Железният трон Game of Thrones S08E06

Еми… свършихме. За да ви спестя четенето, ето го мнението ми вкратце: епизодът смърди. Ако ви интересуват подробности, продължавайте смело. SPOILER ALERT: това ревю е подходящо само за хора, гледали Железният трон.

Финалът на Игра на тронове беше горе-долу това, което можехме да очакваме, предвид двата предхождащи го сезона, но Бениоф и Уайс по някакъв начин пак съумяха да СЪБВЪРТНАТ ЕКСПЕКТЕЙШЪНА и да напишат сценарий, който дори за ниските стандарти на предходните пет серии е покъртително слаб. Нека почнем по ред.

За разлика от някои от колегите в списанието, аз всъщност намирам диалозите в немалка част от сезона за доста добри, чисто на ниво писане. Проблемът никога не е бил в репликите (особено предвид титаничния актьорски талант в сериала), а в това, че те все повече и повече – с напредването на епизодите – не пасват на образи, изграждани вече цяло десетилетие. В Железният трон обаче дори диалозите са някаква тотална гъба, като нито една концепция не е доизведена в прав текст (например така и никой не обори глупостите на Денерис за това как Церсей използвала невинните срещу нея с директната реплика „Да, но те се предадоха и Церсей беше победена ПРЕДИ ти да изтребиш половината град!“).

Всички важни точки са недоизказани, но същевременно сценарият повтаря и преповтаря едни и същи концепции отново и отново, самоцитира се до припадък и съумява да създаде някакъв фантастичен хибрид от недообясненост и прекалено обясняване. Разбира се, причината за това е очевидна – Бениоф и Уайс не са поставили стъпалата, по които героите да се изкачат до позициите, на които се намират в момента, и в резултат, сценарият ни няма доверие да схванем какви са им тегобите. Най-базовото правило (особено във визуалните медиуми) е „показвай, а не разказвай“, но тъй като в последните си два сезона Игра на тронове се провали катастрофално в показването, сценаристите сега панически ни обясняват какво мислят и чувстват героите, за да оправдаят действията им.

В резултат, всичко е незадоволително, и не защото нечии очаквания са били оправдани/опровергани (най-големият провал на Бениоф и Уайс беше да се опитват да надиграват кошерния интернет разум). Истината е, че много от развръзките в Железният трон всъщност са доста прилични. Проблемът е, че нито една от тях не е заслужена в сценария. Също както внезапният срив на Денерис от „МИСА!“ до „аз знам какво е добро и никой друг няма думата по въпроса“ дойде точно от нищото (защото на структурно и тематично ниво НИТО ЕДИН от предходните примери в сезони 1-6 за извършени от нея зверства всъщност не води към тази развръзка), така и последвалите събития дойдоха тотално от нищото, принуждавайки персонажи, които познаваме от години, да се държат като изцяло нови образи.

На практика всяко сценарно решение в Железният трон беше подигравка с цялото светостроене на сериал, който дълги години се славеше с реалистичната си социална структура. Коронясването на Бран например е необосновано на практически всяко възможно ниво, както и това, че който и да е благородник от Седемте Кралства ще следва крал, чиято първа заповед е да позволи на Северен Тексас да се отцепи от съюза. Малоумната реч на Тирион (който, също като Джон, имаше гротескна сюжетна броня, която по някаква причина го защити от екзекуция в момента, в който хвърли значката) нямаше никаква причина да срещне нещо различно от недоумение в сезон, писан от хора, които демонстративно не се вълнуват от свръхестествените елементи на наратива, и не бяха дали дори бегла демонстрация на способностите на Бран, дори пред най-близките му хора, а какво остава за лордове от различни кралства.

Епизодът се дъни дори на визуално ниво, за разлика от предходните серии (за което аз обвинявам Бениоф и Уайс, които този път са и режисьори). Символизмът, който – дори подчинен на слабо писане – винаги беше неимоверно силен, сега е толкова тежък, че те удря като мокър парцал в лицето. И ако в някои случаи това работи – като разперените криле на Дрогон зад гърба на Денерис (прясно излязла от post-massacre costume change) или разтапянето на Железния трон – в повечето е просто покъртително. Джон, който излиза от другия край на Вала, минава покрай новопоникнало цвете, следван от една сюрия внезапно пръкнали се от нищото деца? Айде няма нужда.

Мога да продължавам да изброявам, но вместо това ще кажа, че в епизода имаше точно пет неща, които наистина ми харесаха, и за да не е това ревю тотален рант-фест, ще ги изброя тук:

1. Чисто визуалната композиция на Джейми и Церсей. Независимо как стигнахме до нея и какви са ни чувствата по въпроса, прегръдката им насред тухлите, като че ли са превърнати във фреска, беше потрисащо красива.
2. Мъката на Дрогон. Шапка свалям на екипа, отговорен за дракона, защото това беше едно от най-добрите актьорски изпълнения в епизода, и това го казвам без капка ирония.
3. Бриен и историята на Джейми Ланистър. Великолепен завършек както на нейната линия, така и на неговата, и елегантен пример за това как се показва, вместо да се разказва. Ако имаше ЕДИН символ на това колко силно нещо са историите, то беше безмълвната сцена с Бриен и книгата, а не плиткоумната реч на Тирион.
4. Комедията в Железният трон. В сезон, до такава степен пълен с абсурди и недомислици, че човек не може да не се смее, фактът, че финалът имаше два комедийни момента – Едмур Тъли и сцената с Малкия съвет – е на практика мета. Аз искрено се насладих и на двата. В крайна сметка, ако на писателите не им пука, защо да не се посмеем?
5. Коронясването на Санса. Не защото е кой знае каква сцена, а защото това развитие беше напълно заслужено през всички сезони на сериала и Бениоф и Уайс съумяха да не го развалят в последните два.
6. БОНУС: Дух най-сетне получи заслужена обич за това, че е НАЙ-ДОБРОТО МОМЧЕ! #JusticeForGhost

Уви, не мога да завърша на щастлива нотка. Най-тъжното в цялата работа е, че – пак за разлика от много от колегите – аз не смятам Бениоф и Уайс за слаби писатели. Някои от най-любимите ми моменти в целия сериал идват от тях, а не от Мартин, като Тайвин/Аря връзката, феноменалния образ на Церсей (макар че там брилянтната Лина Хеди има вероятно най-голямо влияние), Роз и много други. И дори ако вземем предвид аргумента, че тези оригинални елементи бяха подчинени на строг наратив, даден им отгоре, за мен е меко казано некоректно да игнорираме титаничната трудност да адаптираш толкова сложен текст като Песен за огън и лед, и неоспоримия успех на дуото в този аспект.

За съжаление, в последния сезон всичко изглежда нагъчкано набързо, недоизведено, недопоказано, подчинено не на тематично развитие, а на фен сървис и безхаберната паническа нужда да надцакаме фенските теории. Потенциално съществува дори грозната версия, в която Бениоф и Уайс са бързали да приключат сезона (все пак от HBO им предложиха по десет епизода за последните два сезона, а те отказаха), за да започнат работа по новата Star Wars трилогия.

Но каквато и да е истината, Железният трон беше кулминация на категорично най-слабия сезон в сериала и триумф на едно от най-лавинообразните сривания на наративна структура, които аз някога съм виждал в сериализирана история в какъвто и да било медиум. Като почитател не само на жанра и конкретната творба, но и киното/телевизията, за мен това е не просто фенско разочарование, но и грозна обида към колосалния труд, положен от един от най-феноменалните кастове в историята, подпомаган от някои от най-талантливите оператори, дизайнери, сценографи и прочее, събрани под един покрив. Ако това беше някаква SyFy боза, вероятно щеше да ми е презцентрално, но когато толкова много талант получава кинжал в гърба от писателския екип – хората, които имат най-голямата отговорност към сериала – това е просто престъпление и подигравка с усилията, вляни в това титанично произведение.

В този контекст, всяка единица във финалната ми оценка за епизода трябва да се чете като отделна десетка за невероятните професионалисти, които дадоха душата си за този сезон и за Игра на тронове като цяло. Дори в този конкретен епизод имаше спиращи дъха моменти на декор, костюми, специални ефекти, музика, и, разбира се, актьорска игра. Моменти, които трябваше да се подчинени на нещо повече – много повече. Железният трон, чисто като история и завършек на сериала, заслужава някъде между 1.5 и 2. Надявам се с времето да ми мине и след някоя и друга година да мога да го изгледам наново и да го харесам малко повече, знаейки какво да очаквам (такъв беше случаят с предходния сезон например). В крайна сметка, нищо не може да изтрие факта, че в Игра на тронове видяхме някои от най-добрите часове в историята на телевизията. Засега обаче разочарованието ми е безпределно.

I guess the real Iron Throne were the friendships we made along the way…