Правдата на Торен

Правдата на Торен (на английски Ancillary Justice; жалко, че от издателството са избрали по-малко рискования, но смислено доста по-беден превод) обра де що има жанрова награда през 2014 година: Хюго, Небюла, Британската награда за научна фантастика, Артър Кларк, Локус. Има защо. Романът на Ан Леки прави неща, за които малко фантастични текстове изобщо си дават сметка, и ги прави доста добре. Още в дебютния си роман американката показва завидна увереност в писането на проза, а на тематично ниво вклинява в разказа няколко доста неглижирани от жанра проблеми.

Историята проследява Брек – отломка от изкуствения интелект, управляващ огромния военен кораб „Правдата на Торен“. В миналото Брек е била един от десетките, стотици спомагателни или „второстепенни“ (както явно е преведено ancillary на български) войници, чиито съзнания са синхронизирани в реално време с ИИ на кораба. Второстепенните са гръбнакът на корабния екипаж, служат на командващите ги човешки офицери и изпълняват военни и административни мисии отвъд палубите. В хранилищата на всяка Правда (думичката, освен по-абстрактно обобщение на историята, обозначава и най-големия клас военни кораби) се пазят в крио-сън стотици човешки тела, чиито мозъци са доведени до състояние на tabula rasa и могат във всеки момент да приютят нови придатъци на управляващия ИИ.

През грубо казано половината от историята действието се развива през гледната точка на вече изолираната Брек; „Правдата на Торен“ я няма, разказвачът някак се е научила да се слива с хората. Мотивира я безумна цел, която може би ще я изправи срещу самата господарка на империята Радч – съществуващата в хиляди тела Анаандер Мианаай. Останалата половина от разказа представлява ретроспекция към времето преди Брек да се отдели от „Правдата на Торен“, преди да съществува като самостоятелно съзнание.

На първо място трябва да се отбележи, че Леки разказва майсторски. Именно разказва, а не просто пише – красивото изречение не гарантира смислен разказвачески глас, който да придаде усещане за цялост и органичност на историята. Разказвачът в Правдата на Торен – Брек, която преживява собственото си настояще и разказва миналото, черпейки от спомените на разпределения изкуствен интелект на кораба – е нещо рядко срещано в жанра, поне в оригиналния текст. Наличието на множество почти идентични и синхронизирани съзнания (различните второстепенни тела) позволява използването на почти всезнаещ разказвач, без това да пречи на читателския процес и да отваря логически пропасти в повествованието. Напротив, прескачането напред-назад-настрани измежду тези гледни точки, често по няколко пъти в рамките на един-два параграфа, създава много силно усещане за странност, когнитивен ефект на „отдръпване“ от разказа, който позволява читателят да се съсредоточи по-лесно и без подсказване върху някои от не толкова явните тематични нишки. В същото време изречения, в които ситуационни детайли са описани с поразяваща точност, звучат напълно правдоподобно; както физическото, така и психологическото описание придобиват иначе трудно постижима дълбочина. Особено предвид факта, че второстепенните разполагат с постоянна информация за биологичните показатели на повечето от човешките герои в ретроспективната част от романа. Четенето на мисли дори не е нужно, разказвачът може с голяма доза увереност просто да направи предположение, и вероятно ще се окаже права.

Изобщо, Правдата на Торен много се интересува от съзнанието и начините, по които то се разроява и отново постига цялост. Това се отнася не само до разказващия ИИ, но и до човешките герои в книгата, които, макар и показани пестеливо и от външна перспектива, са чудесно изградени, а развитието им следва общата логика на романа. Научната фантастика е жанр, който би трябвало страшно усилено да се занимава с проблемите на съзнанието. Аз лично много се радвам, че с идването си на литературната сцена Леки засилва този вътрежанров интерес. Един-два момента от книгата предизвикаха у мен асоциации с романите на Самюъл Дилейни, именно в това проблематизиране на съзнанието, а това сигурно е най-щедрият комплимент, който мога изобщо да направя.

Четох в няколко рецензии, че маниерът на писане на Леки идва малко постен на читателите, че му липсва хъс. Стилистическите бравури може и да липсват от текста, но всъщност Леки демонстрира майсторство именно чрез тази своя дисциплина и въздържание. Разказваческият глас на Брек няма как да изпълнява подобни езикови пируети, той трябва да бъде по-скоро равен; неравномерната разказваческа енергия в повествованието щеше да бъде много по-човешка, далеч не на място. Наместо това Брек разказва със стегнат и изключително фокусиран синтаксис; не непременно с къси изречения, даже напротив, понякога и с доста дълги. При все цялото си разнообразие обаче, конструкциите от думи винаги следват принципите на максимална стегнатост и информативност. Дори на ниво фраза Брек наистина разказва като ИИ. Всъщност, това „дори“ в миналото изречение е напълно излишно – разваческият глас трябва да си заслужи доверието първо на микронивото на фразата и чак тогава изобщо има шанс да направи нещо повече. При все цялата стилистична сдържаност, в текста тук-таме се промъкват поетични искри, а това също е обусловено от историята и комплексното съзнание на Брек.

Докато изборът на разказвач от страна на Леки по-скоро задава параметрите на представяне на сюжета (т.е. стилистичната и психологическа тъкан), то изборът й на свят и фабула задават в много по-голяма степен политическите обертонове. Научната фантастика като че ли по-често се увлича от техно-чудесата на бъдещето, от сингулярностите и армагедоните, и има склонност да не си дава сметка за политическите въртопи, които с не по-малка сила ще бъдат детерминантите на това, което идва. С тази си книга Леки се присъединява към автори като Ким Стенли Робинсън, Урсула Ле Гуин, Самюъл Дилейни и други, които настойчиво търсят именно тези политически измерения на предстоящото, като разбира се ги търсят именно в настоящето. В Правдата на Торен тези търсения и въпроси са на малко по-абстрактно ниво, доколкото империята Радч е немислимо огромна за бедните ни съзнания от 21 век (в книгата се споменава мимоходом, че всъщност местоположението на дома на човечеството било известно, но той всъщност се намирал на майната си, а и там нямало нищо интересно). Именно затова обаче проблемите, които разказът малко по малко оголва, могат да бъдат възприемани като основни за всяка една цивилизация.

Леки по чудесен начин поставя тези проблеми във фокус бавно и полека, като по този начин показва колко е лесно те да бъдат маскирани и неглижирани, даже никога да не бъдат разпознати. Радчайската империя е толкова ефективна в постоянното си разрастване, а анексираните светове на пръв поглед придобиват толкова много блага, че идеологическите пукнатини лесно могат да бъдат объркани от предразположеното съзнание с причудливи орнаменти, които просто са се озовали по някаква причина върху цялостната политическа конструкция.

Няма как да не отбележа и особеността на радчайския език да не маркира сексуалността по никакъв явен начин. На английски навсякъде, където може да се очаква оразличаване между мъжки и женски пол, се използват или местоимения в женски род, или пълнозначни думи, които маркират женски признаци (например „дъщеря“). (В българския превод този очевиден проблем е решен чрез модификация на морфологията на езика, като думи в мъжки род, отнасящи се до хора, са изкуствено преобразувани (от „войн“ във „война“, от „лейтенант“ в „лейтенанта“ и пр.); доколко решението е успешно, не мога да кажа, тъй като не съм чел текста.) Това, разбира се, е чисто писачески трик и е спорно доколко е логически издържан в контекста на света (макар че повествованието ясно показва, че радчайците по никакъв начин не ритуализират пола, за тях егалитарността, поне привидно, е висша ценност). Ефектът върху читателския процес обаче е поразителен. На множество места се улавях как всячески очаквам да ми се разказва най-вече за мъже, че винаги съм склонен да си представя неутрално описана ситуация по-скоро доминирана от мъжкото. Текстът постоянно спъва тези очаквания, а в момента, в който съзнанието попривикне с необичайната ситуация, се започва едно чудене „а този сега мъж ли е или не е мъж…“. От което просто няма смисъл, бързо си отговорих сам на въпроса; в един момент обаче става дори забавно да наблюдаваш малко по-отстрани объркването на собственото си съзнание. Насочването на вниманието към този автоматизиран начин на възприятие на езикови и културни категории пък се връзва отлично с останалите политически теми, които Леки изследва. В този смисъл, писателският й трик не просто посочва наболял обществен (пък и жанров) проблем, но и задава по оперативен начин един от основните тонове на произведението.

Платното, върху което е разиграна тази на пръв поглед не кой знае колко епична история, всъщност е многомащабно. Макар и обрисувана с не много щрихи, и макар самата тя да не е толкова интересна за Леки, колкото последиците от начина й на конструиране, империята Радч е впечатляваща. Донякъде подобна на древноримския модел, тя разчита на постоянно разрастване, на строго отстояване на ограничен набор от ценности (концепцията за „гражданина“) и на почти парадоксално упование върху религията, която точно като римската е способна с минимални трансформации да инкорпорира вярванията на всяка анексирана територия (прави впечатление колко е важна неутралността на понятията в радчайския език). В същото време, от малкото, което научаваме за нея, тя все пак придобива достатъчно самостоятелен образ, какъвто подхожда на една галактическа империя от далечното бъдеще (чудесен елемент на екзотика внасят имената на местата и героите, които хем са по поетически благозвучни, хем изобщо не напомнят земните). Множество бегли детайли подсказват, че Леки дълго е редила тухличките на този свят в съзнанието си и че от него има още много за показване; вътрешното социално-политическо пространство на Радч обещава една дяволски усложнена сцена за действието по-нататъшните книги.

Твърдата наука в романа е почти изцяло пренебрегната за сметка на по-„меките“ полемики. Показателно е, че липсва какъвто и да е опит да бъде обяснено придвижването със свръхсветлинна скорост, а централният за книгата макгъфин дори не е обгърнат от тайнствена или митологизирана аура – за него просто се знае колко е могъщ и че е с не-човешки произход. Толкоз. Леки недвусмислено показва какво я интересува на този етап и това действие е похвално, тъй като освобождава голяма част от енергията й за постигане на добре набелязани цели. Трябва да се отбележи обаче, че от когнитивистка (бих заложил, че и от психологическа) гледна точка съзнанието на „Правдата на Торен“ е описано по един авторитетен начин, който в нито един момент не изпусна читателското ми доверие.

Разбирам защо някои читатели (както на българския текст, така и на оригинала) не са твърде впечатлени от Правдата на Торен. Да, това не е роман, който ще те зашлеви с високи концепции и изместващи центъра на равновесие образи и ще ти остави усещането, че трябва да наместиш наново мозъка в черепната си кутия. Готов съм да се обзаложа, че Леки е способна и на това. Тук обаче е направила нещо, което е може би по-трудно, най-вече защото е по-необичайно и съответно неовладяно от жанра – да накара читателя активно да мисли за човешките конструкции, върху които бъдещето неминуемо ще стъпи: съзнание, култура, политика. С нетърпение очаквам да прочета Ancillary Sword, втората част от трилогията за Имперския Радч, надявам се да се появи скоро и на български.