House of Cards
Създател: Бо Уилимън, Дейвид Финчър
Сезони: 1
Формат: 13 епизода по 50 минути
В ролите: Кевин Спейси, Робин Райт, Кейт Мара, Кори Стол, Майкъл Кели и др.
В началото на тази година от Netflix стъпиха още по-здраво на телевизионния пазар, като пуснаха наведнъж целия първи сезон на предаване, направено специално по тяхна поръчка. Смело решение, но и много добре съобразено с новите модели на забавление, достъпни на публиката, която иска всичко, веднага.
House of Cards е адаптация на изключително успешната едноименна поредица на BBC, завъртяла се по екраните през 90-те. Приликите между двата сериала със сигурност са огромни, но новата версия е напълно адаптирана към модерната американска реалност. Към проекта е подходено с огромна амбиция и професионализъм, достатъчен индикатор за което е едно-единствено име: Дейвид Финчър. Режисьорът на Боен клуб, Седем, Социалната мрежа и какво ли още не тук ръководи от главния стол първите два епизода, а освен това е и изпълнителен продуцент.
Сюжетът на House of Cards е като че ли идеален за Финчър и неизменния му стремеж към хладна дисекция на патологиите на обществото. Франк Ъндъруд (в ролята Кевин Спейси, който също е сред продуцентите на сериала) е парламентарен водач на демократическото мнозинство в американския конгрес. Tерминът на английски всъщност е House Majority Whip, a задълженията на „камшика“ са да координира гласовете на конгресмените и да придвижва (или стопира) важните за партията проектозакони. На практика Франк е третият по сила конгресмен, а от работата му зависи успехът на новоназначената президентска администрация.
Интригата започва, когато Франк не получава обещания му от президента пост на държавен секретар. За амбициозния конгресмен от Южна Каролина и не по-малко амбициозната му съпруга (Робин Райт, работила с Финчър в Тhe Girl with the Dragon Tattoo) това е повод да мобилизират всички налични сили и ресурси, за да излязат от ситуацията като още по-големи победители. Тринадесетте епизода проследяват изпълнението на този сложен план за установяване на политическо надмощие.
House of Cards е най-вече история за сблъсък на различни интереси, които макар и политически, се коренят до голяма степен в характерите на действащите лица. Главният герой, Франк Ъндъруд, е образцов макиавелист. Южняшкият му произход е нещо, което е превърнал в съвършено прилягащо му наметало – за пред останалите той е сладкодумен и прям, широкосърдечен, но твърд, почти идеалният образ на политик. Сериалът не позволява на зрителя нито за миг да се подведе по тази фасада, и то по твърде нетипичен за теливизията начин. Ъндъруд често се обръща директно към зрителя, сваляйки по театрално четвъртата стена, за да сподели плановете си. Предвид че в ролята е именно Кевин Спейси, който има опит с Шекспировите герои, и по-конкретно Ричард II и Ричард III, а освен това е директор на Old Vic Theatre в Лондон, подобен прийом не е учудващ. Някак инстинктивното очакване този привнос от театъра да се дъни на малкия екран се оказва неоправдано. Спейси притежава невероятен жестомимичен контрол и усет към ситуацията, а това му позволява да сменя тоналностите и регистрите по блестящ начин. Зрителят получава двойно зрение – върху ситуацията и като телевизия, и като театър, – заедно с натрапчивото усещане, че то всъщност е напълно споделено с конгресмена.
Използването на типични театрални монолози оценявам по-скоро като плюс, тъй като позволява плътна емпатия с иначе морално трудно обозримия герой. Не че клинично студеният и непрозрачен Ъндъруд не е впечатляващ, но предозиране с външния поглед към образа му може би щеше да дойде в повече. Влизайки в главата му, получаваме доста по-голяма възможност да съпреживеем контролирания апетит за власт и изкривяванията, до които води. За разлика от повечето злодеи-мегаломани, Ъндъруд обаче е и страхотен познавач на човешките характери. Това му качество вечно да дърпа конците пък изхвърля гледната точка към някаква още по-мета позиция, от която целият гигантски театър, наречен американска политика, е показан даже като куклен театър, през гледната точка на кукловода отгоре. Докато в The West Wing идеалистът Соркин се стараеше да изследва градивното лице на политиката, насочен към някаква нейна недостижима телеология, Финчър показва обратната страна, заравяйки се в личностния генезис на политическите импулси (може би именно заради сплавта между работата на двамата Социалната мрежа работи така добре на митологично ниво).
Клиничността в сериала като че ли е най-интензивна в сцените, когато Франк остава сам със съпругата си Клер. Робин Райт е ледена кралица с идеално отработени маниери и непоклатимо самообладание. Взаимоотношенията й с Франк са толкова странни – едновременно крайно откровени, отработени, неловки, изтъкани от бизнесова хладност и пламенно преследване на целите им, – че първите такива сцени между тях като нищо да ви се сторят нескопосани и слаби. С напредването на епизодите връзката им придобива все повече дълбочина, а самите те заприличват на клинични пациенти, които обаче са проумели, че светът сам по себе си е лудница и са решили да го опаковат в собствената си представа за нормалност. При това двамата рядко биват показани в злодейска светлина, голяма част от намеренията им всъщност са направо почтени. Тук-таме дори се открива гледка към по-човешките им превъплъщения (именно в тези сцени, както и в интимните разговори с Клер, Франк не прибягва до иначе честите си монолози).
Друг важен герой е амбициозният и тепърва прохождащ репортер Зои (Кейт Мара, сестра на Рууни Мара, самото момиче с драконовата татуировка). Зои е журналист от ново поколение – вечно със смартфон и туитър под ръка, вместо обичайния тефтер (образно казано, де, и на нея й се налага да си води бележи). В натежалия от престиж и традиция вестник, за когото работи, на модерността й се гледа с недоверение, а израстването в йерархията на екипа става трудно, което далеч не е по вкуса й. Полу-случайният й, полу-предизвикан контакт с Франк я изстрелва буквално за една нощ в звездното небе над Вашингтон. Тя използва Франк за кариерното си израстване, а той я използва, за да насочва обществения интерес според своя личен. От самото начало между двамата припламват сексуални искри, които прерастват в интересни и за двата образа трансформации. Линията на Зои на пръв поглед я показва като почти толкова безскрупулна като Франк, но героинята всъщност извървява своя път на промяна и израстване в света на Вашингтон, където малко неща са такива, каквито изглеждат.
Последният от по-централните за сезона герои е когресменът Питър Русо (Кори Стол) – млад политик от Пенсилвания, дошъл в столицата, за да защитава интересите на работническата класа, сред която е израстнал, но отдал се на разгул. Ъндъруд напипва от самото начало този трагически недостатък (който сам по себе си е може би просто симптом) и го използва без капка съжаление, играейки си с психологическите фундаменти на Русо като с пластелин. Сам по себе си Питър не е кой знае колко интересен герой; по-скоро се доближава до издигнал се по стечение на обстоятелствата everyman, чиято манипулация можеше да е дори символична за политиката по принцип, ако не беше Финчъровото обсесивно изследване на света тук и сега. Този подход оформя и останалите герои в сериала, които, макар и с по-малко екранно време, придават достатъчна психологическа плътност на действието.
В крайна сметка House of Cards не е точно сериал за политиката, не и както Тhe West Wing е такъв сериал. В него определено се говори почти изцяло за политика, но тя по-скоро е медията, насред която са разгледани деформациите на главните герои, наред с личностните им проблясъци, които все пак могат да доведат до изкуплението им. Въпреки това сериалът не е изцяло и психологическа драма, колкото и драматизация да е вложена в него. В блендата има още примеси на сага, трилър и нотка документализъм (най-вече чрез монолозите на Франк); бих казал, че дори се усеща далечен отглас от викторианските романи на нравите.
Какъвто и етикет да му бъде залепен, сериалът на Финчър е изключително гледаем и напрегнат. Напълно си представям как мнозина са го изгледали на един или два пъти, точно по плана на Нетфликс. Франк Ъндъруд и съпругата му са интересни герои, взаимоотношенията им още повече, а сложната им игра в сърцето на Америка показва политиката по запомнящ се начин.
Все пак, сериалът все още не може да бъде сравняван с най-големите заглавия по телевизията. Същите неща, които отчетох като плюс по-горе, а именно театралността и клиничността, на места са повече слабост, отколкото сила. Не е и съвсем ясно колко дълго образът на Ъндъруд може да поддържа така интензивно интереса на зрителите, предвид че обсебва най-много екранно време; ролята на вечно хладнокръвния кукловод си има очевидни лимити. Макиавелистичната черупка на Франк все пак се пропуква на няколко пъти през първия сезон, което може би е индикация, че задълбочаването на характера ще продължи, придружено от задълбаване във всички прилежащи контексти. Предстои да видим. На този етап House of Cards e много силно заглавие и Нетфликс определено може да спечели от други проекти на това ниво.
Оценка: 8/10
Random, написал си страхотен материал!
Мерси! 🙂
Статията е интересна и възбуди любопитството ми към сериала (както им към оригинала)…само дето не мога да се съглася с „идеален за Финчър и неизменния му стремеж към хладна дисекция на патологиите на обществото“.
Не съм виждал да го прави хладно – точно обратното, залива зрителя с емоции.
Темите на Финчър са често емоционални, но режисьорската му естетика е емблематично хладните и дистанцирана, съгласна съм с Рандъм.
Подписвам се под първия коментар! Аз пробвах пилота, стана ми ужасно скучно (допускам и че и моментът не беше особено подходящ) и си рекох, а, добре, няма да трябва да го гледам това. 🙂 Е, сега (след като с дружни усилия ме принудихте да наваксвам с GoT, от който се бях отказала след първи сезон), явно ще си изкарам лятото в гледане на сериали.
Алшу, точно това, което Jen е написала по отношение на Финчър, имах предвид и аз – хладност в подхода, не в тематиката. Макар че не се имам за познавач на творчеството му.
Жени, ами за момента не ми се вижда от „задължителните“, за разлика от GoT, който все повече ми се струва, че се засилва към тази категория след последния сезон (и аз не бях в особен възторг след първи и втори). Но все пак е от по-качествените заглавия в момента, а и върви много бързо.
Благодаря на всички за коментарите. 🙂