Батман Аполо

„В живота на вампира има тайно удоволствие и тихо щастие. Изразяват се в това, че цивилизационните стандарти на либералния хуманизъм за него вече не са задължителни.“

Граф Дракула

С този цитат започва последният преведен на български роман на Пелевин, един от най-интересните „касови“ автори на съвремието. Повечето читатели ще прецапат набързо през думите на почитаемия граф, ще се подсмихнат на шегата и ще продължат напред в очакване на забавно четиво, което евентуално да им каже някоя друга мъдра мисъл. По-късно, ако са чели и преди Пелевин, ще се усетят смутено в кое точно лозе се намират; ако не са – има да се премятат като махалото на Фуко около неуловимия смислов център на книгата.

Четенето на Пелевин изисква един определен тип познавателни мускули, каквито човек развива само и единствено ако продължително си блъска и вре главата в неща, които не разбира. Колкото повече я блъска, толкова повече миниатюрни травми се образуват по мускулите му, и толкова повече растат последните, за да се самоизлекуват. А пък завирането си е от чисто любопитство – понякога за добро, друг път за лошо, в крайна сметка поне за миг все ти е хубаво, докато преминаваш чертата.

Батман Аполо чудесно онагледява този диалектически принцип на метафизическото блъскачо-завирачество. Както и в останалите книги на автора, и тук е налице лъскавият горен слой на фантастични повърхности и сочни лафове, по който всеки читател е призован да се хързулне щастливо, скоростно и без много да му мисли. Все пак – глобална вампирска конспирация с елементи на политическа сатира, как да устоиш? Романът почти веднага разбива на пух и прах клишето за вампирите и ни ги показва по един коренно различен начин: хранещи се не с кръв, а с психичните сокове на човешкото съзнание, почти всезнаещи и едновременно с това по човешки объркани от безкрайността на живота и смъртта. Главният герой – Рама, Кавалерът на Нощта – е гмуркач, или вергилий, който превежда хора и вампири през отвъдното, лимбо, където всичко е възможно – да говориш с мъртъвците, да водиш long-distance relationship, да провидиш бъдещето. Налудничаво убедителна картинка за световния ред, поднесена в опаковка от режеща културна критика.

Обаче нещата – както обикновено в живота, и не толкова често в литературата – се оказват не чак толкова прости, та човек се зачудва кое е в крайна сметка опаковката и кое пълнежът; накрая объркано натъпква станиола в устата, а шоколада приглажда педантично върху масата. Всъщност какво ли значение има. Пелевиновите романи са курсове по блъскачо-завирачество от най-якия вид, защото вкарват читателя в хипнотичната динамика на йо-йото. Или за да стане по-нагледно – представете си, че държите голям психеделичен чук. Дотолкова сте привлечени от странните ярки и наситено тъмни цветове по повърхността му, че желанието за завиране се превръща в челен сблъсък. Ръката отскача инстинктивно, но очите отново фиксират неразбираемите фрактали, и хайде пак.

Всъщност смислов център в романа няма, липсата на център е самият център. Пелевин лавира добре между западната култура и руското самосъзнание, тъпче книгите си с попкултурни референции, раздробява хладно и аналитично социално-политическите рефлекси, пипери щедро с хумор, чийто финес може да постигне само завършен простак—и въпреки това източните учения за освобождаване на съзнанието винаги дебнат из творчеството му. Романът е задвижван не толкова от сюжет, колкото от диалозите на Рама в лимбо – въздълги разговори с Дракула, Озирис, със самия батман Аполо. А те като че ли са предимно изтъкани от размишленията на Пелевин върху будистката рамка за възприемане на света (вампирите даже си имат своего рода медитативна практика, която наричат хамлет – прилепово висене от греда в продължение на часове).

Ако това ви се струват врели-некипели, не се притеснявайте. Будистко-вампирската теоретическа школа е безотказен инструмент в ръцете на Пелевин, чрез него са разчекнати безмилостно (и по страшно-смешен начин) съвсем актуални и реални процеси, които занимават активно както хуманитаристите, така и редовия лумпен. Това е книга, която успява с едва няколко намека да изстреля унищожителна критика по масовите протести от 2011-13 година, докато в същото време е не по-малко жалеща статуквото. Изобщо, текстът може спокойно да се ползва като учебник по политология или културология (или културолъгия, както се казва в един друг голям роман на турбореализма; Иван Попов може да е една щипка по-прагматичен в идеите си, но за сметка на това пише дори по-добре и не по-малко смело от Пелевин), а припознаването не е само на ниво академични идеи – изпъкват съвсем близки и ежедневни модели на поведение, които гарантирано сте наблюдавали около себе си, а ако сте по-зорки – и у самите себе си.

Животът може да е безкрайно страдание, но поне страданието е забавно, когато страдаш заедно с Пелевин. „Всичко е нормално. Всичко е под контрол. Кучетата си лайкват, керванът си върви.“ Батман Аполо е супер забавна наред с всичко останало и ще забие в главата ви гвоздеи от образ и смисъл, които няма да излязат нито бързо, нито лесно. Ще надникнете в руския Хартланд, може би дори ще мернете Великия прилеп и квантовия модел на битието; ще разберете, че батманът и Ктхулу са на практика едно и също; обяснение намират феномени като дискурса, гламура и протеста; дадени са съвсем конкретни инструкции как да практикувате позитивен вампиризъм и да следвате Тайния черен път. Въобще, гмуркайте се тоз час в лимбо.