Последният ловец на вещици

You know what I am afraid of? Nothing.

Вин Дизел се справя отлично с ролята на отегчения от безсмъртието и уморен от вечната битка със злото ловец на вещици Колдър. Не знам дали много е репетирал да добие изпразненото от емоции изражение, или последният Бързи и яростни (седем ли стана?) го е изцедил докрай, но истината е, че в този случай добре му се е получило и си пасва с концепцията за героя. Как да не си вял, като от 800 години не можеш да умреш, но си принуден да живееш с мъчителните спомени по изгубеното си семейство и да преследваш тийн вещици, които да хокаш за неправомерна употреба на магия? И само от време на време ти е позволено да прибираш по някой особено зъл маг в затвора за вещици (да, вместо да ги убиват, в наши дни всички най-зли вещици ги затварят заедно под земята, какво може да се обърка?). И през цялото си безсмъртие търпиш поученията на 37 поколения свещеници, зовящи се с титлата Долан (и част от свежо наименования Орден на Секирата и Кръста)… Аз да съм на негово място, отдавна да съм се отказала от занаята и да съм се посветила на флирта със случайни стюардеси, който очевидно му се удава почти толкова добре, колкото преследването на демони. Добре че светът може да разчита на Колдър и не му се налага да прибягва до мен за спасение.

За сценария не мога да кажа особено ласкави неща – филмът е изтъкан от клишета и е шит с дебели бели конци. Аз обаче избирам да не съм толкова негативна и ще се съсредоточа върху причината Последният ловец на вещици всъщност като цяло да ми хареса: темпото. Отдавна не ми се е случвало цял час да не мога да си намеря подходящ прозорец, през който да отскоча до тоалетната. Филмът е изключително динамичен и човек има усещането, че аха е излязъл за 2 минути, аха е изпуснал някоя ключова сцена. Постоянен ролър костър, по време на който нямаш време да мислиш колко недодялани са някои от атракционите и истински се забавляваш. Повече сякаш са сцените, в които Колдър го играе детектив, но екшън и бой също никак не липсват. Макар героят на Дизел да беше показан веднъж-дваж до доста лъскавото си возило, така и не го видяхме зад волана и отсъстваше задължителната гонка с кола, самолет и гигантско изчадие на злото. Тази пушка така и не гръмна.

Друго, което зрителят очаква, но не получава, е любовна история с бонус голата гръд на вещицата Клои (Роуз Лесли, която познаваме като дивачката Игрит в Игра на тронове, която постоянно натрива носа на Джон Сноу). Разбира се, има някаква закачка между ловеца на вещици и неговата вещерска помощница, но тя е доста платонична и едва-едва стига до погалване по ръката. Когато разказва за филма, Дизел споменава за забранената любов между „ловеца и неговия улов“, но аз поне не видях много повече от зараждащо се уважение и приятелство/партньорство – може би повечко любов ще разгърнат в следващата част от тази почти сигурна поредица. Таях още и надеждата злата вещерска кралица (Джули Енгелбрехт) да се откаже от калта и корените, вдъхновени от Мерилин Менсън и клипа The Nobodies, и да придобие малко по-изкусителен женски вид. За мое огромно съжаление обаче нейното презрение към човешката раса явно се оказа прекалено силно и тя докрай си остана с демоничните черти. Но пък така получихме една интересна амалгама от отблъскващо и красиво, или иначе казано – женския вариант на секси орка от Хобит.

За малко да забравя да спомена силно забравимото присъствие на 37-ия Долан, в ролята Илайджа Ууд. Филмът спокойно може да мине и без него – сякаш единствената причина да е сред каста, е да обвърже още по-категорично произведението на режисьора Брек Айзнър с фентъзи жанра, както и да отговори на въпроса на Колдър „You wanna quit?“ с „I want a raise“. Не върши почти нищо до самия пришпорен финал, а дори тогава бих поспорила дали си е струвал разходът. Майкъл Кейн се превъплъщава с лекота в 36-ия Долан и доверен приятел на Колдър, но за съжаление на феновете по-голяма част от филма прекарва в ковчег и като изключим едно кърваво посмъртно послание в стила на Шифъра на Леонардо, по нищо не се различава от добре познатата ни роля на Алфред в Батман.

Всъщност Последният ловец на вещици никак не крие откъде черпи вдъхновения – като се започне с Dungeons & Dragons, които оказват пряко влияние върху създаването на филма и по-конкретно на главния му герой. Освен подробния разказ за вдъхновението от популярните ролеви игри, Дизел неколкократно споменава в интервюта как това е филм, в който, досущ като в Батман, модерният свят съществува паралелно с този на свръхестественото. За съжаление, на така изградения свят му липсва пълнокръвност, а немалко зрители се оплакват от пълната му обезлюденост – в него нормални човеци на практика няма. Викингското минало на Колдър е също съвсем бегло щриховано, но пък в съзнанието ми завинаги ще остане запечатан образът на Колдър с кожите, нестандартната прическа и брадата (ако Вин Дизел чете това ревю, да има предвид, че коса и брада много му отиват и смъкват по няколко години и килца от плещите!)

От музиката запомних преди всичко прекрасния кавър на Ролинг Стоунс, който ме закова за седалката и ме принуди да изгледам по-голямата част от финалните надписи. И смятам тук да завърша с уточнението, че макар тонът на това ревю да е малко по-хаплив, всъщност филмът за мен си заслужаваше двата часа и десетте лева. Дори само заради това, че не успя в нито един момент да ми стане скучен и забавляваше с приятна доза хумор и ясното усещане, че е създаден с хъс и без много претенции.