Suspiria

След успеха на Призови ме с твоето име през 2017, режисьорът Лука Гуаданино беше сред номинираните за някои от най-престижните филмови фестивали и през 2018 година. Новият му филм е римейк на италианска класика и въпреки това съумява да бъде едно от най-оригиналните творения, танцували (pun intended) по екраните през изминалия филмов сезон. Името на лентата е Suspiria и ако ви звучи познато, то значи сте се гмуркали из дълбините на хорър жанра.

През 1977 година филмът на Дарио Ардженто омагьосва зрителите с пиршество от  ярки цветове и пищни декори. Сюжетът се завърта около училище за танци и свръхестествената конспирация, забулваща неговото създаване и цел. Един от запленените зрители се оказва самият Гуаданино, който по онова време е още дете, но решава, че един ден ще направи своята версия на Suspiria.

Филмът на Ардженто се превръща в култова класика, вдъхновила множество произведения в жанра през следващите десетилетия. Феновете ревностно защитават оригиналността му и не крият скептичността си, когато през 2015 г. Лука Гуаданино огласява намеренията си за римейк. Именно тук режисьорът заблуждава публиката – Suspiria от 2018 г. е толкова интересен като явление, защото изобщо не може да бъде категоризиран като римейк. Двата филма споделят основната си сюжетна линия и това е единственото, което ги свързва.

Герои, мотивация, алегории

В лентата на Гуаданино, Сузи Баниън (Дакота Джонсън) пристига в Берлин, за да се яви на прослушване в престижна академия за танцово изкуство. Талантът ѝ привлича внимание и ѝ спечелва главната роля в предстоящо представление. Сузи пристига в нестабилен за академията момент. Една от танцьорките е изчезнала, а друга напуска, убедена, че мадам Бланк (Тилда Суинтън) и останалите жени, управляващи институцията, са вещици.Начинът по който Сузи реагира на тези събития няма нищо общо с невинността на Сузи от филма на Ардженто. Героинята на Дакота Джонсън през цялото време е наясно с обстоятелствата в академията и, водена от необяснима на този етап вътрешна сила, е готова да направи всичко, за да се впише сред елитните танцьорки.

В началото на историята поведението на Сузи може да бъде обяснено с желанието ѝ да се докаже. Не след дълго обаче е пробудена друга част от същността ѝ, която я превръща в персонификация на мрака, на несъзнаваното. След определен етап от историята фигурата на Сузи придобива функциите на месия, най-вече сред тези, които до този момент са стояли по-високо от нея в йерархията на институцията. С постепенното разгръщане на скритата същност на героинята, зрителят е подканен да размишлява върху есенцията на злото, дали то е вродено или придобито качество. Това е един от случаите, в които след края на филма, той трябва да се гледа отначало, за да се намерят всички улики, които подсказват хода на събитията.

Забележително е постижението на Тилда Суинтън. Тя несъмнено заема най-важно място сред актьорския състав със своите три роли. Една от тях е на вече споменатата мадам Бланк, но още по-необикновени са трансформациите ѝ в психолога Йозеф Клемперер и Майка Хелена Маркос.

Според режисьора трите образа са идейно обвързани и не биха съществували един без друг. Връзката между тях е огледална на тази между Его – Суперего – Ид, а идеята Суинтън да се въплъти и в трите роли изглежда напълно логична и, по думите на режисьора, се е появила още в самото начало на продукцията. Мадам Бланк и Хелена Маркос са двете най-важни жени в йерархията на академията. Всяка от тях се опитва да наложи влиянието си, но Маркос е тази, която повечето от танцьорките подкрепят. Те изпитват страхопочитание към нея, тъй като тя се е самопровъзгласила за една от най-могъщите вещици, живели някога. Методите ѝ са коварни и преди всичко остарели. Мадам Бланк иска да промени установения от нея ред и с това си спечелва симпатиите на Сузи.

Д-р Йозеф Клемперер е психиатър, който се опитва да открие съпругата си, изчезнала по време на войната. Именно Клемперер е героят, който заземява сюжета и свързва академията и нейната метафизичност с външния свят. Неговата трагична предистория е олицетворение на следвоенна Германия. Той и буквално, и преносно претърсва настоящето, за да намери това, което е потънало изгубено в миналото. Това е нещото, което го прави уязвим и зависим. Той е страничният наблюдател, който е необходим, за да се направи паралел между насилието по улиците на Берлин и насилието между стените на академията. Според Гуаданино, филмът на Ардженто би могъл да е ситуиран навсякъде и по всяко време. Римейкът от своя страна е изцяло зависим от Берлин през 1977 г. и политическите и социални събития, представени във филма.

Естетика, ритъм и танц

Безспорно първата разлика, която проличава още от трейлъра на версията от 2018 г., е пълното скъсване с естетиката на филма на Ардженто. Това, с което всеки свързва оригиналния филм, несъмнено са цветовата гама и саундтракът, дело на италианската прог-рок група Goblin. Експлозии от неоново сияние, забързано действие и шумна, непрекъснато повтаряща се музика, са основните инструменти, с които се разказва историята.

Гуаданино, вместо да изкрещи в отговор на крясъка на Ардженто, шепти с хипнотичен и дори меланхоличен глас. Ярките, наситени цветове в римейка са сякаш изсмукани и заменени от приглушените тонове на сивото. Като цяло в него общото чувство е това на монотонност, както по отношение на визията, така и в ритъма на действието. Тази монотонност присъства дори в най-шокиращите сцени без това да поражда вътрешно противоречие, а дори напротив. Тя е магическата съставка, която внушава чувство на безпокойство у зрителя.

Тази тенденция се проявява и в саундтрака, записан от фронтмена на Radiohead Том Йорк. Той предлага широк спектър от композиции, сред които атонални хорови изпълнения, електронна музика и печални пиано балади. Всички те са в перфектна хармония с тона и ритъма на филма.

В оригиналния филм танцът сам по себе си не е натоварен със специфична функция. Във версията от 2018 г. обаче той е магическият език на колективната женска енергия. Движението е хипнотично, изпълнявано в транс, сякаш телата изговарят заклинания. На практика точно това се и случва. Тази колективна женска енергия е вещерството във филма. Танцът е също така манифест на силата, напомняйки в много отношения бойно изкуство. Именно този аспект от филма въздейства най-силно на чисто визуално ниво. Хореографията прави впечатление със своята съвременност. С това отново се противопоставя на лентата на Ардженто, където единствената показана форма на танц е балетът.
                                                 

Suspiria на Гуаданино е slow burner по всички категории и далеч не е филм, който би се харесал на всеки. Той не дава конкретни отговори, не обяснява, а показва чрез алегории и символен език. Твърдението на мнозина, че да се направи римейк на Suspiria би било непосилна задача, действа като стимул на Лука Гуаданино.

Филмът, който той прави, е изключително оригинален и според самия режисьор – по-скоро кавър версия, отколкото римейк в традиционния смисъл на думата. Двете не могат да бъдат по-различни една от друга. На моменти сякаш Suspiria (2018) представя себе си като анти-Suspiria (1977). Филмите представят напълно различни герои, споделящи единствено имената си, а и по отношение на атмосферата не могат да бъдат по-отдалечени един от друг. Завършват по коренно различен начин, окончателно заявявайки на публиката, че това са две напълно самостоятелни произведения на изкуството.

В новия филм са разгърнати нови сюжетни линии, проследени са мотивациите на героите, действието е поставено в контекст. Основните теми, които оригиналната лента загатва, са разгледани в дълбочина. Смятам, че това е много по-убедителен начин Лука Гуаданино да заяви любовта си към филма на Дарио Ардженто, отколкото ако беше пресъздал оригинала кадър по кадър. Suspiria от 2018 г. съществува във своя собствена вселена.