The Man in the High Castle

The Man in the High Castle идва като част от вълната от амбициозни фантастични сериали, които дебютират напоследък (Jessica Jones на Netflix излезе кажи-речи по същото време, скоро пък ще видим дългоочаквания The Expanse на SyFy). Огромният балон на телевизионните продукции се надува все повече и всяка що-годе заможна телевизия се опитва да изкара собствен жанров хит. Историите на Филип Дик от край време са златна мина за шоубизнеса и никак не е изненадващо, че с този сериал вече ги виждаме и в сериозна телевизионна продукция.

Сериалът, също като романа на Дик, разказва за една алтернативна история, в която силите на Тристранния пакт са спечелили Втората световната война и са си поделили световното господство. На изток от Скалистите планини е установен Американският райх, а на запад от тях са Тихоокеанските щати под контрола на Япония; разделя ги беззаконната Неутрална зона. В нацистката част от света евреите и цветнокожите са избити безпощадно, технологичният напредък като че ли изпреварва еквивалента от нашата собствена история, привидно цари някаква патриархална идилия на силните и нормалните. Междувременно се носят слухове за здравословните проблеми на Фюрера, което подтиква неприятни мисли за неминуема нова война, която японските сили като че ли са обречени да загубят.

Героите, които задвижват сюжетно The Man in the High Castle са на двата края на северноамериканския континент – Джо Блейк в Ню Йорк и Джулиана Крейн и Франк Фринк в Сан Франциско. Имената им и още някои щрихи са взети от едноименния роман, но така или иначе сериалът не се стреми да следва първоизточника си буква по буква, а Филип Дик и без това никога не се е славел точно с многоизмерните си персонажи. Още в самото начало героите биват въвлечени в дела, свързани със съпротивителното движение в Америка, които ги предизвикват да поставят под съмнение историческата реалност, в която живеят. Незаконни филмови ленти с мистериозното заглавие „The Grasshopper Lies Heavy“ се появяват непредвидимо и показват сцени от някаква чужда реалност, в която победените са спечелили войната… кадри сякаш от нашия свят. Агентите на съпротивата се опитват всячески да опазят филмите и да ги върнат на техния създател – Човекa във високия замък, – докато нацистите ги преследват безмилостно.

Безспорният огромен успех на The Man in the High Castle e пресъздаването на алтернативната реалност на окупираната Америка. Другите Сан Франциско и Ню Йорк са показани по един убедителен и солиден начин – останките от старото, предвоенното, са лесно видими, а върху тях са наслоени физическите и културните белези на окупаторите. Внушителната сграда на германското посолство в центъра на Сан Франциско, окичена със свастики, изглежда стряскащо истински, а някои от американските работнически квартали изглеждат като китайско гето. Още по-истинско и стряскащо изглежда ежедневието – по телевизията дават предавания с нацистки военни ветерани, децата посещават часове по арийска литература, а начело на Американския райх e Обергрупенфюрер Джон Смит, лоялен поддръжник на Хитлер и отдаден съпруг и баща с къща в предградията.

Това усещане за нормалност, закрепостено върху представи, инстинктивно немислими за всеки съвременен човек, е най-зловещият и впечатляващ елемент в сериала. Личи си, че са вложени много усилия и мисъл, за да бъде дадена плътност на тази картина. Сериозният бюджет и присъствието на Ридли Скот в продуцентския състав определено са помогнали и макар част от декорите да се повтарят леко в повече, в това отношение продукцията е на много високо ниво. Физическата материалност от визията на Филип Дик е претворена много по-осезаемо, отколкото той е бил в състояние да я въплъти в прозата си. Да не говорим, че дистанцията във времето е позволила на създателите на сериала да гледат на него и като на своего рода алтернативноисторически period piece.

Историята на сериала се различава съществено от тази в романа, но въпреки това много общи елементи са запазени. Бих казал, че от чисто събитийна гледна точка сюжетът на телевизионната адаптация е една идея по-интересен от романовия, но в случая това не означава кой знае какво. Книгата на Дик разчита на фино наслоените възприятия и реакции на героите към заобикалящата ги реалност, за да разкрие една крайно разколебана и условна концепция за реалността. Без в нея да се случва кой знае какво, се подсказват големи неща за живота и за присъствието ни в него. В сериала се случват повече неща, но историята разчита предимно на вече многократно виждани тропи от шпионските филми, а напрежението едва на няколко пъти се покачва до степен близка до кипеж.

В същото време главните герои са твърде безинтересни и някак недобре мотивирани. Дори тези със смислени причини да действат по начина, който виждаме, изглеждат не съвсем убедително, а някои нямат и такива, поне видимо. Чест прийом в сценария е неща просто да се случват, колкото и да са случайни. Изящните метафизични податки, които са основата за разбиране на романа на Дик, можеха да оправдаят по някакъв начин тези съвпадения, но този нюанс от литературното произведение остава изцяло пренебрегнат.

Актьорската игра в никакъв случай не спасява сценаристките слабости в характеризацията. Триото главни актьори се справят адекватно със задачите си, но в нито един момент не изпълват героите си с живот, даже на фона на останалите актьори изглеждат малко не на място, не се вписват особено добре в алтернативния свят на екрана, по-скоро приличат на придошли от нашия. Второстепенните герои са осезаемо по-интересни и правдиви. Търговецът на антики Робърт Чилдан, търговският министър Тагоми, нацисткият висш офицер Рудолф Вегенер, главният полицейски инспектор Кидо са все герои, които макар и с по-малко екранно време, изпъкват далеч по-силно. Особено силен герой е вече споменатият Обергрупенфюрер Джон Смит – образцовият, нормален, работлив, лоялен и силен американец, изигран страхотно от Руфъс Сюъл.

Много неща в The Man in the High Castle работят впечатляващо добре. Усещането за една позната и въпреки това плашещо различна реалност е страхотна основа, която е реализирана чудесно. Липсва обаче достатъчно силна драматизация и герои, които да впрегнат върху себе си вниманието на зрителя от начало до край. Поради тази липса се разпилява донякъде и потенциалът концептуалните елементи да бъдат организирани по визуално предизвикателен начин, да се усложни противопоставянето между възможните реалности и нормалности. Нищо чудно, че краят, който в романа е може би най-силната част, тук идва някак рязко и не оставя усещане, че води нанякъде.

The Man in the High Castle все пак предлага достатъчно много достойнства и потенциал за развитие в следващия си сезон, какъвто вероятно ще има. Но не очаквайте откровение, а сравнението с първоизточника на този етап е по-скоро безпредметно