Aye, and Gomorrah

Aye, and Gomorrah e сборникът, събрал всички разкази на Дилейни, които си струва да бъдат събрани. Всичко на всичко петнадесет истории и едно есе в ролята на послеслов, малко под 400 страници. Дилейни не е известен с разказите си и това е напълно нормално, предвид че след големия успех на Вавилон-17, Сечението на Айнщайн и Свръхнова в края на 60-те той се отдава практически изцяло на писането на романи и на критика (литературна и културна). Големите му произведения, които фантастичните жанрове и до днес догонват (съзнателно, в някои от най-добрите си моменти), действително са свързани с по-дългата повествователна форма, но разказите на Дилейни не трябва да бъдат подценявани. За почитателите му те са важен прозорец към едно ранно творчество (почти всички са писани през 60-те), което загатва множество от тематичните и стилистични белези на бъдещия Грандмастър на научната фантастика; не толкова задълбоченият читател също ще открие някой друг скъпоценен камък, или поне спирала от полускъпоценни такива.

Прозата на Дилейни много рядко ме е оставяла в невъодушевено състояние, да не кажа, че почти не се е случвало. Немалко от събраните в Aye, and Gomorrah разкази всъщност не успяха да ме въодушевят истински, по онзи характерен начин, който свързвам с неговото писане. Дилейни е писал някои от тях на няма и двадесетгодишна възраст, така че това не е учудващо. Чудесна и очаквано неочаквана изненада обаче е, че дори в най-невъодушевените си от Дилейни мигове човек най-вероятно ще успее да открие я някое изречение, я отражение на образ, я ред пряка реч, или пък късче свят, които да го накарат да си каже „Ами, да, това е Дилейни, ето го.“

Разказите, които по-скоро не ми харесаха тук, по ред на отпечатване са: Corona, Among the Blobs, Tapestry, Ruins. Първият разказва гещалт-историята на няколко човешки същества, които привидно нямат нищо общо, напомняйки бегло Повече от човешки на Стърджън. По-скоро остаряла и скучновата за модерния читател история, Corona e интересна може би в исторически план, тъй като демонстрира ранния интерес на Дилейни към проблемите на расата и класовия статут (важно е да не забравяме, че става дума за 60-те, когато жанрът все още рядко мисли по тези въпроси). Among the Blobs е значително по-късен разказ, който може и всъщност да е чудесен, но, признавам си, оплетен в сюрреалното експериментаторство на снадени сцени съвсем се изгубих и така и не събрах енергията да го разбера и харесам. Tapestry e дело на съвсем, съвсем младия Дилейни, който, връхновен от W. H. Auden, разглежда символите на еднорога и девицата; оригинално и интересно езиково упражнение, което обаче навява усещане за самоцелност. Ruins грабва въображението с няколко пулсиращи образа и изречения, но като цяло дублира мотива на безцелност (под безцелност имам предвид по-скоро лутането на собственото ми съзнание, отколкото това на пишещия Дилейни).

Средните по качество разкази в сборника подсилват впечатлението за неповторимите умения на Дилейни да си играе с тоналните възможности на езика. Cage of Brass споява в готически разказ образите на автоматизиран затвор на непозната планета и тайните кътчета на среднощна Венеция. High Weir e уж класическа история за космонавти-изследователи на Марс, но освен това се заравя в холографската природа на съзнанието. Prismatica e друга много ранна творба – напевна приказка с архетипен скелет и щастлив край, която изследва цветовия спектър и загатва за дългия бъдещ интерес на Дилейни към тоналностите в значещите (а и в пред-знаковите) системи на комуникация; тук се появява и мотивът за призмите, които ще се превърнат в централен символ в епохалния роман-лабиринт Dhalgren. Night and the Loves of Joe Dicostanzo e друг интригуващ сюрреален експеримент, който на няколко момента почти се промъква в територията на добрата фантастика, но поне аз така и не успях като читател да оживя текста му достатъчно, за да ми стане наистина интересен. Time Considered as a Helix of Semi-precious Stones е минимум една класа над гореизброените, но в тази поне донякъде метафорична история за творци и престъпници Дилейни сякаш не е напипал най-подходящото темпо и изразни средства.

Последен от тази група разкази, и в свой собствен параграф, ще спомена най-качествения от тях – Omegahelm. Който можеше и да попадне в категорията на силните разкази, ако все пак не му липсваше донейде възплътното усещане за свят, което изпълва големите произведения на Дилейни. Действието на разказа се развива в света на вездесъщия Stars in My Pocket Like Grains of Sand, предхождайки го хронологично. Морално-философският сблъсък между може би най-запомнящия се герой в научно-фантастичен роман, който така и не се появява на страниците му – императрицата Vondramach Okk – и предтечата на Марк Дьет – Гилда Дьет, – представлява постструктурализъм на какъвто е способна само научната фантастика. Макар и определено добър обаче, Omegahelm e все още далече от висините, които Дилейни ще изкачи в Stars.

Ако историите, споменати дотук, са в най-добрия случай полускъпоценни камъни, то останалите пет в Aye, and Gomorrah са съвсем истински съкровища. Титулният разказ, който е и най-краткият от тях, е първият продаден от Дилейни, публикуван в култовия сборник на Харлан Елисън Dangerous Visions и спечелил Небюла през 1967-а. В него безполовите спейсъри последователно „слизат“ в различни градове на Земята, където търсят забавления и може би бягство от особения вид самота, на който животът в космоса ги е обрекъл; спейсърите, които са неспособни да извличат удоволствие от секса, са фетишизиран сексуален обект за друга особена група от хора, известни като фрелки. В заключителното есе Of Doubts and Dreams (отпечатано за пръв път в Driftglass и препечатано в чудесната About Writing) Дилейни дава три правила за писането, които е научил през годините. Първото правило, откраднато от Теодор Стърджън, съветва писателя винаги да си представя максимално живо и пълно света, който описва, и никога да не включва тази пълна картина в описанието си. Аye, and Gomorrah добре онагледява тази максима. В един късичък разказ, в който на пръв поглед не се случва нищо особено, Дилейни успява да премълчи оглушително безумно тежкия потенциал на един много различен от нашия свят, и то различен по силата на едва няколко дребни разлики, за които узнаваме. Концептуалната дезориентация и фините информационни податки, комбинирани със задълбочения коментар по отношение на сексуалните малцинства (спомнете си, 60-те години), правят Aye, and Gomorrah един от жанровите шедьоври в късата форма.

Driftglass и Dog in a Fisherman’s Net са като че ли най-малкото свързани по силата на усещането за място, което споделят (местата са различни, но усещането за Средиземноморието е отчетливо и вероятно повлияно от тогавашния престой на Дилейни в Турция и Гърция). Отново, по-скоро пропускайки целенасочено да описва, Дилейни създава почти болезнено плътни светове, в които, както е изказано чудесно в една рецензия на сборника, „няма нищо, само че има всичко“. Особено Driftglass e много силен, може би също толкова колкото титулния разказ, макар и по различен начин.

Сборникът съдържа и две доста по-дълги произведения, които спокойно биха могли да бъдат определени като новели; и двете са чудесни. The Star Pit показва едно бъдеще, в което цивилизацията се е разгърнала надълго и нашироко в космоса, но космическите полети водят до лудост. Не твърде много се е променило в това бъдеще – оцапани с машинно масло космически станции служат като междинни пунктове за космическите кораби, привличайки контингент от работници, много подобен на този във всяко западащо индустриално градче от съвремието. В рамките на седемдесетина страници са побрани един куп концепции за класовите разграничения, за лудостта, различността, отчаянието и семейството, а прозата на Дилейни е на най-високо ниво. В We, in Some Strange Power’s Employ, Move on a Rigorous Line пък е разгледан сблъсъкът между настъпващите и отстъпващите цивилизационни редове, през призмата на налудничава, но убедителна картина на бъдещето, включваща, къде метафорично, къде не, електротехници и байкъри, ангели и демони, гигантски механизиран гущер и… герой на име Роджър Зелазни. И двете повести изследват съсредоточено важните за Дилейни проблеми на властовите йерархии, на индивидуалните и груповите отношения, на сложната мрежа от идиосинкратични културни и психологически белези, които управляват живота.

Във Of Doubts and Dreams Дилейни прави сравнение между итеративното обогатяване и изменяне на сънищата в процеса на тяхното припомняне, и писането на художествена проза, съпроводено от постоянните съмнения, които разравят и фокусират един текст (като че ли вечно изникващите призми, огледала, холограми, скъпоценни камъни и прочие подобни предмети в творчеството на Дилейни по някакъв начин дават материален израз на тази мощна аналогия). Действително, неговите светове са холограми, които имат нужда от неотклонно насочен лазерен лъч, за да оживеят; лъчът, разбира се, е четящото, а преди това пишещото, съзнание. Героите, историите, световете, образите, изреченията и фразите на Дилейни вечно подканват нова интерпретация, вечно крият из многомерните си гънки нещо неизказано и невидяно, някой слой на цветовия спектър, който призмата на четящия все още не е обелила от добре познатите цветове. Дилейни завършва есето си с цитат от Лаокоон на Лесинг, в който геният е дефиниран по следния начин: „умението да впрегнеш таланта изцяло в ползата на дадена идея“. В по-голямата част от кариерата си, и поне в една част от разказите в Aye, and Gomorrah, Дилейни прави именно това. Естеството на въпросната идея, разбира се, е по-близо до холограмата, отколкото до всеки друг информационен обект.