A God Walks into Abar

Сега е понеделник вечер, епизодът отсича глави, водя бележки, отпивам чай. Нощта е млада. Малко по-късно ще я проспя цялата. Сега е вторник, трескавото писане е на пълни обороти. Половин денонощие по-рано някой ще ми каже, че е трябвало да седна да пиша. Ще съм се бил усмихнал. Отново е понеделник, тридесет и четири години по-рано. Алън Мур довършва инструкциите за панела, в който Джон Остерман забравя часовника на Джейни в камерата и се разпада на атоми. Ядосан е и гризе сухар. Не виждам това, но Деймън Линделоф ще ми го разкаже на чаша уиски през 2027-а, докато ми описва първото си пътуване във времето.

Създателят на телевизионния Пазителите навремето доби световната си слава именно със завъртените времеви лупинги, носещи със себе си нови и нови мистерии в разказите му. Ето защо епизодът с най-култовото име* в сезона изглеждаше от самото начало като най-подходящото пано, на което творческата мощ на Линделоф да се развихри. Толкова по-впечатляващо затова на края на епизода идва осъзнаването за филигранната въздържаност на сценария и камерния фокус върху една любовна история.

 очевидно, следват камара спойлери и за епизода, и за комикса

A God walks into Abar е изключително отдаване на почит към историята на д-р Манхатън в оригиналния комикс. Мозайката от различните сега, които синият свръхчовек изживява едновременно, разказвайки ги на читателя в панелите на хартиените страници, тук е елегантно пренесена в разговорите му с останалите герои, сред които Анджела и Ейдриън обират лъвския пай. Това е много добро сценарно решение, защото оставането в ума на Джон Остерман би било на практика невъзможно за този формат, а разказването му с глас зад кадър би натежало прекалено много на структурата. В типичния си стил Линделоф не само успява да ни преведе през обърканата история на Анджела и доктора, която брутално „клифхенгна“ в края на предишния епизод, но и да навърже в нея редица отговори на отдавна наболелите въпроси за заточението на Вейдт, за мотивацията на дядото, за плана на Кавалерията и за историята във Виетнам.

Ще започна отзад напред и то съвсем буквално – от сцената след надписите, която се надявам да не сте пропуснали. Осмият епизод на сезона най-сетне експлицитно ни казва къде, кога и защо е Озимандий – и може би в ретроспекция то не представлява кой знае каква изненада. За сметка на това срещата между д-р Манхатън и бившия му „най-добър враг“ е безусловно сред най-високите точки на сериала, оставяйки Джереми Айрънс да блести дори повече от досега и правейки толкова много реверанси към реплики от комикса, че на човек чак му става неудобно от удоволствие. От нея насетне ролката се превърта назад и започваме да си припомняме всички сцени от налудничавия замък, бебетата във водата, тортите и безумните театрали постановки – всичко си идва на мястото с един-единствен замах на четката.

И ако досега сме занимавали ума си основно с детайли на това какво точно се случва в този странен ретрофутуристичен свят, който Вейдт обитава, снабдени с това познание, вече можем да разсъждаваме много повече за символизма, който Линделоф влага в творенията на д-р Махнатън, изоставени от него на Европа. Маската на рейнджъра от неумел сценарен трик се превръща в кукичка към думите на Лори от по-преден епизод за травмите и маските – принуден да преживее изчезването на своя Бог, мини-отмъстител в мини-свят с мини-общество, той прави единственото, което може – налага морал и въздава спазването му. Цялото общество на Европа изглежда коментар на човешкото състояние. Предадени от субектите на вярата си, ние живеем в самовъзпроизвеждащ се абсурд. Подковата в тортата изгледа заключителен акорд на този абсурд, в който Ейдриън Вейдт непреднамерено попада. Неговото собствено психическо състояние – изначално крехко в историята на комикса – изглежда почти деградирало, волево конструираната му и подплатена с действия в миналото мания за величие девалвира до комичен месиански комплекс. Харесва ми как създателите на Пазителите успяват достоверно да доразвият образите на героите от комикса (и евентуално от филма), без просто да ги взимат наготово в бъдещето или да губят връзка с идентичността им. Много талант и уважение са вложени в това усилие, което определено заслужава положителна оценка.

Но все пак епизодът не е за Вейдт, а за Джон и Анджела. И ако при нея той не ни дава кой знае какво дълбаене под повърхността – с изключение на едно евентуално преосмисляне на пасивната агресия, която полицайката излъчва към Лори Блейк, то с д-р Манхатън, разбира се, нещата стоят по друг начин. Неговото минало е проследено внимателно, повтаряйки части от познатата от комиксите история, започвайки с бягството му от Германия и приключвайки с войната във Виетнам, един тъжен мъгляв паралел с историята на Айнщайн, към който още Мур насочва с името на героя. A God walks into Abar обаче добавя щрихи към младостта на Джон и те са наситени с библейските паралели, които Линделоф развива, строейки върху репликата на доктора от края на комикса, че би опитал да създаде живот. Творенията му на Европа стъпват върху ключовите сцени от английското имение, в което Джон става свидетел на чудото на секса, изпускайки (естествено) ябълка от ръката си. Библията, която получава и почти игнорира, намира своето почти абсурдно пречупване в този конструиран да бъде утопия свят на Адамовци и Еви – живот-експеримент, не толкова съвършенство, колкото изблик на отчаяние от човека (който надава и Вейдт), изтлял почти моментално с емоционалното си освобождение. Сякаш Джон е прочел тази Библия само до първите няколко глави, преди пространство-времето да се стовари върху ума му. И в резултат Европа не ни казва нищо ново за човешкия род. А уви, и за доктора. Линделоф не скача в дълбокото с донаписването на героя, както с Ейдриън, или ако го прави, то е по-скоро в неудовлетворителна посока на очовечаване на персонажа.

На теория – заради любовта. Епизодът ни пренася до Виетнам, в бара от играта на думи в заглавието – впрочем именно онзи Eddie’s Bar от комикса, в който Манхатън става свидетел на безграничната аморалност на Комедианта и губи вярата си в човечеството. Много години по-късно тук е Анджела, която самотно отбелязва с питие годишнината от смъртта на родителите си. Така започва тяхната история, която подобно на съзнанието на самия Джон осцилира между настоящето на сериала и миналото на тази среща, събира парченца любов по целия път и ги скрива в „тунела“ от песента в бара. Както Джейни и Лори в миналото, Анджела се сблъсква със същата невъзможност да приеме и осмисли пълната липса на свободна воля, която уникалното възприятие за времето на д-р Манхатън предполага. И тук именно се разгръща неудовлетворението, за което споменах по-горе – просто сценарият не развива връзката им по различен начин и „очовечаването“ на доктора идва сякаш отникъде. Трудно е да почувстваш защо точно двамата се влюбват и защо точно Джон решава да построи своя „тунел на любовта“ с помощта на Ейдриън Вейдт. Сякаш колкото повече Пазителите се опитва да ни покаже как той се отказва доброволно от всемогъществото си и успява да изживее една изцяло „човешка“ любов, толкова повече случващото се всъщност ни демонстрира, че още повече спрямо предните си връзки докторът изцяло следва сценария на вече изживяното бъдеще и настоящето му съвсем не му принадлежи.

Може би именно в това е по-фината игра с времеви конструкции, която Линделоф си позволява зад кулисите на първичното възприятие – защото ако трябва да бъдем откровени, като за най-големия сценарен майстор на пътуването във времето, времевите парадокси в епизода не са кой знае какво. Разясненият като за петгодишни причинно-следствен цикъл с Уил Рийвс и мотивите му да убие Крофърд изглежда като комична кръпка. Със сигурност разсъдлива жена като Анджела не само не би пропуснала да поправи веднага посланието си към миналото, но и честно казано изначално не би го отправила десет години назад във времето. Въпросната сцена далеч по-вероятно е напълно излишен зелен хайвер, който да мотае още малко зрителската симпатия към Крофърд, която споменът за убийството му в миналия епизод поразбуди. Извън този „протоколен“ парадокс обаче остава натрапчивото усещане, че с герой като д-р Манхатън в ръцете, Линделоф можеше да постигне значително по-големи гимнастики за мозъка. И точно по тази причина смятам, че въздържанието му е умишлено и заслужава възхищение.

Надявам се, че причината е именно в подпъхнатия пласт коментар за предначертаността, за който споменах по-горе, но освен това трябва да си даваме сметка и за доста ограниченото поле на действие. Остава само един епизод до финала и макар A God walks into Abar да успява да отговори на доста въпроси, все още доста сюжетни линии остават неразрешени. Едната естествено е свързана с плана на Седмата Кавалерия и как, защо и дали сенатор Кийн ще се превърне в новия Д-р Кланхатън (както набързо го нарекоха редитърите). Другата е свързана с ролята на Лейди Трю, какво точно планира с Уил и каква е връзката ѝ с Вейдт, който по всяка вероятност ще се окаже падащият метеорит в сцената, която въведе виетнамката в сериала. Естествено за мнозина тя е неговата дъщеря, макар че аз съм скептичен към тази теория (въпреки репликата за малкото слонче). Остават и силно многозначителните думи на Манхатън, че може да предаде силите си на друг, неколкократните споменавания на яйца и ходенето по басейна*. Анджела, Гофър, Трю, Рийвс, Кийн – всички са кандидати за новия Манхатън… ала може би ще си останем просто със стария. Почти на финала сме.  Имайте вярва в Линделоф!

Тик-ток.