Публикува се с разрешение от списание Salvage.
Превод: Intery и Random.

Дистопиите инфектират официалните доклади.

Междуправителственият панел за промените в климата (IPCC) настоява за свиване на емисиите ни с една трета, за да избегнем пълно бедствие. KPMG, както става ясно от отегчителното дърдорене в корпоративната им PowerPoint комуникация, вижда същия хоризонт. НАСА участва във финансирането на доклад, който предупреждава, че системният крах на цивилизацията е „труден за избягване“.

Можем да се заяждаме колкото си искаме с наличните модели, но няма как да оспорим явната истина, че краят на всичко е съвсем близо – и може да бъде дискутиран от всеки.

Отровени градове, обгърнати от смрад и проглушителен рев, потънали в мрак подземни бункери, пейзажи от пепел… Стремежът към по-добро е измъчван от гузната си съвест, фиксирана върху упадъка; дистопичните порицания са неделима част от утопичната традиция. Едновременно жадуваме и предупреждаваме, най-хубавите ни мечти и най-лошите ни кошмари заедно противостоят на будното ни битие.

Провалим ли се, резултатът ще е една изсушена, наводнена, студена, гореща, мъртва Земя. Ами ако се справим? Човешките видения за Новия Едем, сякаш разположени на прага на сънищата, са неизбродими: от ле Гуин, Пиърси* и безчет други, връщайки се и назад – визии за това, което преди почти две хилядолетия Отецът на Църквата Лактанций нарича в съчинението си Божествени поучения „Подновения свят“.

…земята ще разтвори плодотворността си и сама ще ражда най-изобилните плодове; от скалистите планини ще прокапе мед, ще текат потоци вино и реки от мляко; накратко, самият свят ще ликува, и цялата природа ще тържествува, бидейки спасена и освободена от господството на злото и неблагочестието, на вината и грешката.

А и никога не става въпрос само за света – както за Лактанций, така и във всички от най-добрите утопии, залогът е самото човечество. Светът ще ликува, защото ние най-накрая ще сме способни да го населяваме, освободени от злото и неблагочестието и вината и грешката, с които сме повредили повърхността му. Взаимоотношенията между човечеството и това, което днес бихме нарекли околната среда, ще бъдат излекувани.

Това богато наследство обаче никога не е било достатъчно да предотврати провалите на безчет движения за защита на околната среда; при това не просто провалите им да променят света, но и неуспехите им в това да променят плановете за промяна на света.

Разбираемо е ние, които искаме друга, по-добра Земя, да се гордеем, че поддържаме живи алтернативните видения в тази епоха, която наказва мислите за промяна. Утопиите са ни нужни. Това е като че ли почти аксиома на активизма. Ако коя да е алтернативна версия на този свят беше нещо немислимо, как изобщо бихме могли да го променим?

Но утопията има своите граници: утопията може да бъде отровна.

Каква наистина е цената на безнадеждността? Но и – каква е цената на надеждата?

–

През 1985 г. градската управа обявява, че ще разположи инсинератор за отпадъци в южната част на централен Лос Анджелис, една година след като Калифорнийската агенция за управление на отпадъците е платила половин милион долара, събрани от данъкоплатците, на консултантската фирма Cerrell Associates, за да получи съвет къде да разположи токсичното съоръжение, което неминуемо ще предизвика полемика сред общността. Докладът на Cerrel е наръчник, списък с критерии, очертаващ характеристиките на „личностния профил, който би оказал ”най-слабо съпротивление”. Прицелете се в по-малко образованите, съветва той. Във възрастните. „Квартали от средните и високите социо-икономически прослойки“, се казва в него, „не трябва да попадат в радиус съответно от поне една или пет мили от предложеното местоположение“.

Прицелете се в бедните.

Не е изненадващо, че стратегията е такава; но че го признават, няма как да не ни накара да повдигнем вежди. „Нали осъзнавате“, ти се ще да прошепнеш, „че ви чуваме?“

В действителност местната общност оказва съпротива, при това успешно. Но организациите, които понякога биват назовавани „Големите десет“ зелени групи – Клубът Сиера, Приятелите на Земята, Националният съвет за защита на ресурсите, Обществото на дивата природа – отклоняват молбата да се включат в кампанията. Защото, твърдят те, това не е проблем, свързан с околната среда, а с „общественото здраве“.

Заблудите на Големите зелени. Ако започнеш с евристики като селски срещу градски, природа срещу общество, то в момента на сблъсък с потисническа власт лесно ставаш съучастник – или нещо по-лошо – в акт на несправедливост от името на околната среда, в расизъм. Подобен опростенчески градскофобен утопизъм може да обедини най-носталгичния консерватор, търсещ утеха в някой национален парк, с най-екстропианисткия* пост-хипар, зает да рекламира еко-стартъпа си.

За Лактанций Бог е този, който може да изцери смазаната природа. Сега живеем в по-светски времена, уж. Не всеки обаче е способен да се отърси от тези форми на месианство – някои ги  въплъщават в една нова, и новоизпразнена от смисъл, цялостност.

През 1968 г. Стюърт Бранд поставя на корицата на първото издание на Whole Earth Catalog* образа на Синята планета, Космическия кораб Земя, на капсулата за оцеляване, в която сме сгушени всички. Текстът до изображението гласи: „Ние сме като богове и можем поне да станем добри в това“.

Това, гласи образът, е една красива цялостност на Гая. Това, казват думите, е екологичният субект: „Ние“. И очевидно оставят без отговор циничния въпрос на Тонто към Самотния рейнджър: „Кои «ние»?“*

Изправени пред мащаба на това, което настъпва, сред нас витае едно споделено и пагубно благоприличие, една самооковаваща се зелена вежливост: „Каквото и да е“, гласи аргументът, „е по-добре от нищо“. Ето генезиса на решенията, ухажващи бизнеса, на молбите за икономическа рационалност, модулирана от екологични съображения. Капитализмът, както казва видният британски еко-защитник Джонатан Порит, е единствената игра, която се играе в града.

Бизнесите наистина се адаптират – в съответствие с приоритетите си. Каквото и да кряскат прилежащите им кръстоносци срещу измамата „глобално затопляне“, всички нефтени компании имат отдели за борба с климатичните промени –  по-скоро с цел да изкарат печалба, докато те се случват. Компании се разрастват към новомонетаризирани територии. Оттам дойде краткият бум на биогоривата. Докато индустрията и пазарът не се срутят, това предполагаемо решение на проблемите на планетата ще продължава да предизвиква скоростно обезлесяване и бунтове заради недостиг на храна. Невидимата ръка би трябвало да изчисти собствените си белѝ със схеми за търговия на емисии и компенсации на вредни газове. Възможностите и стимулите за нечисти сделки и изкуствено повишени базови оценки се увеличават, както безпощадно се увеличават и емисиите. Въглеродните облигации на Европейския съюз все така са оцявани като джънк. Множат се нови финансови инструменти – климатични деривати, които правят климатичния хаос изгоден. Така наречените „облигации срещу катастрофи“ се прехвърлят от собственик на собственик в огромни количества, защото срамът е само една от незначителните  жертви на капитализма.

Отделните граждани кършат ръце за собствения си боклук, който безспорно трябва да сведем до минимум. Само че в Обединеното кралство само десет процента от отпадъците идват от домакинствата. Спомнете си само, че цялата концепция за отпадъци на публични места е изобретена от американската опаковъчна индустрия през 1953 г. в отговор на забрана на местно ниво, насочена срещу бутилките за еднократна употреба. Булото от атомизирана и индивидуализирана вина, под което сме поощрени да се трудим, е преднамерен акт на подвеждане.

Погледнато в по-едър мащаб, най-помирително настроените зелени организации размътват плетеницата от екологична деградация, капитализъм и империализъм, с които те самите са обвързани. През 2013 г. Агенцията за опазване на околната среда на САЩ връчва наградата за Национално лидерство в областта на климата, за „борба срещу климатичните промени чрез практични, разумни и ефективни решения“ – на компанията Raytheon.

Не е ясно дали безпилотните самолети на Raytheon ще бъдат щамповани със символа на наградата, така че ангажиментът им за устойчиво развитие да може да проблясва като перка на горда златна рибка, докато леят смърт върху афганистански села.

В служба на печалбата, дори стопанисването на дървета, уж с цел противодействие на вредните емисии, може да бъде по същество насилие. Превръщайки се в нещо много по-лошо от прост провал, подкрепените от ООН схеми за компенсиране на емисиите – познати като REDD – легитимизират монокултурите и завземат земи в името на планетата, само и само корпорациите да могат да продължат да замърсяват. В Уганда 22 000 земеделци са изгонени заради акредитираните от ООН планове на New Forests Company. В Кения народът огиек е заплашен с насилствено изтласкване от гората Мау в рамките на проект, ползващ се с благословията на ООН. И в случай че ни е нужна не дотам фина метафора, бразилският проект Guaraquecaba Climate Action, субсидиран от Шеврон, Дженеръл Моторс и American Electric Power, спира достъпа на народа Гуарани до собствената им гора, като за целта използва въоръжени охранители, наречени „Forca Verde“ – Зелените сили.

Това е грижа за околната среда под формата на изселване – нещо, което организацията Indigenous Environmental Network [мрежа от коренни жители за опазване на околната среда] нарича въглероден колониализъм.

А акциите на тежката индустрия повишават стойността си. Наскоро излезлият доклад на Междуправителствения панел за промените в климата (IPCC) не промени състоянието на финансовите пазари. Стойността, която тези пазари продължават да приписват на нефтените, въглищните и газовите запаси, пренебрегва международните цели, според които основната част от тези запаси не само все още се намира под земята, но така и трябва да остане. Този въглероден балон важно повтаря, че трябва да изберем между климатична катастрофа или нова финансова криза.

Или, разбира се, да изберем и двете.

Забравете онази фалшива човешка цялостност. В позицията на власт се намира една друга модерна цялостност – съвсем реална и опасна, с която прекалено много движения за опазване на околната среда не са успели да се преборят. Както се изразява Джейсън Мур, „Уолстрийт е метод за организиране на природата“*.

Самият термин „Антропоцен“ от една страна настоява върху човешкото като причинител на екологичните промени, a от друга, заблуждава с неговото косвено „ние“. В крайна сметка, дали обезлесявайки някогашна Британия, унищожавайки мегафауната в Северна Америка, или правейки нещо друго от бездънната торба с примери, Хомо сапиенс, антропос, винаги е оказвал влияние върху своя -цен – екологичната система, от която той самият е част. А това, което е променило тези допреди това относително местни ефекти към такива с планетно или епохално значение, заслужаващо нов геохронологически термин, не е раждането на тежката индустрия, а изместването на политическата икономия*, организираща както индустрията, така и нас самите, към един ускоряващ се цикъл на печалба и натрупване.

Именно заради това Мур, наред с други, настоява, че настоящата епоха на надвиснала катастрофа не е „Антропоцен“, а „Капиталоцен“.

Утопиите са необходими. Но те не само са недостатъчни – в някои от версиите си могат да бъдат част от идеологията на системата, тази ужасна цялостност, която ни организира, затопля небесата и закрепостява милиони към вечно свличащи се сметища.

Утопията на заедност е лъжа. Екологичната справедливост означава да признаеш, че няма такова нещо като „цялата земя“, като „ние“, без „те“. Че в тази ситуация не сме всички заедно.

Което, от своя страна, означава да се бориш срещу факта, че глобите за токсични разливи в райони, където живее предимно бяло население, са пет пъти по-високи от глобите в райони, където живеят малцинства. Означава не само да осигуриш прехрана за хората, които оцеляват, ровейки из отпадъците в токсични сметища, но и да се изправиш на пътя на империализма на боклука, който ги е поставил там, пред неолиберализма на сметта, в рамките на който бедни държави се състезават помежду си, за да станат хранилища на мръсотия.

И означава да се опълчиш директно на военната сила и насилие. Тройно повече активисти за права върху земите и опазване на околната среда са убити през 2012 г., отколкото преди десетилетие. Екологичната справедливост означава да се изправиш срещу Шел не само заради това, че превърна земите на народа огони в Нигерия в халюциногенна клоака, в пейзаж на нефтохимически Рагнарьок, но и за това, че въоръжаваше държавния апарат на Нигерия в продължение на години, по време и след управлението на Сани Абача.

Търговията с оръжие, диктатурите и убийствата са екологични политики.

Тези, които вредят на хората в по-лошо положение, разчитат не на тяхното бездействие, а на тяхната слабост. Докладът на консултантите Cerrell прави това ясно: „Всички социо-икономически групи негодуват срещу разполагането на големи съоръжения в близост до тях, но средните и горните социо-икономически прослойки притежават по-добри ресурси за противодействие“.

С други думи, прицелването трябва да е в бедните не защото те няма да се борят, а защото те, бидейки бедни, няма да победят. Борбата за екологична справедливост е борбата да се докаже, че това не е така.

–

Затова нека да започнем, като приемем не-цялостността на „ние“. Оттам нататък не само ще сме способни да проумеем задачата, но и можем да се завърнем към нашите утопии, за да окажем почит на най-добрите сред тях.

Онези реки от мляко и вино могат да престанат да бъдат принадена стойност. Няма нищо глупаво в подобни копнежи, те са проблясъци в очи, чиито погледи са отправени към човешката свобода, отвъд необходимостта. Те съвсем не са чудати, а всъщност са аспекти на обоснована утопия, в която е включена политическата икономия – копнеж от името на онези, които се трудят, без да имат власт. В средновековната аграрна утопия Кокейн вали сирене. Шарл Фурие си представя морета, превърнати в лимонада. Big Rock Candy Mountain от едноименната песен. Това са мечти за прехрана, недостъпна за мечтателите; мечти за намаляването на труда, за свят, който ще позволи на изтощеното човечество да си почине.

Можем да си спестим най-баналните критики към утопията. Че е неубедителна като конкретен план, сякаш това е нещото, което се предполага да бъде. Че е бозава, скучна, безлична и безцветна, и че винаги е една и съща. Да си спестим клеветата, че визионерският стремеж към по-добри неща винаги води до по-лошо. Тези скалъпени хули са в служба на застоя.

Съществуват по-изкусни критики, които могат да бъдат отправени: в името на самите утопии и за подобряването на ежедневните ни действия, без които утопиите рискуват да бъдат – и това, само по себе си, е една от тези критики – просто клапани за отпускане на напрежението.

Утопията, като за начало, никога не е била ексклузивно занимание на радетелите за свобода. Заселници и експроприатори в продължение на векове са налагали своята далновидност що се отнася до околната среда срещу мързела на лекомислените местни, реализирайки по този начин потенциала на земя, лъжливо обозначена като празна; помагайки на така наречените пустини да „разцъфнат“. Екотопията е оправдавала процесите на заселване и империите много преди REDD схемите на ООН. Оправдавала е убийства.

Съществува една конкретна представа за света като застрашена градина, която бива задушавана от токсични плевели. Градинарството като война. Решението в този случай е „безмилостното елиминиране на плевелите, които отнемат от по-добрите растения храната, въздуха, светлината, слънцето”.

Тук по-добрите растения са арийци. Плевелите са евреи.

СС-обергрупенфюрер и министър на земеделието в Третия райх, Валтер Даре омесва наука за почвата, носталгия, езически кич, империализъм, земеделска мистика и расова омраза във визия на зелена регенерация и покровителство на земята, основано върху геноцид. Той е най-влиятелният теоретик на Blut und Boden, „Кръв и земя“, една нацистка екотопия на органични земеделски земи и възстановени нордически гори, защитавани от чистокръвен земеделец-войник.

Дървото може и да не е пораснало както се е надявал Даре, но корените му не са умрели. Цяла сюрия фашистки групи по света все още заявяват вярността си към екологичната регенерация и зеления свят и агитират демонстративно срещу промените в климата, замърсяването и грабежа, обявявайки се против тези отрови в служба на една друга логика – тази на расата.

Разбира се, реакционни апологети на Големите замърсители редовно очернят екологичните активисти като фашисти. Това не означава, че тези, отдадени на подобен активизъм, не трябва да бъдат безмилостни в отстраняването на каквито и да било реални припокривания между двете идеологии, напротив.

Много по-лесно се намират варианти на елиминационистка* калпава утопия, отколкото се срещат утопични визии на самоосъзналото се крайно дясно. Цели пластове от екологичното мислене са оплетени в безформена, сантиментализирана спиритуална утопия – това, което екофеминистката Хая Хелър нарича „Еко-ла-ла“. Смесени с недодялано малтусианство*, в бойния си вариант са наречени „Дълбока екология“. Захаросаността на този блян може да придобие измерения на бруталност, в които проблемът е припознат в пренаселването, в самото човечество. В най-бодрата му и ексцентрична версия това е Движението за доброволно човешко измиране, застъпващо се за край на размножаването, а най-жестоката му версия представляват изявленията на Дейвид Формън от „Земята на първо място!“ във връзка с масовия глад в Етиопия през 1984 г.: „Най-лошото нещо, което бихме могли да направим в Етиопия, е да осигурим хуманитарна помощ; най-доброто нещо би било да оставим на природата да намери баланс, да оставим хората там просто да умрат от глад.“

Това е екологична утопия на масовата смърт. Бихме могли да го наречем също така и апокалипсис.

Апокалипсис и утопия: краят на всичко и хоризонтът на надеждата. Далеч не антиподи, тези две понятия винаги са били оплетени едно в друго. Понякога, като при Лактанций, въобразената връзка е хронологична, дори причинно-следствена. Едното, апокалипсисът, раздирането на воала в края на времето, прокарва път за другото – времето отвъд, новото начало.

Нещо се е случило: сега двете понятия се застъпват много повече, отколкото преди. „Днес“, обявява мрачният и зловещ философ Емил Чоран, „примирени с ужасното, наблюдаваме едно замърсяване на утопията от апокалипсиса… Два жанра… които някога ни се струваха толкова различни, проникват и се отъркват един в друг, за да формират трети“. Подобно примирение с ужасното, подобно взаимно проникване присъства ярко в копнежите на Дълбоката екология за един свят, освободен в кръв и огън от човечеството. Опустошението се е превърнало в самата мечта.

Това не е съвсем дистопия: това е една трета форма – апокатопия, утополипсис – и тя е навсякъде около нас. Заобиколени сме от култура на разрухата, мечтаем за срутващи се градове, за свободен от хора свят, из който се разхождат животни. Клишетата са ни добре познати. Лози си прибират Уолстрийт сякаш им принадлежи, вместо обратното; пейзажи на смет, дюни от боклук; останките на някой велик, едва разпознаваем мост, срутен до стърчащ фрагмент – злокобен трамплин за скок в празнотата. И така нататък.

Сякаш все още копнеем да видим нещо по-добро, отвъд отломките, но ни липсва сила. Или сякаш е налице съгласувано усилие отново да се отстои онова „ние“, макар и с обратен знак – „ние“ сме проблемът, и следователно тази липса на „ние“ е сюблимното решение. Тази меланхолия е неискрена. В тези предполагаеми предупреждения и катастрофи се съдържа ентусиазъм, една непризната въвлеченост в проблема. Глашатаите на апокалипсиса не подлъгват никого. Много преди Шели да си представи деня, в който „руините на Уестминстърското абатство ще се издигат безформени и безименни насред пусто тресавище“, това са били сцени на красота.

Всички сме скролвали с паднали ченета през снимки на зоната около Чернобил, на японския изоставен остров Гунканджима, на руините на Детройт, през примамващи кликове списъци на „Десетте най-величествено зловещи изоставени места“. Това не трябва да предизвиква чувство на вина. Ужасът ни от тези трагедии и от престъпленията зад някои от тези изображения е истински: той съществува редом със – вместо да изличава – нашето страхопочтително ахване. Ние не си избираме какво притежава силата да спира дъха ни. А и образите, които ни омайват, не са редукционистки доказателства за убедеността ни в определени политики. Но със сигурност аморалната красота на апокатопиите ни може да е обвързана с нещо брутално и зло, с една елиминационистка погнуса.

Не можем да не четем диагностично такава хиперболизирано симптоматична културна материя. Как иначе да подходим  с потопите от филми за потопи, с натрупването – подобно на отломките под Беняминовия ангел на историята* – на текстове относно натрупването на отломки?

Симптомите преливат към света. Една лястовица, направена с колкото и да е голям бюджет, пролет не прави, но не е нужно да си Жижек, за да диагностицираш превключване на културните предавки, когато в излезлия наскоро „Огнен пръстен“ на Гийермо дел Торо Идрис Елба изревава „Днес отменяме апокалипсиса“. Може би сме се наситили на края и с тази реплика въвеждаме един различен тип последица – апокалипсиса, който се проваля. Завръщаме се, с мускулеста нова надежда.

Подобно изместване е видимо и във възхода на геоинженерството – идеи, които някога бяха на място в пълп романите и в главите на ексцентриците. Днес Нобелови лауреати разписват планове в планетарен мащаб, които се дискутират в сп. New Yorker и MIT Technology Review – в стратосферата да се пръска киселина, която да се превърне в молекули, отразяващи радиацията; атмосферата да се прочисти от въглероден диоксид; да се извлекат бентосни води, за да се охладят океаните. Нова надежда, нова увереност в успеха, завръщането на човешката действеност, запретване на ръкавите, разрешаване на проблема. С Наука.

Това хакване на планетата обаче е крайно спекулативно, спорно и – според извършени наскоро изчисления в Helmholtz Centre в Германия – напълно недостатъчно дори и при възможно най-щедрите прогнози, за да спре климатичния хаос. Абсурдно е, по каквито и да било разумни стандарти, че такива планове изглеждат по-рационални от прилагането на социални мерки за драстично намаляване на емисиите, които в момента са напълно възможни, но биха изисквали трансформация на политическата ни система.

Левичарско клише е изказването, че тези дни е по-лесно да си представиш края на света, отколкото края на капитализма; Андреас Малм посочва, че чрез тропите на геоинженерството е по-лесно да си представиш умишлената трансформация на цялата планета, отколкото на политическата ни икономия. Това, което на пръв поглед прилича на ново Прометейство, е всъщност капитулация, предаване пред статуквото. Утопията тук представлява реабилитация на окопалата се власт, тя маркира червените линии, които не трябва да се преминават.

Каква наистина е цената на надеждата?

–

Седемдесет процента от служителите на вече недействащата фабрика на Юнион Карбайд в Бопал, Индия са били с намалени заплати заради отказа им да заобикалят процедурите за безопасност. Броят на работниците е бил недостатъчен, измервания са били извършвани двойно по-рядко от заложеното по план. Никоя от шестте системи за безопасност не е работила както трябва, ако изобщо е работела. Профсъюзът е протестирал и е бил пренебрегнат.

На 3 декември 1984 г. двадесет и седем тона метил изоцианат се изливат от фабриката. Между 8000 и 10 000 души умират същата вечер. 25 000 са умрели оттогава. Половин милион са ранени, около 70 000 тежко и за цял живот. Дялът на вродените заболявания на новородените в местността е извънредно висок. Подпочвените води все още показват ниво на токсичност много над нормата за безопасност.

Първоначално индийското правителство иска 3.3 милиарда долара компенсация. Юнион Карбайд изхарчва 50 милиона долара в борбата си срещу иска. Най-накрая през 1989 г. компанията постига извънсъдебно споразумение на стойност от 470 милиона долара, 15% от онази първоначална сума. Оцелелите получават еднократна компенсация в размер между 300 и 500 долара. По думите на Кати Хънт от 2002 г., служител на висока позиция в отдела за връзки с обществеността на Дау-Карбайд: „500 долара е доста добре за един индиец“.

Защо да преповтаряме тези ужасни познати факти? Не само защото, както е добре известно, Уорън Андерсън, бившият главен изпълнителен директор на Карбайд, така и не е бил екстрадиран, за да се изправи пред индийски съд, въпреки издаването на заповед за арест. Не и защото Карбайд, и Дау Кемикалс, която купува Карбайд през 2001 г., отричат всякаква отговорност и отказват да пречистят района и да отговорят на призовките от индийски съд. Има друга причина.

През 1989 г. Wall Street Journal съобщава, че американски мениджъри са извънредно разтревожени във връзка с първия сериозен тест на това каква наказателна отговорност може да носи американска корпорация за инцидент в развиващия се свят. Най-накрая през октомври 1991 г. настъпва ключовият момент за тази дискусия: индийският върховен съд потвърждава предложението на Карбайд и отхвърля всички останали жалби срещу нея, с което предлага на компанията законова защита. И цената на акциите ѝ веднага скача. Защото Уолстрийт разбира, че приоритетите ѝ са победили. Че е в безопасност.

Ето това е пример за взаимното проникване на апокалипсис и утопия от реалния свят. Апокалипсис за тези хиляди, които са се удавили в собствените си дробове. А за корпорациите, вече сигурни в хипотезата, че бедните, за разлика от печалбата, не са от съществено значение? Ежедневна утопия.

Това е друга граница на утопията: ние живеем в такава, тя просто не е наша.

В такъв случай живеем и в апокалипсис.

–

Земята: финалната оценка предстои да се разбере. Утопия? Апокалипсис? Кое е по-лошо: да се надяваме или да се отчаем? На този въпрос може да се даде само един отговор: да. По-лошо е да се надяваме или да се отчаем.

Лошата надежда и лошото отчаяние се изграждат взаимно. Капитализмът до такава степен ни е скрил шапката, че сме склонни да вярваме във всичко. „Ние“ можем да разрешим проблема, който „ние“ сме причинили. И когато „ние“, геоинженерите, се провалим, „ние“ ще го преживеем, шептят „нашите“ решени на оцеляване гузни съвести, докато трупат консерви боб.

Има ли по-добър оптимизъм? И правилен начин да загубиш надежда? Зависи от това кой се надява, за какво, за кого – и срещу кого. Трябва да се научим на нов вид, ядосана надежда.

Няма да бъдем сплашени с изисквания как точно да подадем нашите собствени бюрократизирани предложения. В действителност разполагаме с изобилие от модели, които можем да разглеждаме, но тази радикална критика спрямо ежедневните ни позиции би била валидна дори и при липсата на алтернатива. Можем да отидем още по-далеч: ако вземаме утопията на сериозно, като пълно преструктуриране, мащабността ѝ означава, че не можем да я мислим отсам. Процесът на осъществяването ѝ е това, което ще ни позволи да я мислим. Именно лоялността ни към утопията може би ще бъде в основата на нашия отказ да обясняваме подробно нея или който и да е план за постигането ѝ.

Трябва да утопизираме колкото можем по-силно. Освен едно удовлетворено човечество, трябва да си представяме летящи острови, самоизграждащи се коралови квартали, фотосинтезиращи коли, развъдени от био-снаден костен мозък. Големите захарни планини. Защото никога няма да припознаем в тези мечти шаблони, нито пък чист абсурд.

Утопиите са нови петна на Роршах. Изливаме тревогите и идеите си, а после, чрез мечтаене, сгъваме хартията и с отварянето ѝ разкриваме изумителни шарки. Може да ги изливаме до известна степен нарочно, но това, което ще направим, е отвъд точното планиране. Утопиите ни са за наслаждение и възхита: изградени са от тревогите ни и разказват за настоящето ни, за нашите пред-утопични аз-ове. Утопиите ни са за интерпретиране. Същото важи и за утопиите на враговете ни.

За да разберем срещу какво се борим, трябва да се научим да го уважаваме. Земята не бива подложена на опустошение, защото виновниците са глупави или ирационални, или правят грешка, или не разполагат с достатъчно данни. Трябва да се борим за исканията си колкото се може по-яростно и да печелим спорове, но не трябва да се самозаблуждаваме: каквото и количество самозаблуда, вина и сегиз-токиз сълзи да са пропили живота на средностатистическия изпълнителен директор, в един свят, стремящ се към максимално увеличаване на печалбите, рационалният ход на институциите на статуквото ни е да направят това, което така или иначе правят. Конкретни индивиди и понякога дори някои организации могат да оказват съпротива в отделни случаи, но само като отхвърлят логиката на системата. Самата система, разбира се, не може да направи това.

Борбата за екологична справедливост е борба срещу системата, защото в несправедливостта има големи печалби. Тази битка няма винаги да се води за катастрофални климатични промени или за експроприация на земя: в неолиберализма дори локалните борби за ефимерни моменти на зелен комунален живот са в крайна сметка борби срещу властта. Протестите, които разтресоха Турция през 2013 г., започнаха с правителствен план за застрояване на парка Гези, едно от последните зелени места в града.

Вместо да натрапваме заедност, ние се борим най-добре, когато приемем нашата не-заедност, като приемем факта, че има различни страни в конфликта. Както е станало популярно да се казва, доближаваме се до ключов момент на преобръщане. Най-добрите ни шансове са не в надеждата за кохезия, а в конфликта. Целта ни – един фасет на нашия утопизъм – следва да бъде тази стратегия на напрежение.

Както има лош песимизъм, така има и лош оптимизъм. При все циничнaта капитулация на такива като Джеймс Лавгроув*, налице са солидни научни изследвания, според които все още не сме прекрачили границата, отвъд която няма връщане назад. Трябва да обърнем курс към различен ключов момент, който да прелее в безвъзвратна социална промяна, а това изисква различен тип песимизъм, една нетрепваща преценка за това колко зле е положението.

Песимизмът има лоша репутация сред активистите, които са ужасени от идеята за капитулация. Но активизъм без песимизма, който взискателността би трябвало да провокира, е просто сантименталност.

Надежда има. Но за да бъде тя истинска и бодлива, и калена в стоманено оръжие, не можем просто да се връщаме по подразбиране към нея. Трябва да я подлагаме на изпитания, да я напрягаме в условия на реалистично почти-отчаяние. Утопията ни е нужна, но да се опитваме да мислим за нея в този свят без ярост и без гняв е една лигавщина, която не можем да си позволим. В лицето на това, което се случва, не можем да мислим утопията без омраза.

Дори когато мислим за краищата на света, го правим твърде вигински*. Да сложим край на апокалипсисите в рамките на едната нация и да възприемем антиномията* като принцип на утопията. Надежда, която отхвърля надеждата на властимащите.

Привидно разумните критици са тези, които са най-дълбоко нереалистични. Както казва Джоел Ковъл, „можем да имаме натрупване на капитал и можем да имаме екологична почтеност, но не можем да имаме и двете заедно“. Да вярваш в обратното би било старомодно и чудато, ако не беше толкова опасно.

През 2003 г. Уилям Ставрополус, главен изпълнителен директор на Дау – компания, която, както си спомняте, не носи отговорност за химически осакатените в Бопал – казва в изявление за медиите: „Да си отговорен за околната среда е добро бизнес решение“.

И това, в отрицателен смисъл, е най-абсурдната утопия от всички.

По-ранна версия на този текст е прочетена на Конференцията за деня на Земята на института Нелсън към университета Уисконсин-Мадисън. Много съм благодарен на Пол Робинс и всички останали в института.