The Mandalorian, Season 2

И така, втори сезон на The Mandalorian* приключи и е време за равносметка. Струва ли си гледането и как се представя в сравнение с първи сезон? Отговорът на първия въпрос е „да“, а на втория – „сложно е“.

В края на предишния сезон, Дин Джерин (или както го знае целокупното човечество – „Мандо“) (Педро Паскал) тръгна на пътешествие да намери сънародниците си, скрити из отдалечените светове на Новата Република, с надеждата, че някой от тях ще знае произхода на Детето, а може би дори и естеството на мистериозните Джедаи, към които то принадлежи. Още с първия си епизод втори сезон дава ясно да се разбере, че планира да следва тази линия плътно.

Същевременно обаче The Mandalorian продължава да е поредица от самостоятелни приключения. Балансът е малко по-различен – този път почти всяко от въпросните е частично обвързано с основния сюжет – но въпреки това повечето епизоди са все така завършени мини-истории. В това отношение може би само един или два бяха наистина разочароващи, но причината е в естеството на останалата част от сериала. И тук именно не съм сигурен как да оценя посоката, в която Disney движат Star Wars.

Проблемът – доколкото е „проблем“ за други, освен мен – е, че The Mandalorian към момента е основното произведение в тази вселена. Но вместо епична поредица филми, имаме сериал с кратки епизодични разходки из закътани части от галактиката. В което само по себе си няма нищо лошо, но все повече имам чувството, че Disney се стремят да преобразят франчайза от мащабни изолирани събития в раздробена шарка от малки произведения. Ако сте следили новините знаете, че ни очакват нещо като 58 нови мини-сериала, на практика до един с вече познати ни герои или разположени във вече познати ни моменти от историята на вселената.

За разлика от първи сезон, който само флиртуваше с разширения канон, във втората си година The Mandalorian откровено се превръща в продължение на двата анимирани Star Wars сериала на Дейв Фелони – Clone Wars и Rebels. Герои, терминология и събития, които средният зрител не знае, ако не е гледал въпросните, са не просто споменавани набързо, но основни двигатели на историята. И въпреки че тези сериали определено си струват гледането, истината е, че също като MCU, произведенията в Star Wars вселената видимо все повече и повече губят самостоятелност.

Погледнато от обратната страна на монетата обаче, това е абсолютно пиршество за феновете, които не само са гледали филмите, но добре познават разширения канон. Почти всеки епизод на втори сезон носи по нещо или от дълбоките архиви (като чудовища, познати ни от видео игри или дори от изоставени артове от оригиналната трилогия), или от анимационните сериали. Не мога да не призная, че кефът да видя Асока (Розарио Доусън) и Бо-Катан (Кейти Сакоф) в игрална версия беше КОЛОСАЛЕН, особено предвид кой ги играе и колко страхотни са сцените с тях. Завръщането на познат култов персонаж също ми донесе неочаквано висок коефициент на нърдгазъм.

Актьорската игра продължава да бъде на епично високо ниво. Както неизбежно сте се досетили, Педро Паскал ще ни се покаже пак един-два пъти, но дори когато не можем да видим лицето му, връзката между него и Детето се усеща във всяко движение и всяка реплика. Което не е малко постижение, предвид че партньорът ти е кукла, а разчиташ само на език на тялото без лицеви изражения. Останалите актьори от предишния сезон са все така разкошни (при все, че Джина Карано е противна анти-маскърка и я мразим), а новите попълнения някакси съумяват да са дори още по-качествени. С едно изключение всеки от тях е масивен спойлер, но въпросното изключение е Моф Гидеон (Джанкарло Еспозито), който е един от най-прекрасните злодеи, които Star Wars вселената е виждала.

Нивото на специалните ефекти е изключително. Макар и да разчита на ефективна и изолирана употреба, фактът е, че бюджетът на The Mandalorian на този етап го прави неразличим от филм на голям екран, поне за лаик като мен. Космическите ефекти, престрелките и ръкопашният екшън са феноменални и наистина те карат да се чувстваш потопен във вселената на Star Wars. Музиката на Лудвиг Гьорансон също продължава да заема достойно място в канона редом с Джон Уилямс.

В други отношения обаче положението е… безрадостно. Тук искам да отделя два-три реда да ИЗКВИЧА НЕКОХЕРЕНТНО по въпроса с т.нар. „Dark Troopers“, които дадоха всичко от себе си самосиндикално да сринат целия сериал. Не се бъзикам, тези космически Терминатори, построени от Тони Старк, са отвратително неподходящи за естетиката и духа на Star Wars и внасят комиксов елемент, от който аз поне нямах НИКАКВА нужда. Единственият им положителен принос идва във финала на сезона.

И разбира се, това ни води до въпросния финал. При все, че това е ревю без спойлери, съмнява ме да е останал човек, който да не знае как свършва този сезон. Емоционалният заряд, гийк-експлозията и цялостният екстаз са трудни за описване, особено когато човек си даде сметка как финалните десетина минути на последния епизод на The Mandalorian резонират със събития от филмите, както в миналото, така и в бъдещето. Трудно ми е да си представя в каква посока ще поеме трети сезон, но ми е още по-трудно да си представя как ще изтрая месеците, докато излезе.