярността на британския автор. И тук, както в другите си книги, успява да изгради интригуващ, ако и леко безцветен свят. Относно самия него – шест милиона години в бъдещето човешката диаспора се е разпростряла из голяма част от галактиката, като по пътя се е разцепила на множество подвидове поради времевата разлика, причинена от пътуването с релативистични скорости, доближаващи се до тази на светлината, и заиграването с различни видове биомодификации. Както в другите му творби, в тази вселена не съществуват кораби, способни на скорости по-високи от тази на светлината, и съответно ако някой иска да изследва и колонизира ефективно, без да открие разпаднала се матерна цивилизация при завръщането си, е по-добре да се подсигури.

Тук влизат в игра и главните герои и може би най-оригиналната концепция на романа – в това далечно бъдеще, няколко богати човешки фамилии или линии са създали по хиляда клонинга на даден член на семейството. На всички тях е даден бърз и стабилен кораб с огромен капацитет за складиране на информация и широки трюмове, както и задачата да обикалят населените и привидно ненаселените слънчеви системи и изкуствени светове, да каталогизират и общуват с новите обитатели, заместили старите, и да установяват делови контакти с цивилизациите им. След едно завъртане на галактиката,  дяловеците (shatterlings) от линиите се събират на родните си светове за хиляда дни и нощи, които прекарват в споделяне на разкази, артефакти и спомени, преди отново да потеглят на пътешествията си.

Главните герои на романа са Кемпиън и Пърслейн, съответно мъж и жена представители на линията Джентиан, които нарушават едно от малкото установени правила за линията си и пътуват и спят заедно, а в началото на романа са на път да нарушат още едно, тъй като поради неочаквано забавяне се оказва, че ще закъснеят за срещата с 60 години. Но когато пристигат и намират руините на дома си, разбират, че закъснението и отлъчването от линията са най-малкият им проблем.
Сюжетът е адекватно развит, ако и доста неравен като темпо, особено в първата третина, която твърде очевидно е написана така, че да подготви почвата за по-нататъшните развития. Второто действие също е излишно провлачено, но по-нататък романът определено компенсира. При все това, книгата определено спада към по-скорошната итерация на поджанра спейс-опера, която не залага толкова много на екшън и битки с космически кораби и лазерни бластери. Тук това обаче е до някаква степен недостатък, тъй като, при все че когато сюжетът набере инерция и започнат да се разкриват тайните и причините за случващото се, става доста интересно, в частите преди това да се случи работата е леко постна. А когато има бойни сцени, се намесва друга от слабостите на прозата на Рейнолдс – недостатъчната й описателност; поради това всичко се свежда до декларации от типа “обстрелват ни с гама оръдия и Хомункулусни оръжия” от страна на някой удобен второстепенен герой. Съзнавам, че реално малко от този тип оръжия биха оставяли видими следи, но това все пак е фикция, а и Рейнолдс е показал (в Пространството на откровенията), че бойните сцени му се удават поне до някаква степен.

От структурна гледна точка, всяка част от книгата започва с кратки сегменти от гледната точка на основателката и донор на генетичен материал на линията в сегашния й вид, Абигейл Джентиан. Те се развиват шест милиона години преди действието, по време на първото космическо човешко общество – Златния час. Те биват следвани от глави за Кемпиън и Пърслейн, с чести и леко объркващи смени в гледната точка, дори в рамките на една и съща глава. Тук се среща друг проблем – Рейнолдс използва и трите гледни точки не толкова като  начин да изгражда различни личности и възприятия за света, а като способ да наблъска колкото се може повече информация, без да прибягва до всезнаещ разказвач в трето лице, както в написана дебютната му трилогия. Не помага и че в следствие на това няма почти никаква осезаема разлика между трите му разказвача – Абигейл звучи като Пърслейн, която звучи като Кемпиън. Някой би могъл да отбележи, че предвид че са клонинги, може би това е писателски успех, но не бих бил съгласен.

Може би звуча излишно критичен, но книгата всъщност ми хареса, просто виждам пропиляния потенциал. Дори така тя има какво да предложи – с изключение на мудното темпо в началото и в средата, книгата се движи плавно и сюжетът е достатъчно заплетен и изпълнен с тайни и разкрития, за да държи интереса на читателя. Героите може и да не звучат твърде различно един от друг, но има един-два проблясъка, които придават индивидуалност на Кемпиън и Пърслейн, особено в моментите, в които размишляват за диаметрално противоположните начини, по които двамата третират натрупаните си спомени от предишни обиколки на галактиката. Така по леко тромав начин Рейнолдс загатва и тематичното ядро на книгата, което се разгръща към края.

Дори просто откъм мащаби, начинът, по който Рейнолдс борави с огромни разстояния от светлинни години, винаги внушава страхопочитание, дори пряко волята ми. Свестостроенето му, както споменах, също е на ниво и дори да не го бива в детайлите, общите щрихи на обрисуваната от него човешка цивилизация, наречена Гражданството (The Commonaltiy), Златния час и лабиринтоподобния, почти готически дом на Абигейл Джентиан, звездните бентове и Дайсънови облаци, които линията Дженитан строят, огромните постчовешки събирачи на информация, наречени Бдящите (The Vigilance), другата метацивилизация в нашата галактика, съставена от самообразувани и самооформени свръхинтелигентни Машинни Хора, и накрая дори шеметният финал и това, което разкрива за този конкретен свят и за мястото на хората и машините в него, показват, че когато въображението на Рейнолдс работи с големи идеи, работи на извънредно високи обороти, с високо КПД.

Ако слезем на микрониво (микро като за Рейнолдс), разни детайли като това как има универсална актуална база данни, в която се въвеждат новите цивилизации при всяка галактическа обиколка, как съществуват преходни цивилизации, които рядко преживяват дори времето на една галактическа обиколка, и научните детайли на суспендирането при дълги пътувания, показват, че поне в тези аспекти Рейнолдс мисли подробно за света си. Просто е жалко, че няма повече място за малките моменти покрай огромните мащаби. Моменти като първото внушително описание на машинния човек Хесперъс или атмосферата, създадена от един кратък повествователен момент, в който Кемпиън просто седи на терасата на сграда и се заслушва в музиката на дюните на пустинната планета, на която са кацнали. Такива моменти, дори без бляскава проза, придават човечност и усещане за емпатия на едно повествование, което иначе ни е твърде далечно. Човечен и дори тихо емоционален е и финалът, който определено не беше това което очаквах, по най-добрия възможен начин.

Или, казано по философски, на Рейнолдс му се удават умопомрачителните мащаби на възвишеното (the sublime), тези гледки, които те оставят без ума и дума, както когато се огледаш около себе си на върха на Еверест. За сметка на това не му се удават толкова добре дребните детайли на красивото (the beautiful), като примерно описанието на тучна зелена поляна, с разцъфнали макове и жужащи пчели. С което псевдоинтелектуално излияние искам да кажа, че всъщност нито книгата, нито Рейнолдс са толкова зле, колкото може би звучи от множеството ми критики по-горе. В един идеален свят всеки автор би владял тези две, както и другите естетически категории. Спейс-операта определено е този фантастичен поджанр, който разчита най-вече на смазващи мащаби, така че Домът на слънцата, при все всичко казано, е по-скоро успех. И я препоръчвам на всеки фен на добрата твърда фантастика, особено ако споменатите от мен минуси не го бъркат. Не се издава често фантастика от този калибър на български.

Плюсове:
+ Светостроенето и правдоподобните научни идеи, които Рейнолдс използва.
+ Страхотният финал, който до голяма степен компенсира разните по-дребни и не толкова дребни недостатъци.
+ Усещането за откривателски дух и приключение, което присъства в романа, когато се говори за огромни пътешествия и невероятни гледки и народи.
+ Наплитането на привидно ненужни повествователни елементи в една сюжетна нишка.
+ Податките за връзката между случващото се с Кемпиън и Пърслейн и случилото се с Абигейл в нейните глави.
+ Семейната история на Абигейл Джентиан.
+ Убийственото темпо към края на книгата, което е вълнуващо почти като сцена с гонитба в добър екшън филм.
+ Една-две битки, които са по-кадърно написани.
+ Има два вълнуващи сюжетни обрата.
+ На базата на беглите ми впечатления от превода, при все някои дребни преводачески тикове и грешки, Елена Павлова се е справила задоволително добре (както и в Слепоглед впрочем; и двете книги никак не са лесни за превод).

Минуси:
– Суховата проза, с изключение на няколко момента.
– Мудното тепмо в началото и във второ действие.
– Неотличителните разказвачески гласове.
– Силно двуизмерната природа на повечето второстепенни герои.
– На Рейнолдс не му се удава толкова добре първото лице, колкото третото.
– Битките, които не са кадърно написани.
– При все че финалът завършва нещата по свой си начин, оставя впечатление за отвореност към следващи книги. Това усещане не отговаря на реалността, за жалост.