Жанр: Приказка

Студио: Гибли

Формат: Пълнометражен

Година: 2013

Kaguyahime-2[1]Имало едно време една малка страна. В нея рядко ставали чудеса, но най-сетне отново настъпило време за щипка вълшебство и магия…

Тази година чудото случва Киномания 2015! Изключително приятно бях изненадана да науча, че у нас, на голям екран, ще видим един от последните шедьоври на студио ГиблиПриказка за принцеса Кагуя. С това ревю ще се опитам да ви убедя защо не бива да изпускате прожекцията в събота. А в случай, че не стигнете до киното – защо непременно трябва да намерите начин да го гледате вкъщи. Основните причини толкова много да обичам това аниме са четири:

1. Анимацията

Филмът ни връща назад във времето – не само защото разказва за отдавна отминали епохи, но и защото дори с рисунъка си ни припомня онзи период, в който аниматорите творяха предимно с помощта на молив, боички и бели листа. Минимализмът и празното пространство играят главна роля през целия филм, а Кагуя-химе-но-моногатари (оригиналното японско заглавие) се връща към корените си и отдава почит на оформеното от будизма източно изкуство, в което бялото (липсата) е също толкова важно, колкото формата и цветовете.

Само тази сцена ми стигаше да се влюбя във филма, дори преди да го гледам. Впечатляващо е как плавният рисунък се променя, линиите излизат извън очертанията си и пред очите на останалия без дъх зрител скицата сякаш оживява, а грубите щрихи насищат емоционалния момент.

EPSON MFP imageДруга любима за мен е една от началните сцени, в които Кагуя е още пеленаче – движенията на малкото дете са майсторски пресъздадени и реалистични. Сякаш някой художник е имал едничката задача да изучава поведението на прохождащи дечица и е посветил на нея поне няколко години от живота си.

Има още много сцени, които заслужават да бъдат споменати, но за да не пускам линк към целия филм, ще се огранича с още съвсем малко възторжени хвалебствия. Пейзажите са досущ като японски картинни свитъци, на които е вдъхнат живот. Ръбовете на места са сякаш измити и недовършени и докато очите попиват красотата, струяща от екрана, разбираме съвсем ясно защо духовната храна е по-питателна от физическата. Някои пейзажи се запечатаха в паметта ми със своето изящно изобразяване на капещия цвят на японската вишна, а пищните кимона – тежките многопластови традиционни дрехи от онази епоха – са нарисувани изключително автентично и в такива цветове и разнообразие, че появата им в кадър приковава цялото внимание на зрителя.

2. Музиката

Едновременно нежна, носталгична, с вплетени традиционни мотиви, но когато е нужно – напрегната и динамична. Със своя саундтрак Джо Хисаиши ни потапя във филма по-умело от 7D седалките с вградени пръскащи и продухващи устройства, защото емоцията най-добре гради атмосфера.

За музика не се говори, тя се слуша, така че ви оставям в приказната компания на трейлъра и основната музикална тема. За след това препоръчвам горещо и тази песен – тя е особено интересна, защото започва като обикновена песничка в изпълнение на децата от селото, до включването на Кагуя и постепенното оттегляне на всички останали. Така мелодията – къде плавно, къде рязко – се променя в меланхолия и съзерцателност. Песен, довята от някой далечен свят.

3. Историята

За японския зрител сюжетът е до болка познат – все пак това е най-старата японска приказка, Такетори моногатари (Приказка за бамбукосекача, Х в.), която се изучава подробно в училище. За нас обаче историята е нова и въпреки някои споделени с европейските приказки мотиви краят може би ще ни изненада.

Имало едно време стар секач на бамбук,  който открил в гората необичаен светещ бамбук, отсякъл го и що да види – отвътре го гледала чудно красива, сияйна принцеса, голяма колкото палец. Отнесъл секачът съкровището у дома, при своята баба, а момиченцето започнало Kaguyahime.no.monogatari.The.Tale.of.The.Princess.Kaguya.2013.BD.3Audio.MiniSD-TLF20-36-11[1]внезапно да расте в ръцете им, превръщайки се в здраво бебе с розови бузки. Бабата по чудо получила кърма и детето заживяло с двамата старци. Растяло с такава скорост, че започнали да го наричат Таке-но-ко („Малко бамбуче“, тъй като бамбукът е растение, известно с бърз растеж). Момиченцето живеело щастливо в бедния дом на старците, сприятелило се с другите деца от селото и  играело безгрижно сред природата. Дядото обаче открил в стъблото на бамбука и скрито съкровище, а когато Таке-но-ко поотраснала, решил, че неговата принцеса заслужава истински палат. Купили с бабата огромно имение в столицата и се преместили там, а дъщеря си настоявали да наричат с подхождащото за принцеса име Кагуя („Сияйна светлина“). Кагуя послушала родителите си и заживяла с тях в палата. Станала изискана млада дама с почернени зъби, изскубани вежди, избелено лице, пищни дрехи и обрани маниери, но живецът в нея видимо угаснал. Липсвали ѝ другарите и простичкият живот сред природата. Междувременно, хубостта ѝ се прочула надлъж и нашир и знатни люде дошли да искат ръката на мистериозната принцеса…

Това, с което тази простичка на пръв поглед история грабва, е чистотата и невинността, бликащи от нея. Усеща се колко любов е вложена в направата на филма и колко създателите му обичат своите герои. Целият филм е просмукан от силно усещане за красота, меланхолия и носталгия, които нерядко извикват сълзи в очите или пък свиване на сърцето.The+Tale+of+the+Princess+Kaguya+2[1]

Историята се върти около някои класически за студио Гибли теми, макар и разгледани от малко по-различен ъгъл. Природата и простичкият начин на живот и тук се противопоставят срещу фалшивия блясък на цивилизацията. Целият филм проследява израстването, съзряването и осъзнаването на Кагуя-химе, а трагизмът в образа на героинята е вътрешната борба между дълга ѝ като дъщеря и желанията на сърцето. Интересна е промяната в дядото и бабата, които в естествения си „хабитат“ на село са умилително-прекрасни, но веднъж заживели в палата, стават все по-статични – дори чисто визуално, седящи неподвижно на „троновете“ си, нагласени в императорски одежди, които изобщо не им отиват, и с абсурдния грим на бабата. Постепенно цялото предишно очарование на милите селски старци се размива в тези нови образи на недалновидни новобогаташи, които изобщо не проумяват от какво всъщност се нуждае дъщеря им.

Тук се налага да отбележа единствения минус, за който се сещам – времетраенето. Приказка за принцеса Кагуя е най-продължителният филм на студиото. 140 минути за анимация не са никак малко, особено предвид многобройните съзерцателни сцени. За мен нито един момент не беше отегчителен, но на зрителите, свикнали с повечко екшън, може и да им доскучае.

4. Режисьорът и студиото

SG7[1]Гибли няма нужда от представяне – все пак това е студиото, подарило на света откровения като Отнесена от духовете (единствената японска пълнометражна анимация с Оскар – Принцеса Кагуя за съжаление не успява да пребори конкуренцията и се разминава с престижната награда), Принцеса Мононоке, Подвижният замък на Хоул, Гробът на светулките, Моят съсед Тоторо, Наушика от Долината на вятъра и толкова много други, че болдът ще дойде в повече и ще спра дотук.

Приказка за Принцеса Кагуя е последният филм на Исао Такахата – режисьорът, който стои зад филмите Моите съседи Ямада, Пом Поко и т.н., но определено най-известен с първото заглавие, което режисира под шапката на Гибли – Гробът на светулките. Пропусналите го непременно трябва да наваксат, с уговорката, че това е филм за Втората световна война от гледната точка на братче и сестриче. Навярно една от най-тежките анимации, създавани някога, която аз не успях да се насиля да доизгледам втори път.

Почти едновременно с лебедовата песена на Такахата на екран излиза и Вятърът се надига – последният филм в кариерата на небезизвестния Хаяо Миязаки. По щастливо стечение на обстоятелствата бях в Япония по време на премиерите на двата филма и имах възможността да им се насладя в тяхната родина. За съжаление, около Кагуя-химе определено не се вдигна особен шум – както през цялостното творчество на Такахата, така и накрая, Миязаки завзе по-голяма част от общественото внимание. Целта на това ревю не е да сравнявам спряганите за прощални филми на двамата големи режисьори, но веднага си признавам, че творбата на Такахата – чието създаване, между другото, е отнело близо 10 години – много повече ми легна на сърцето.

snapshot20141207095709[1]

В заключение, не виждам причина да не дадете шанс на принцеса Кагуя да спечели и вашите сърца със своя естествен чар, изящество и невинност – все пак дори императорът на Япония не устоява на струящата от нея чиста светлина.

Оценка: 10/10