Westworld S03E02 The Winter Line

Западен свят започна обещаващо с невероятен първи сезон, който извън някои дребни трески за дялане, съчетаваше сръчно напластяването на мистерии с времеви линии и постепенното им разкриване в синхрон с пътешествието на едната половина от съзнанието на Долорес към другата и съответно пълното ѝ самоосъзнаване. Сцената от последния епизод, когато камерата се завърта бавно около нея, а гласът, който чува цял сезон, се променя от този на Арнолд към нейния собствен и тя вижда своето Аз като събеседник, е без съмнение едно от най-красивите драматични разкрития в историята на телевизията, а за мен лично и моментът, в който сериалът се изстреля сред висините на „големите“ заглавия като Breaking Bad и Mad Men.

Уви, във втори сезон Нолан и Джой решиха че могат отново да използват номера с разбърканата хронология, без обаче това да е подчинено по смислен начин на тематичните и композиционни нужди на сюжета, както беше в първия. Сезонът се проточи бавно и славно като петмез в ниска гравитация през различни перипетии и размотаване в системата от паркове, буквално посветен на идеята да се пазят тайни от феновете в Reddit. Долорес пропиля новооткритата си свободна воля и остави Бернард  да се опитва да я спре, ако тя прекали в похода си срещу човечеството, като някаква форма на диалектически самоконтрол.

Така поразочаровани, дочакахме най-сетне сезон, развиващ се наистина извън парковете на Делос. Признавам че впечатлението ми от началото му и от опита да се навърже светостроенето със сюжетната линия на Долорес и с тази на новодошлия Кейлъб беше по-негативно от това на колегата Drake. Епизодът ми се стори разхвърлян и най-вече не-Западен свят, което не мога да отдам единствено на разширения мизансцен. А когато видях след края на епизода, че още в следващия ще се върнем в парковете с Мейв и Бернард, веднага реших че Нолан и Джой ще повторят прежните си грешки.

Слава богу, оказва се, че не съм бил прав. The Winter Line започва с бясното бягство на Мейв, в ролята на британски разузнавателен агент, и на италианския партизанин Еторе (реално любимия ѝ Хектор) от нацистите в окупирано италианско градче, докато той настоява, че ще я отведе далеч от „този свят“. Надеждите загиват бързо. Разбира се, че Еторе не помни нищо от случилото се в предните два сезона, и бягството, което предлага, не е на Мейв, а на Изабела от Warworld/Военен свят.

Още в началото сериалът успява да напипа отново верния на оригинала собствен тон, което е много радостно, макар за целта да е нужно да вкарат Мейв обратно в позната ситуация. Цялата гонитба, отпрашването в лъскава червена спортна кола от 40-те, моментът, в който Мейв забива подадената ѝ за всеки случай таблетка цианид в окото на нацисткия пазач – всичко е чисто и просто вълнуващо и развлекателно, все качества, които сериалът сякаш беше позабравил.

Бернард пристига с наетата лодка на брега на Западен свят и си влиза като в Аврамов дом, до степен да намери, макар и счупен, стария си таблет в лабораторията на Форд под църквата. Заедно с Ашли Стъбс, който се оказва домакин… изненада! (ама не). Това беше почти напълно ясно след края на втори сезон, когато той пусна Долорес в облика на Шарлът Хейл да избяга от острова с намигването, че работата му винаги е била да се грижи за всички хостове в парка. Бернард го позакърпва и иска помощта му, за да намери Мейв която да му помогне при евентуален конфликт с Долорес.

Междувременно самата Мейв се буди на масата за аутопсии и вижда познатите техници Феликс и Силвестър, но те не дават признаци да я помнят въпреки случилото им се заедно. Точно когато е на път да се самоубие с инструмент за лоботомия пред сащисани пазачи, се появява явно оживелият Лий Сайзмор и ги забаламосва, за да я спаси. Излиза, че Лий я е преместил нарочно във Warworld, който на теория е близо до Ковачницата, откъдето тя да може да се върне при дъщеря си в скрийнсейвърния рай.

Когато обаче двамата пропътуват дотам на коне и Лий настойчиво я пита дали знае кой е използвал светлинните оръдия и къде са пратени всички запазени домакини, и особено след като се опитва да я целуне, Мейв осъзнава, че и това е симулация, която за един леко бутафорен момент се разкъсва пред очите ни. Това е именно Зимната линия* от заглавието, виртуален свят, целящ да извлече информация от Мейв и да я държи заета, за да не прави бели… което естествено не я спира.

Искам само да отбележа как дори в такива онанистки себерефериращи моменти като изразителното „These violent delights have violent ends“ Танди Нютън съумява да придаде плътност и характер на образа си и остава все така едно от най-любимите ми неща в този сериал. За съжаление малко след това ставаме свидетели на един от най-безобразните моменти в сериала – Мейв опитва да счупи илюзията, като пита двама техници за корен квадратен от минус едно.

Осъзнаването на Бернард и Стъбс, че Мейв не е в парка, точно когато го осъзнава и тя, е още едно от добрите попадения на сценарно ниво и си играе с темата за огледалността, която още опънингът залага. Бернард решава че ще се сканира, за да намери потенциални пробойни от страна на Долорес в системата си и двамата с пазача се качват до горните нива, където минават покрай очевидна препратка към GoT в лицето на дракон, който явно ще бъде продаден на черно в Коста Рика от техник. Следва неособено динамична, но забавна бойна сцена, в която Ашли се справя с няколко пазача чрез двуостра брадва, а Бернард минава през всичките си спомени в търсене на улики или покварени данни.

Гвоздеят на епизода разбира се принадлежи на Мейв, която се събужда отново във фашистка Италия и с умело вързване на възел на „циклите“ на домакините в симулацията, в комбинация с растящата сюрия техници, чоплещи квадратния корен, успява да строши системата. Най-накрая с пролука за достъп до „реалния свят“, тя бързо се ориентира да хакне сервизен робот, който грабва модерна флашка със съзнанието ѝ в ръка и се втурва в див бяг, трошейки пазачи по пътя си навън. Анимацията на едновременно дървения и неестествено грациозен сервизен робот в тръс е чудесна, а кадрите от негова перспектива, изреждащи повредите от куршуми в HUD-а му, допълват чувството за отчаяние в бягството на домакинката.

Преди да видим края на сцената обаче, финални кадри с Бернард и Ашли. Ако трябва да сме честни, цялото приключение на Бернард беше малко безсмислено, но поне беше забавно. Мейв се буди в тялото си в реалния свят и се среща с Енгерод Серак (в ролята Венсан Касел), архитектът на алгоритмичната система Ровоам. Той изнася реч а ла Форд как човечеството е нещастна сбирщина главорези, чиято история е бълнуването на лунатик, но системата, която той е създал, внася ред. Ред, който – наблюдавайки живота на Кейлъб – поддържа всичко привидно уредено и в служба на богаташи като него. Серак иска да се справи с Долорес, чиято поява явно е била толкова непредвидена, че преди време Ровоам е спряла да работи правилно (затова и виждаме отклоненията от прогнозите ѝ в кръговите шапки в епизодите). Което ми се вижда изключително нелогично, предвид че на теория никой не знаеше за бягството на Долорес, и би било странно прогностичен алгоритъм да има вкарана информация за играчките в увеселителен парк за единия процент.

Като цяло, въпреки споменатите логически дупки и разтакаването при Бернард, много добър и действен втори епизод, който не оправда съмненията ми, че ще бъдем отново забити в друг парк и Мейв ще бъде пропиляна като персонаж. Конфликтът между нея и Долорес ще е интересен, защото не искам никоя страна да загуби. Дано тази тенденция се задържи и за остатъка от сезона.