Къща от карти, сезон 4

ВНИМАНИЕ! ТОЗИ МАТЕРИАЛ Е ЕДИН ОГРОМЕН СПОЙЛЕР ЗА ВСЕКИ, КОЙТО НЕ Е ГЛЕДАЛ ПРЕДИШНИТЕ ТРИ СЕЗОНА. ИЗОБЩО, НЕ МИ Е ЯСНО ЗАЩО ГО ОТВОРИХТЕ, АКО НЕ СТЕ ГИ ГЛЕДАЛИ…

Сериозно.

Последен шанс. (Ревю на първи сезон може да откриете тук)

Ок, сега по същество. Къща от карти е безспорно най-голямото постижение на Netflix към момента. С Финчеровата си атмосфера и смразяващата игра на Кевин Спейси и Робин Райт, той се доказва отново и отново всяка година. През последното десетилетие малко заглавия могат да се мерят с него по качество и актьорски талант и ако сценаристите запазят хъса, който очевидно имат в момента, той има потенциала да остане в историята като най-силният политически трилър, правен някога.

Четвърти сезон започва веднага след края на трети, който ни остави насред кампанията за кандидат-президент на Франк Ъндърууд (Спейси) и обявлението на съпругата му Клер (Райт), че го напуска. Разбира се, залозите са твърде високи и тези двама хищници са твърде амбициозни, за да си позволи който и да е от тях да разкрие подобна новина публично, така че първата половина от сезона е посветена на задкулисни интриги, в които досегашните партньори внезапно се оказват в напълно непознатата за тях роля на противници. Междувременно, републиканският кандидат Уил Конуей (Джоуел Кинаман) с лекота печели подкрепата на партията си и вече работи върху генералната си кампания. Насред хаоса на предизборните интриги, от близкия изток се задава нова терористична заплаха, а руският президент Виктор Петров (Ларс Микелсен) отказва да сътрудничи със Щатите под каквато и да било форма. Но нищо не е по-опасно за Франк и Клер от стар журналист без нищо за губене, който подхваща изстиналата диря на история, която може би е отнела живота на предишния репортер, приближил се твърде близо до нея.

Къща от карти не е точно „политически“ сериал. Да, целият сюжет се върти около политически кампании и машинации, но в основата си, това е история за естеството на властта и каква роля играе моралът в подобна игра. Spoiler alert: не твърде голяма. Франк и Клер са брилянтни и демонични, едновременно нещо повече и по-малко от обикновени хора. Нихилистичната мъдрост, с която са способни да разчетат мотивите, амбициите и емоциите на всички около тях, е посвоему достойна за уважение, но и ужасна, предвид целите, в които е впрегната. След четири години, Спейси и Райт очевидно се чувстват комфортно в ролите си и елегантността, с която пресъздават тези зловещи и епични персонажи, заслужава всяка възможна награда, за която са номинирани.

Трети сезон беше стъпка назад от високото качество на предходните два. Инерцията от устрема на Франк изглеждаше изгубена, след като той постигна целта си, и историята за удържането на президенството не изглеждаше и наполовина толкова интересна, колкото тази за присвояването му. Постоянните разсейвания с драмите на Дъг Стампър (Майкъл Кели) определено не помагаха. Оказва се обаче, че сезонът просто е бил междинна точка и четвъртата година е ударна. След сравнително бавните начални епизоди, сюжетът се завихря с устрем, който превръща този сезон в може би най-добрия до момента. Нови заплахи следват една след друга, политическите машинации и извиването на ръце са на всяка крачка и водят до нощта, в която демократическата партия трябва да избере своя кандидат за президент. Франк и Клер трябва да решат дали това все още е път, който могат да извървят заедно, или целите им вече не съвпадат.

Четвърти сезон е едновременно по-динамичен и по-брутален от предходните. Този път имаме реални екшън моменти и макар и те да не да изместват фокуса на историята, усещането за ескалация е много силно. Атмосферата е плътна и интензивна като всичко, правено или инспирирано от Дейвид Финчър. Зеленикаво-сивият филтър унищожава всеки намек за топлота, музиката доубива каквото е оцеляло. След кратка почивка през по-голямата част от трети сезон, Франк отново е готов да си говори с нас и монолозите му, макар и по-кратки (все пак вече няма нужда от интродукции, както в първите две години), винаги уцелват в десятката. А последните кадри на последния епизод са кинематографичен и сценарен шедьовър, който ще искате да видите отново и отново.

Ако се замисля силно, вероятно ще мога да намеря кусури, но нямам никакво желание да се замислям силно, предвид какво огромно удоволствие ми донесе гледането на този сезон. Къща от карти е стихия и ако петата година задържи качеството, сериалът ще влезе в личния ми топ 5 за всички времена. Дори и да не съумее да предостави финал, достоен на досегашното си ниво обаче, творението на Netflix заслужава всички хвалби, които се изливат по негов адрес, и е абсолютно задължително за гледане.