Doctor Who: Harvest of Time

Doctor Who: Harvest of Time е роман за третия Доктор, чиято роля е изпълнявана между 1970 и 1974 година от Джон Пъртуи. Ще си призная без бой в самото начало на ревюто – не съм от големите фенове на сериала. Харесвам го много, но не съм гледал едничък епизод от старите, а от новите – едва сезон и половина. В някои от епизодите се влюбих като дете, а други едва не ме умориха от скука. Ето, написах го, вече ми е по-леко. Harvest of Time освен това е роман на Алистър Рейнолдс. Обожавам романите на Алистър Рейнолдс. Затова си помислих следното: щом най-силните страни на предаването ме изпълват с детски възторг, то автор, който никога досега не ме е разочаровал, трябва да има доста прилични шансове да нацели именно тях.

Е, успял е. Harvest of Time спокойно можеше да е един от силните епизоди на сериала (най-вероятно двоен, случват се доста неща). Няма как да знам доколко добре образите на Доктора и Джо Грант пасват на телевизионните си инкарнации, но налудничавата химия отговаря много добре на очакванията. Количеството активно използвани тропи от научната фантастика почти не изпада от абсрудно екстремния край на спектъра, а самите тропи пък са екстремно абсурдни, както се полага. Действието прескача между Земята и планети надалеч във времето и пространството, пътуванията във времето разбира се са начесто, има премного джаджи и хитри трикове, съдбата на света и не само е заложена на карта, а добрите трябва да се преборят не срещу един, а срещу два безпощадни врагa… Нужен е само писател, който да преведе духа на сериала в добре написана литература, и крайният резултат са триста страници забавление, което хем е леко, хем предизвиква мисловен карамбол в космически мащаби.

Разбира се, не всички особености на сериала могат да бъдат запазени при прехода между формите. Повечето от разпознаваемите навици на героите, които се изразяват предимно визуално, е трябвало да бъдат пожертвани. Определено си мисля, че именно жестомимичните чудатости на Доктора, дори повече от вербалната му екстравагантност, са това, благодарение на което предаването не изпада в монотонен коловоз. Екълстън и Тенант са страхотни в това отношение, сигурен съм, че Пъртуи е разполагал със свой собствен арсенал. Добрата новина е, че Рейнолдс е успял да компенсира прилично това чрез остроумни диалози. Не достатъчно, за да се превърнат героите в център на повествованието, но феновете би трябвало да останат доволни. Особено успешно е противопоставянето на Доктора и дълговечния му враг и приятел The Master (извинявам се, но нямам представа какъв е българският превод) – гениален Повелител на времето, който по някаква причина си е втълпил, че да си аватар на хаоса е нещо изключително яко (за лаиците като мен, на които им трябва малко разяснение на митоса). Развитието на героите също не е на фокус, но така или иначе и в сериала този елемент бива застъпен по-скоро като страничен ефект. В романа това е донякъде спънка за неинициираните читатели, тъй като герои като Джо Грант така и не служат за нещо повече от това да придвижват сюжета. Него обаче си го бива и още как!

Друго нещо, което неизменно е попроменено, е усещането за физическата среда, в която се развива историята. Въображението почти винаги надцаква специалните ефекти, дори когато става дума за кино. Доктор Кой пък по традиция залага, при това успешно, на леко абсурдните декори. В книгата е неизбежно въпросните да са по-реалистични ­– нали вече не са декори, а реалност, която читателят е свободен да моделира сам. Да не се разбира погрешно: основните идеи на романа са също толкова шантави и хиперболизирани, колкото би очаквал всеки фен – доставиха ми страхотно удоволствие от начало до край („I will grant you this. You have always had an idiotic attachment to style“).

Науката тук е от ранга на „хроно-синкластичния инфундибулум“. От време на време книгата се позовава на нея чрез утвърдени фрази като „емисии неутрино“ и прочие, но в по-голямата си част е маскирана под дълги потоци от полу-измислени думи, каквито преподават само в школата за Повелители на времето. В това отношение караниците между Доктора и The Master как най-добре трябва да бъде настроена тази или онази джаджа са изключително забавни.

Както и в телевизионния сериал, в Harvest of Time се наблюдават ярко изразени мета-нишки. Това е неизбежно, когато всички ограничения пред възможните събития в художествената реалност бъдат премахнати. Неповторимият начин на комбиниране на глуповатите на пръв поглед идеи с пълния им потенциал за величие сам по себе си е един от козовете на сериала (и на книгата), но аз винаги съм предпочитал да го чета и като коментар на самия жанр. От една страна работата с такъв тип художествена (не)правдоподобност позволява на писателите да са крайно честни относно решенията, които им се налага да взимат:

 „Never mind. If the driver had learned one thing in his military career, it was that there were some things you just weren’t meant to ask too many questions about.“

Горното си го мисли случаен войник в романа. Ако сменим военното сематично поле с това на читателите на научна фантастика, изречението общо-взето ни дава метода на писателите в тази вселена.

„When the Vortex did at last release the TARDIS, it was with another series of lurching jolts and bumps.“

И сериалът, и книгата се придвижват, друсайки се и подскачайки, точно като ТАРДИС – трябва да покрият много територия, а времето все не стига, за да оцветяват внимателно в очертанията (доста е трудно да се намери контекст, в който смесените метафори са уместни, но тук, на фона на всичката откаченост, като че ли даже са естетически издържани в някои случаи). Жертвата не е малка, особено във фантастичния жанр, където, убеден съм, доверието към текста е още по-крехко, отколкото при мейнстрийм литературата.

От друга страна, това позволява невероятна свобода. След като веднъж съзнанието привикне достатъчно, за да толерира времевите парадокси и всички останали приумици, и просто се остави по течението на историята, то може да бъде въвлечено във всякакви невероятни неща:

„The day time travel stops astonishing you,“ the Doctor said, „is generally the day something ghastly goes wrong.“

Смятам, че именно в това е същността на сериала. Да учи будното съзнание как да преодолява стените на ежедневната логика, дори само за кратки периоди на безумие, както и колко облагородяващо може да е това. Други научнофантастични истории го правят по по-изтънчени начини, като подриват методично стените, или пък учат съзнанието да се покатерва върху тях. Доктора просто ги срива със земята и прави възможно най-много немислими неща, преди те отново да са се издигнали. Простичък урок, но труден за запомняне.

Налице е и другото традиционно и по-сантиментално послание:

„Was that, ultimately, the Doctor’s greatest achievement – not the deeds he himself did, but the deeds he inspired in others? The Doctor was one man, but he had touched countless lives.“

Също напълно валидно, тъй като е насочено към читателя, наместен в обувките на човешките придружители на Доктора. В романа нуждата от подобен герой, с който публиката да се асоциира тясно, не е толкова голяма, тъй като имаме достъп до мислите на Доктора. Джо Грант всъщност прекарва доста от времето разделена от него, което е напълно приемливо, тъй като наистина най-добрите части на книгата се въртят около Доктора и The Master. По отношение на другите техники за показване на действието обаче Рейнолдс се е придържал изненадващо близо до телевизионните прийоми. Смяната на гледните точки например е много по-„телевизионна“, отколкото „романова“ – камерата подскача неочаквано през главни, второстепенни и съвсем маловажни герои, за да даде на зрителя възможно по-пълна представа за случващото се. Което също е напълно оправдано, тъй като скоростта на действието е от ключово значение.

В крайна сметка, Harvest of Time е пълен със страхотни неща. Обикновено Алистър Рейнолдс влага много време в романите си, за да подготви почвата за мащабни образи и концептуални спектакли. Педантичността в това отношение сякаш му е присъща. Тук не му се е налагало да прибягва до нея, а е имал възможност просто да изложи на показ отличните си писателски умения:

„And then an eruption of billowing bright light punched apart the hall in a kind of cone formation, dragging fire and gas and dirt in its wake, and an instant later there it was, the incipient mushroom cloud, hauling itself into the sky like a vast swollen cerebellum, propelled upwards on the piston of its own monstrous knotted spinal column.“

Има още много подобни пасажи, а образността на моменти е много по-чудата. Освен това книгата предлага едно доста интересно, ако и не свръх оригинално, извънземно нашествие. И The Master. Всичко това е пакетирано в по-малко от триста бързочетивни страници. Не е точно като сериала, но е достатъчно близо, и то по хубав начин. Доста добра идея как да се позабавлява човек, особено ако няма търпение да се добере до втората част на Децата на Посейдон от същия автор (в моя случай това трябва да се случи много скоро; ако ви се чете ревю на първа част, кликнете тук).

Забележка: Настоящият материал е превод от английски на следния текст.