Children of Earth and Sky

Вероятно всеки, който е писал каквото и да е произведение, изискващо креативност – било то разказ, роман или даже съчинение за училище, е стигал понякога до момента, в който крайният вариант се оказава много различен от първоначално замисленото. Дали защото авторът решава по средата да насочи творбата в различна посока, дали защото писателските му умения са недостатъчни за изпълнението на идеите му или може би защото го е домързяло да дооглади „шедьовъра“ си. Няма как да знам дали точно това е бил проблемът на Гай Гавриел Кай при писането на Children of Earth and Sky, но поне в мен остава силното подозрение, че Кай се е опитал да вкара прекалено много сюжетни линии и герои в тази книга, в резултат на което не е успял да развие както подобава почти нищо от тях.

Романът се развива във вселената на Лъвовете на ал-Расан и Сарантийска мозайка. Въпросната е базирана толкова явно на исторически събития от нашия свят, че може да се чете и като един вид алтернативна история със сменени имена на държави и религии и т.н, плюс щипка магия. Дори и да са ви писали само двойки по история, бързо ще загреете, че Сереса е съответствието на Венеция, а джадитите на християните, например. Този подход позволява на Кай да помести в рамките на един или два романа събития, които в нашия свят са разделени с десетилетия или дори столетия едно от друго. С други думи, той иска да улови духа на съответната отминала епоха, но и да има по-голяма свобода да променя ключовите събития в нея.

Този подход води да прекрасни резултати в повечето от предишните книги на Кай, за доста от които сме писали и (хвалебствени) ревюта. Последните му две книги са базирани на събития от китайската история, като втората от тях е доста посредствена по мое мнение, но все пак очакванията ми за Children of Earth and Sky бяха позитивни.

Верните фенове на Кай знаят, че човекът обича да върти един и същи елементи в книгите си – един от главните герои задължително е човек на изкуството, други пък са от двете страни на барикадата в някакъв епичен военен конфликт и техните действия са катализатор за големи промени, които ще отекват из вековете. В новия му роман отново имаме точно това – конфликтът е между фентъзи еквивалентите на Свещената римска империя и на Османската империя, в който са въвлечени и Сереса, Дуброва (сиреч Дубровник) и т.н. Един от главните герои е венециански художник, който отива на официална мисия в столицата на псевдоосманската империя – да рисува портрета на халифа. Разбира се, властите във Венеция му заръчват при сгоден случай да пробва да заколи халифа, пък ако вземе, че стане мъченик след този си опит, ще е направил голяма услуга на родния си град, нали? По пътя той се сблъсква с пирати, еничари, псевдо-Скендербег, а в Ашариас (пардон, Константинопол) се натъква на още интриги, този път от страна на синовете на халифа. Даника Градек пък се мъчи да се докаже като пират и воин в един мъжки свят, но както си е редно за Кай, наред с успехите си в това поприще тя печели и любовта на разни индивиди от мъжки пол.

Не звучи зле, нали? Проблемът е, че повествованието постоянно прескача от един герой на друг, което не само води до една досадна накъсаност, но и до това много от интересните моменти към които изглежда, че фабулата ни води, да ни се представят постфактум в две-три изречения – примерно „Даника си мислеше отново за начина, по който застреля половин дузина врагове и спаси родния си град“. Да, този похват понякога работи прекрасно – например финалната битка в Лъвовете на ал-Расан, но в Children of Earth and Sky обикновено резултатът е претупани развръзки. Възможно е Кай да е бил принуден да злоупотребява с тази схема, просто защото романът има твърде много герои и сюжетни линии и няма как всички да получат детайлно развитие без книгата да стане огромна тухла.

Което ме навежда на мисълта за следващия проблем – немалко от персонажите са остро излишни и техните сюжетни линии спокойно можеха да се орежат, като по този начин книгата придобие повече стегнатост и пълнота на останалите линии. Веднага давам пример: в началото изглежда, че посланикът на Сереса в двора на императора ще играе важна роля, но единственото, до което води тази сюжетна линия, са малко детински интрижки, които не оказват каквото и да е влияние върху останалите събития в романа. Самият император (базиран явно на Рудолф II, между другото) ме заинтригува доста в първа глава… обаче така и не се появи отново до края на книгата. Лично аз останах с впечатление, че Кай вероятно е планирал по-важна роля за императора и някои други герои, но така и не е успял да постигне това. Може би го е притискало времето, знае ли човек…

Книгата е написана с типичния поетично-меланхоличен стил на Кай. Това е значителен плюс, защото Кай е от най-добрите стилисти във фентъзи жанра. Единствената ми забележка е, че на места се олял с нравоученията от страна на всездесъщия разказвач, доста от които са и изненадващо банални за писател от това ниво.

Героите общо взето са прилични, но са далеч от най-доброто, което Кай може да предложи. За това доста спомага и вече споменатата разпокъсаност и липсата на достатъчно страници за развитието на всеки от тях. Магическият елемент се свежда до един призрак, който в определен момент спасява живота на един от персонажите, сцена, която на мен поне ми се видя жалко подобие на подобна ключова такава от Пътуване към Сарантион. И като стана дума, препратките към двутомната Сарантийска мозайка са много на място и радват, но когато такива намигания са сред най-хубавите неща в една книга, имаме проблем.

Не искам да ме разбирате погрешно – книгата не е някакъв боклук, който трябва да избягвате все едно пренася ебола. Тя има моменти, които са ме карали да тръпна, да се радвам, да тъжа, да искам незабавно да видя какво ще стане след това. Има красиви описания, заплетени битки, саможертви и интересни надлъгвания. Само, че главното чувство, което остана у мен след на практика всяка развръзка беше „И какво, това ли беше всичко?“ Чувството за епичност, за настъпващи грандиозни събития, по принцип голяма сила на автора, за съжаление почти отсъства и в края на краищата единственият значим резултат от действията на героите е благодарение на престъпната тъпота, която един от злодеите демонстрира в опитите си да плете интриги. Или иначе казано – много шум за нищо. Препоръчвам само на запалени фенове на Кай. А ако тепърва искате да се запознаете с творчеството на този автор, пробвайте Лъвовете на ал-Расан, Сарантийска мозайка или A Song for Arbonne.