Zombieland: Double Tap

През далечната 2009-а година гледах Зомбиленд за пръв път – на компютър, у един приятел. Изобщо не очаквах да ми хареса, но филмът ме изненада приятно. Лафовете на главния герой Кълъмбъс (Джеси Айзънбърг) много добре се допълваха от вродената реднекщина на Талахаси (Уди Харелсън) и някак неволно се беше получила приятна лека комедия с прекрасен екшън. Като допълнителен плюс Зомбиленд ме запозна и с Ема Стоун (в ролята на Уичита), неочаквано добра в комедиен постапокалиптичен филм. Така първата част остави в мен приятни спомени за взривени зомбита, много добра интеграция на компютърна графика в игрални сцени и Монополи с истински пари. И предвид крайната ми незаинтересованост от зомбитата като феномен, ми беше приятно, че в онази тогава широка вълна на постапокалиптични сетинги, пълни с тичащи бесни хора, бях намерил нещо забавно, което не се взимаше насериозно и което изглежда споделяше моята философия към този поджанр. Ако мога свободно да цитирам един популярен сайт – някои филми за зомбита се опитват да критикуват консумеристкото общество. Други ни показват основите на цивилизацията и доколко можем да разчитаме на тях в бедствие. Някои дори ни занимават със социално-политическите проблеми на възстановяване на обществото. За Зомбиленд важното е някой да бие зомбитата с бухалка или да ги гази с кола.

Помня, че когато видях трейлъра на втората част, останах недоволен. Помислих си, че този път са прекалили и ще повторят провала на Мачете Убива. Ще попаднат в клопката на  всички продължения на неангажиращи филми, които не са били замислени като мащабни пенталогии поначало, като започнат да включват известни актьори с голямата лопата и тотално размият всичко, което са изградили. Със сигурност не очаквах Double Tap с нетърпение и въпреки това останах разочарован, че не го видяхме по киносалоните. В крайна сметка, няколко месеца по-късно, стигнах и до него. И за моя радост не оправда страховете ми.

Zombieland: Double Tap продължава традицията на първата част – подхожда с хумор към франчайза на зомби апокалипсиса и не се стреми да бъде дори маргинално реалистичен. Тук постапокалиптичният свят не е мръсно място, където няма бензин и трябва инженери да проектират фантастични генератори, за да има ток. Не. Храната си я намираш в мола, заедно с неизчерпаема колекция от ароматни свещи, а електричеството никога не спира. Светът не е ужасно място, което се опитва да те убие и изяде. Пустошта е увеселителен парк, в който можеш да погърмиш зомбита с голямата си пушка (или с кози крак, ако си Уди Харелсън) под звуците на Металика. После да се прибереш и да прекараш спокойна вечер в президентското легло на Белия дом.

Ако сте гледали първата част, ще знаете това. Ще знаете и че зомбитата умират по изключително забавни начини (гърмят глави, падат крайници, навсякъде хвърчи черна кръв), а познатата ни група от главни герои е изключително изобретателна в начините си да се справя с тях*. Ще знаете и за наградата Zombie kill of the Week. Добрата новина е, че тук това продължава. Какво обаче е новото в Zombieland: Double Tap?

Още в трейлъра видяхме, че ни очакват много нови герои – може би сте разпознали Люк Уилсън, Томъс Мидълдич, Росарио Доусън, Ейвън Джогиа и Зоуи Дойч. Да, всички те са тук и са ужасно много. Най-много екранно време като че ли е заделено на Зоуи Дойч. Тя играе празноглавата тийнейджърка Мадисън, която успява да бъде много добър комедиен антипод на Уичита и Талахаси едновременно. Росарио Доусън и Люк Уилсън също получават своите моменти, но нито един от новите персонажи не отвлича вниманието от класическата четворка – Талахаси, Кълъмбъс, Уичита и Литъл Рок (Абигейл Бреслин). Филмът знае, че сме дошли тук да се смеем и да гледаме как гърмят главите на зомбита и ни дава това. Не ни занимава прекалено много с новите персонажи. Ролята на всички тях е сравнима с тази на Амбър Хърд в първия Зомбиленд – там са за красота и малко простотия, но по никакъв начин не затормозяват сюжета. А ако и вие като мен не знаехте, че Амбър Хърд играе в първия Зомбиленд, може би сега е мястото да споделя с вас това свое откритие – тя е 406, зомбито, което почти уби Кълъмбъс в началото на филма.

Като стана дума за сюжет – филмът бегло се занимава с порастването на Литъл Рок и бащинските чувства, които Талахаси изпитва към нея, както и с драмите в семейния живот на Уичита и Кълъмбъс. Но всичко това е бегло и служи просто за някаква рамка, в която Zombieland: Double Tap продължава да ни показва комедийна реднекщина, каскади с коли и бой. Добре хореографиран, приятен за гледане бой, понякога в булет тайм и винаги заснет изключително приятно. Има поне една екшън сцена, която си заслужава да се гледа само заради начина, по който е заснета. И поне още една друга, която си заслужава заради саундтрака, на фона на който познатата ни четворка пулверизира зомбита. И поне още една, която е комедийно бижу.

В крайна сметка мога да кажа, че филмът е успешен. Повтаря в голяма степен елементите на първия, без да ни досажда и без да върти едно и също. Америка е голяма и поне засега екипът има много с какво да се бъзика. Така че ако искате да гледате приятен екшън, забавна комедия или просто Уди Харелсън, Джеси Айзънбърг и Ема Стоун, които показват на зомбитата къде им е мястото (а то е по предната броня на колата им, в газообразно състояние около куршумите им или пък на земята със смачкана с кози крак глава), Zombieland: Double Tap е за вас.