Sherlock Season 4

The Lying Detective

Пригответе се за един мрачен поглед върху човешката същност. Запасете се с нерви и заглушете виковете на възмущение, които моралът ви ще опита да издаде по време на този епизод. Защото Шерлок отново е в играта и този път води със себе си зловещ сериен убиец и мрачни семейни тайни. Да, всичко, което чакахме през този сезон, най-сетне успява да покълне сред цялата драматична плява, изсипала се от първия епизод.

Признавам, че самото начало на The Lying Detective ме остави с известни резерви и смесени очаквания. Опасявах се, че действието отново ще залитне в едни безкрайно повтарящи се епизоди на халюцинации и реалност. И наистина, откриващите сцени обещават точно това, но добрата новина е, че все пак сравнително бързо сценарият се измъква от капана. Шерлок получава случай, следователно нещо, което да ангажира ума му и времето на Джон Уотсън, и това до голяма степен спасява и двамата от кладенеца на всепоглъщащата депресия.

Няколко думи за злодея, когото всички очаквахме – трябва да е ясно, че Кълвъртан Смит не е новият Мориарти и не е на неговата висота. Джим Мориарти е гениален, лишен от морал, изключително силен играч с грандиозни идеи и смела визия за престъпления от огромен мащаб. Смит, от своя страна, няма нито подобни амбиции, нито достатъчен капацитет да ги осъществи.  Той е несъмнено отблъскващ и толкова изгнил и отвратителен дълбоко в себе си, че трудно би оставил някого равнодушен към чистото зло в него. Смит притежава пари и власт, както и достатъчно контрол, за да си повярва, че е недосегаем. Макар да има изключително високо мнение за интелекта си, той бива надхитрен с доста елементарни номера, което идва да покаже, че закърнелият ум, лишен от подходящи интелектуални предизвикателства, не може да бъде компенсиран с пари.

Кълвъртан Смит сочи за свой идол реално съществуващия сериен убиец Х. Х. Холмс, действал на територията на Чикаго през втората половина на 19 век. Избран неслучайно, поради заигравката с фамилията на Шерлок, Х. Х. Холмс всъщност е послужил до голяма степен за прототип на самия Смит. Паралели имаме както в модела на убийствата, така и в доста сходните практики  по отърваване от жертвите. Както и разбира се пълната безнаказаност просто защото притежаваш голяма сграда с много тайни проходи. Като типичен психопат, погълнат от мащабно его, и Смит вярва, че е по-добър от всички други серийни убийци – разпространена заблуда, вкарала не малко от този тип хора зад решетките.

Интересното в този епизод, е че всъщност Кълвъртан Смит не е основното предизвикателство пред което се изправя Шерлок. Със самото приключване на случая, буквално в последните минути, се разкрива нов играч, способен да манипулира хората с майсторство, което не отстъпва по нищо на най-добрите в бранша. От доста време не бях оставала с толкова високи очаквания към следващата част от сезона. Дори бих казала, че най-накрая се прокрадна онази тръпка от интересен обрат в сюжета, която ме запали изначално по сериала. Може би по-бледа, в сравнение с първите епизоди… но я имаше.

Какво още ми хареса в епизода? Кълвъртан Смит като за начало е чудесен злодей. Прекрасно превъплъщение на едно отблъскващо зло, което беше достатъчно добре направено. Разочарованието, че го изиграха толкова елементарно, беше компенсирано с подхвърлянето на по-сериозния злодей. За когото всъщност не сме сигурни, че е злодей, но адски много се надяваме да е. Още нещо добро – Мери Уотсън за пръв път не ме дразни. Всъщност в този епизод тя се включва на интересни места с доста остроумни и точни коментари в качеството си на халюцинация на Джон Уотсън. Неочаквано, но всъщност спорадичните ѝ появи ми допаднаха изключително много.

Минути за възторг по повод огромния бонус за този епизод – имаме следа към Айрийн Адлер! Да, великолепната, фатална, разкошна жена, в която няма как да не се влюбиш от момента, в който я видиш. Съжалявам, пристрастна съм и много ми се иска да гледаме още от нея.

И така, The Lying Detective до голяма степен успя да върне надеждата ми най-сетне да получа висококачествения сериал, който очаквам. Не казвам, че нямаше своите проблеми – цялата тази работа с мисис Хъдсън и великолепния червен Астън Мартин беше толкова показна мъка да се излезе от рамки, че просто стискаш очи и се правиш, че не си го видял. Също така, вече споменатата линия с наркотиците и халюцинациите отново заплаши да прелее и да обсеби серията, но се спря навреме.

Като цяло, втори епизод се оказа много по-добре от The Six Thatchers и даде заявки за силен финал. Остава да видим и него…