Barsk: The Elephants’ Graveyard

Barsk: The Elephants’ Graveyard е роман от американския автор Lawrence M. Schoen, доктор по когнитивна психология и психолингвистика, хипнотерапевт и човек, чиято биография в края на книгата включва фразата „one of the world’s foremost authorities on the Klingon language“. Повод за настоящето ревю е номинацията на романа за награда Небюла, където ще се бори с Updraft, The Fifth Season, Uprooted, The Grace of Kings и Ancillary Mercy. Без да ми е попадал текст от останалите номинирани, отсега мога да заявя, че няма да стискам палци за Barsk.

Основното, което трябва да знаете за книгата, преди да се решите да я четете, е, че героите в нея са антропоморфни животни – бипедални хуманоиди с противоположни на останалите пръсти палци и способност за използване на инструменти, но с черти на определени видове животни. Слоновете (Фант в книгата) имат хоботи и гигантски уши. Намират се и якове, от чиито глави стърчат рога. Един от най-компетентните персонажи е трипръст женски ленивец, бавно придвижващ се и с експертни познания по боравене с медицинска техника. В общ план не би следвало антропоморфните животни сами по себе си да са толкова определящи за възприемането на книгата – та нали героите на един от най-обичаните фантастични сериали могат да бъдат наречени „каубои в космоса“, а са сред най-добре написаните персонажи в медиума. Все пак, не подценявайте обезпокоителното усещане докато четете за хуманоидни котки в скафандри или за рунтава мечка на име Красной като зъл военен офицер.

Сюжетът ни показва междупланетна цивилизация, съставена от много различни раси (т.е. видове антропоморфни животни), обединени в The Alliance. В тази вселена живите същества постоянно разпръскват частици (nefshons), които са невидими за обикновените… хора, но изключително малък брой индивиди, Говорителите, могат да ги използват, за да „призоват“ нещо като проекция на вече мъртъв човек. Тази проекция пази всичките си спомени, което я превръща както в ценен ресурс за историците, така и във възможност за разговори с вече починали близки.

Диспропорционално количество Говорители са Фант, тъй като за призоваването е нужна субстанцията koph, произвеждана единствено на населяваната от Фант планета Барск и посредством сложно политико-икономическо споразумение се изнася за останалите планети в Съюза. Недоволни от това положение на зависимост, определени политически сили се опитват да изтръгнат тайната на koph, отвличат случайни Фант в тайна операция и ги подлагат на разпити с елементи на изтезания. Ако не получат нужната им информация, заплашват да разрушат цялата планета.

Така построеният свят определено е сред по-силните черти на романа. В него има оригинални идеи и необичайни хрумвания, така че усещането за нещо до болка познато и изтъркано липсва. За съжаление, не мога да поднеса същите комплименти за друга фундаментална част от книгата – стила на писане.

Един от най-приятните аспекти на качествената художествена литература е процесът на визуализация на образи и сцени, извършван в съзнанието, докато четеш. Някои майстори сред писателите правят това ментално сглобяване изключително лесно: само с щрихиране на жестове и черти те ти позволяват да си представиш случващото се и да забравиш, че четеш букви върху хартия, вместо да гледаш прожекция. Други автори постигат сроден ефект с добре обмислени описания на героите и обкръжението им. Но има и такива, при които напълно липсват трохичките, които биха позволили на читателя да създаде ментален образ на герой или сцена. Lawrence M. Schoen принадлежи към третия контингент.

Когато четеш добре написана творба, не се замисляш за това типично визуализиране, понеже то се извършва автоматично. Но когато то не е налично, липсата му се усеща. Прологът на Barsk: The Elephants’ Graveyard започва с действията и размишленията на герой, чийто външен вид съвсем умишлено изобщо не е описан. Едва няколко страници по-късно започва да се говори за неговия хобот, вероятно със замисъла читателят да се окаже шашнат и впечатлен, че героят не е точно човек. Проблемът за мен беше, че липсата на каквато и да било загатната визуалност в тези няколко първи страници беше довела до несъзнателно прекъсване на опитите да си изградя картина за случващото се, така че когато се появи хоботът, аз почти не му обърнах внимание. Недостигът на разбираеми описания и каквито и да било кукички, за които да се хване въображението, продължава през останалата част от книгата и дори се влошава, когато героите извършват разнообразни движения в поредица от различни места, а ти нито си представяш героите, нито знаеш как се движат, а пък съвсем не можеш да визуализираш обкръжението им.

Представянето на самите герои е втората много слаба черта на романа. В началото всяка глава е от гледната точка на нов персонаж, с който авторът те запознава – един съвсем адекватен подход, често използван с чудесни резултати. Тук обаче високият брой нови герои напират един след друг, без да оставят особено силно впечатление. На моменти искрено се надяваш следващата глава да е с някой от вече познатите герои, защото имаш чувството, че си забравил всички дотук и определено нямаш нужда да се запознаваш с още. Още по-фрустриращото е, че част от тези герои нямат почти никакво значение за развитието на историята и понякога изчезват от повествованието, с което въвеждането им чрез поредната собствена глава става излишно и затормозяващо.

Настрана прекаляването с маловажни герои, основните персонажи като цяло са сред силните страни на романа. Несъмнено любимият ми сред тях е Маргда, живялата преди 800 години Матриарх на Фант, която е първият Говорител и по съвместителство – пророк, предрекъл част от събитията в основата на настоящите проблеми на Барск. Маргда има предимството да е един наистина морално амбивалентен образ: мотивациите ѝ са едновременно разбираеми и чужди; тактиките ѝ са и оправдани, и ужасяващи. Другият интересен персонаж е Пизло, 6-годишен Фант албинос, който живее извън обществото заради статуса си на нещо като извънбрачно дете. Той прекарва дните си в акробатични изпълнения сред джунглите на Барск и чува как природата около него му разказва неща и за настоящето, и за бъдещето. Съзнанието на Пизло работи различно от съзнанието на всички останали, което му позволява да бъде страшно интригуващ участник в историята.

Главният герой на романа, Фант Говорител и историк на име Джорл, е по-стандартен и безинтересен, но на него се пада да бъде основен двигател на сюжета. В едно от предсказанията си Маргда говори за Велика Тишина и Джорл е този, който се досеща какво е имала предвид: от няколко седмици не може да Призове никой от тези Фант, които отдавна са се отправили на традиционното за цивилизацията им самотно пътешествие през океана преди предусещаната от тях естествена смърт. Говорителят тръгва по следите им в опит да открие какво се е случило с тях, ала вместо това попада в центъра на междуцивилизационен конфликт, продължаващ от векове. Кулминацията на романа ни разкрива още множество пластове на света, при това в една изключително удовлетворителна развръзка, която е безспорно най-страхотният елемент на книгата (дори разбираме произхода на цивилизациите в нея!). Докато възприемах тези разкрития, си мислех как наистина си е струвало да издържа лошите страни на книгата – и слабия стил, и усещането, че четеш юношеска литература, и пренасищането с маловажни герои.

Barsk: The Elephants’ Graveyard не е лоша книга. В нея има немалко оригинални идеи и образи, както и много добре изграден свят, чиито пластове постепенно се разкриват. Не е обаче и роман, който мога искрено да препоръчам – нищо в него не е образец на жанра, който трябва да бъде отличен и прочетен от повече хора.