Омразната осморка

За никого не е тайна, че не съм сред най-големите фенове на Куентин Тарантино. Не особено ласкателното ми мнение за него е, че е кадърната и брутална версия на Тим Бъртън – талантлив режисьор, който прави един и същи филм с един и същи сюжет и един и същи актьорски състав, година след година, докато всички спрат да се впечатляват от единия номер, който знае. Разбира се, разликите между двамата са безбройни и култовият статус на Тарантино е много по-заслужен. Но при все това, очаквах от Омразната осморка да е поредното брутално клане, в което половината каст ще си вземе по средата, а другата половина – с проточване – по пътя към финала. И ако трябва да сме напълно честни, филмът е точно това, но по някаква причина този път ме държа на ръба на седалката и ми остави страхотно усещане след финалните си надписи.

Историята е полъх от шейсетарските уестърни, с псевдомитологичен привкус. В неопределено време скоро след войната между Севера и Юга, сред дивата пустош на Уайоминг, насред най-лютата зима, един дилижанс води ловец на глави и заловената от него убийца към градчето Ред Рок, където я чака палачът. По пътя си те се виждат принудени да подберат двама странници, а след това да спрат в Галантерията на Мини, за да избегнат виелица, която може да продължи с дни. Но в крайпътния заслон вече са се събрали повече хора, отколкото е нормално за това време на годината. Скоро става ясно, че не всеки е този, за когото се представя, и капанът, в който лошото време е затворило пътниците, може да се окаже смъртоносен за всички.

Омразната осморка е едновременно потаен и директен филм. Тъй като все пак режисьор е Куентин Тарантино, зрителят през цялото време очаква брутално насилие и кървища, и за всеки е ясно, че повечето герои няма да оцелеят до края. Същевременно обаче, в традициите на класическия уестърн, Осморката се движи бавно и заплашително, нагнетява напрежение и редува моменти на нервен конфликт с дълги периоди на застрашително изчакване. Тясната Галантерия на Мини изпълва екрана с клаустрофобия, а това, че потенциално всеки от персонажите крие някаква тайна, само подсилва агонията. И когато насилието започва, филмът внезапно се превръща в почти детективска история, в която цяла една глава е посветена на ретроспективна експозиция, само за да доведе до неизбежното финално кръвопролитие.

Актьорската игра е на типичното за Тарантино огромно ниво начело със страхотните изпълнения на ловците на глави Маркис Уорън (Самюел Джаксън) и Джон Рут (Кърт Ръсел), подивялата Дейзи Домъргю (Дженифър Джейсън Лий) и южняка-селяндур Крис Маникс (Уолтън Гогинс). Не им отстъпват и пътниците в Галантерията – старият расист Генерал Санди Смидърс (Брус Дърн), местният палач Осуалдо Мобри (Тим Рот), каубоят Джо Гейдж (Майкъл Медсън) и помощникът на Мини – мексиканецът Боб (Деймиан Бичир). Всички до един са запомнящи се образи, никой не е дори бегло свестен и даже онези, на които е по-вероятно да симпатизираш, успяват да демонстрират искрена безчовечност. Дори само мешавицата от диалекти, която кънти из Галантерията през по-голямата част от филма, е достатъчно доказателство за какво страхотно ниво на игра става въпрос, и мен лично ми е неудобно за Академията, че Самюел Джаксън не получи номинация за тази си роля.

Музиката на Омразната осморка, писана за пореден път от Енио Мориконе, е изключителна. Дива и гротескна, на моменти почти навяваща асоциации за хорър филм (Сияние определено подаваше глава от саундтрака, предвид атмосферата на заснежения Уайоминг), тя и за момент не ни позволява да забравим на какво неприветливо място сме се озовали, и с каква компания си го делим. Същото се отнася и за декора – Галантерията на Мини може и да е приятно място в слънчев ден за няколко усмихнати пътници, но насред злокобната нощна виелица, с група враждебни корави мъже (и едната жена, която е по-корава от половината от тях), се превръща в паянтов затвор, който вие с вятъра, готов да се превърне в сцена на грозно насилие.

В крайна сметка, Омразната осморка е точно филмът, който човек трябва да очаква, ако има опит с Куентин Тарантино. Черен, злокобен, брутален, красив, оголен и първичен. Ако предишните му филми не са ви харесали изобщо, този няма да промени мнението ви. Ако сте фенове, най-вероятно ще цвилите от кеф. Като човек, който обожава Kill Bill и изпита умерено удоволствие-досада от повечето други творения на режисьора, аз лично се размазах от кеф. Дали ще си го пускам всеки месец за разведряване на настроението? Вероятно не. Но филмът подчертано и много си заслужава гледането, при това на голям екран.