Game of Thrones, Season 3: Episode 10 – Mhysa

Внимание: Долното съдържа спойлери за сюжета на епизода! Ако не сте го гледали, по-добре не четете!

Shall I explain to you in one easy lesson how the world works? The house that puts family first will always defeat the house that puts the whims and wishes of its sons and daughters first. A good man does everything in his power to better his family’s position regardless of his own selfish desires.

 – Taйуин Ланистър на Тирион Ланистър

Mhysa! Mhysa! Mhysa!

 – Хиляди освободени юнкайски роби на  Денерис Таргариен

Mhysa е по повече от един начин тиха кулминация на най-уверения, майсторски построен и красив сезон на Игра на тронове.  Епизодът се завърта с всичките фасетки на досегашната история като в дланта на ювелир – никога досега не съм усещал по-силно огромното преобладаващо достойнство на този сериал: способността на създателите да подсилят дори най-елиптичния двуминутен етюд чрез контекста на останалото, независимо колко различно може да е.

Трудно ми е да развивам тази рецензия, без да я превръщам в списък с изумителните детайли, оплели финала на сезона, всички отгласи и вариации на темите за личността и рода, за рожденните права и безправието, принадлежност и чуждост, единение и разчленение. Красотата на тази разказваческа и символна геометрия е като красотата на архитектурната. Поразява и с форма, и с функция.

Не можеше да не доразберем как Фрей и Болтън се доразправят със Старк и Тъли, затова получихме чудовищността в първата сцена. И се започват акордите на разчленението – обезглавяване на заден план и влачене на човек без крака на преден? Check. Гротеската Роб/Сив Вятър? Check, при това лишена от хирургичната стерилност на собствените ми представи, в които осакатеният труп бе просто човешко тяло с вълча глава. В Mhysa получаваме закрепен за стълб торс, за който с изопнати въжета е пришита (силно казано) несъразмерно огромната оплезена вълча глава.

(А в по-късна сцена един от импровизираните шивачи се заема да обясни в подробности как точно се е случило това, преди Аря безизразно да го заколи, а Хрътката да прегази другарите му и да се просне насред труповете им да яде.)

Ужасът пред очите на Аря и студената ярост, с която тя му реагира, са огледално обърнати при сестра й Санса. С нея сме преди да получи поредната доза кошмар, когато плахо сменя бронята на съвършено отгледана малка дама в саксия с тази на Тирион – отработена язвителност. Е, нейният метод е по-…северен и включва нещо, което тя очарователно нарича „sheep shift“. „Защо sheep shift?“ пита Тирион. „Не знаете ли, това е вулгарната дума за тор!“ отвръща девойчето, грейнала усмивка насред червена коса и сини очи.

Средоточието на композицията Аря-Санса, разбира се, са тихите сълзи – странно подобен начин да се справят с болката, макар и да са стигнали дотам по различни пътища. Едната има нужда от нещо за убиване, а другата – от двойно ефективния Тирион, когото непреднамерно, само с поглед, да порази със срам, сам вече поразен от разкритието на баща си, че не просто е нежеланият син, а и синът, когото Тайуин не е искал жив. 

В същия разговор Тайуин изнася горецитирания лесен урок как работи светът с цялото красноречие, на което е способен големият Чарлз Данс. Красноречието на образите обаче е по-силно – първо в историята на Бран за Плъха готвач и кръговрата, на който създанието е обречено, а веднага в следващата сцена от Уолдър Фрей, най-многодетния лорд в Седемте кралства, за когото цялото му потомство не струва и пукната пара пред собствената му особа; и накрая от Бейлон Грейджой, новоизлюпен господар на няколко мочурливи крепости по северния брях, по-важни му от живота на сина му. В крайна сметка, вече не е мъж и не може да има потомство.

Яра обаче неуважително възразява срещу тази логика и подръпва здраво не само по емоционалната струна на зрителя (този зрител поне), но и по тази, опъната между Аря („Защо ще трепеш рандъм войници, що за празно от смисъл отмъщение е това?“ „Because fuck them, that’s why, he was my brother.“) и по-късно Серсей, която в поредния задушевен разговор с Тирион повтаря аргумента на баща си, как трябва да направи бебе на Санса. Не заради рода – заради нея самата. Теон е малкото братче на Яра. So fuck them. И настойчивото й „He’s your son. He’s my brother.“ не носи нищо от маниакалната обсебеност  на Тайуин по родословни дървета и всичко от привързаността, която семейството би трябвало да олицетворява.

Като бебе, Джофри е бил причината Серсей да не се самоубие от самота, чисто и просто, встрани от всякаква гордост от продължаването на рода. Нищо не може да й отнеме това чувство, да имаш някого за себе си – дори Джофри. И ако на някого му се чупи логиката на това твърдение, може да си спомни странно отчуждения начин, по който Тайуин описва решението си все пак да запази живота на Тирион: „Отгледах те като син! Защото си Ланистър! (изречено сякаш на инат)“. Докато патриархът се сгъва на десет, за да съвмести някак Тирион и фамилията Ланистър, Серсей балансира по ръба на безсмислието, за да опази някаква частица от спомена за светлината, която Джофри е бил, преди да започне да крещи „I am a prince!“, а след това „I am a king!“

Моментът с раковината, впрочем, няма нужда от абсолютно никакви обяснения за всекиго, който някога е събирал миди на плажа заедно с детето си (или родителите си). Той е цяла лична история само в няколко кадъра, при това лична за всеки отделен зрител. Нещо повече – говори за една, така да се каже, по-зряла невинност, различна от миловидността на бебето, което още няма личност. Говори за един малчуган, който е търчал нахилен в пясъка, стиснал раковина колкото главата си, и който само няколко кратки години по-късно някак се е превърнал в малко, а след това в голямо чудовище. Миг по-късно пристига Джейми и някак ми се ще да вярвам, че точно в този момент последното, за което на Серсей й пука, е отрязаната му ръка, макар самият той да излъчва по-силен страх и срам, отколкото навярно смрад – лишен от идентичност и дори име. (Влиза наперено в Кралски чертог, само за да го изблъскат някакви колари с думите „country boy“. Джейми осезаемо се прегърбва и свежда глава, а Бриен го гледа съжалително.) Другият осакатен брат, Теон, също губи името си, точно когато анонимният му изтезател получава своето – Рамзи Болтън, копелето на Рууз. Как кръщава той пленника си? Смрад – защото не е нищо повече от парче смърдящо месо.

Има обаче едно място, където дългът, а не личното желание, все още е нещо Добро – Севера. (Въпреки горчивата, но и прекрасно звучна минорна нотка на раздялата между Игрит и Джон – шестици и на Роуз Лесли, и на Кит Харингтън в тази сцена, той нехарактерно емоционален, тя нехарактерно безмълвна.) Това е така, защото фокусът на този дълг не е в гнусната канибалска представа за „общо благо“ на благородническите семейства на Уестерос, а в нещо просто и всеобхватно – спасяването на света. Бран прави обратното на това, което иска, защото трябва да спаси света. Затова Джон се връща у дома. Затова Сам се влачи цял сезон с Гили и детето й, като някакъв умален вариант на избавление на всички диваци и потомствата им.

В последните две сцени цялата схема на семейството и рода едновременно като търговско предприятие и фройдистки кошмар е преобърната. Първо Давос, провалил се в играта на фамилни имена, спасява Гендри, сдобил се с такова едва отскоро, и така може би изкупва донякъде пред себе си смъртта на сина си. Също така съм убеден, че измислената история за това как се е научил да чете („Матос ме научи, за да ви служа по-добре.“), крие всъщност истинската причина – неслучайно във втори сезон синът му напираше да го образова. Дългът от бащата към детето е истински, за разлика от случая на Тайуин, който при все приказките си за първенството на рода просто се грижи името му да остане със златни букви в някоя мухлясала историческа книга. И дългът се отплаща, когато с новопридобитите си умения Давос тихо и без да иска променя хода на историята в съвсем глобален мащаб. Цялата сцена е изключително заснета, а синьо-червеният мотив от целия сезон  е безкомпромисно разлят по цялото небе, не предзнаменование, а същинско начало на предстоящата битка. Станис пък е очарователно оголен емоционално – какъвто всъщност е по природа, – първо от провала на плана с Гендри и предателството на Давос, а след това от новооткрилата се възможност. (Очарователно неподправен е тонът, с който пита Давос „Why am I gonna need you?“, след като Давос започва да играе ръката с писмото от Нощната стража, неизреченото „Моля те, убеди ме, че ще си ми нужен.“)

Единствената сцена на Денерис, подобно на тази в четвърти епизод, когато превзе Ащапор, служи като точка на тематичното движение във финала на сезона, а в стилистичен план е ярка удивителна, както подобава на последна сцена преди 10-месечното затишие. Юнкайските роби излизат пред стените на града, а Денерис спира Мисандеи насред обяснението как дължали свободата си на Драконовата майка. „Свободата ви не е моя, та да ви я дам. Тя е само и единствено ваша. Ако я искате, вземете си я.“

И робите си я взимат и я понасят на ръце. Разкъсваната цял епизод плът – разчленените войници на Старк, Кралят на Севера, кастрираният Теон, осакатеният Джейми, безпръстият Давос, – се съединява с едно средоточие и един призив, с целия мащаб за надежда и чудовищност, който  носи.

Mhysa. Майко.