Спотлайт

Този текст е част от амбициозната ни инициатива Пътят към Оскарите 2016 или иначе казано – нашия опит да разгледаме най-важните филми сред тазгодишните номинации на Академията. Спотлайт e номиниран в 6 категории: най-добър филм, най-добра поддържаща мъжка роля (Марк Ръфало), най-добра поддържаща женска роля (Рейчъл Макадамс), най-добър режисьор (Том МакКарти), най-добър оригинален сценарий, най-добър монтаж.

Някъде прочетох как журналистиката е една от идеалните професии за либерал (в смисъла, който понятието има в съвременния американски публичен дискурс): включва предимствата на призвание за подобряване на света без негативите, които има например политиката, и е свързана с висок интелектуализъм, който носи мъничко арогантност – считаш читателите си за умни и образовани, щом четат теб, но все пак полагаш усилия да опростиш изказа си, за да бъдеш по-разбираем. Въпреки че намирам това изказване за излишно нападателно, може би си струва то да бъде разширено и до филмите за журналисти. Добрите от тях имат доста общо: неприкрито политически са, развиват се най-вече чрез изключително добре написан диалог и гъделичкат интелектуалната арогантност на зрителя си, като не обясняват някои неща, така че той да се почувства умен, когато се досети или разбере сам. Впрочем това са три от нещата, които търся в един филм, и съвсем не е изненадващо, че Спотлайт ми хареса. Добавени към тях са и според мен най-добрият актьорски ансамбъл в последните години; забележителна, но непретенциозна режисура; изключително обмислен сценарий. В резултат: Спотлайт е филмът, за който ще стискам палци при награждаването от Академията тази неделя.

Заглавието идва от все още съществуващия екип за задълбочени журналистически разследвания към вестника The Boston Globe, който през 2001-2002 г. разкрива мащаба на сексуални посегателства върху деца, извършвани от католически свещеници в Бостън, и ролята на църковната йерархия в прикриването на тези престъпления. Фигурата на свещеникът педофил е клише от толкова отдавна, че е трудно да си представиш как това не е било споделено знание преди само 14 години – обстоятелство, засвидетелстващо какво огромно значение има разследването на вестника, особено що се отнася до САЩ (на други места разкритията стават по-рано или по-късно). Би било много лесно сюжет, в сърцевината на който са насилвани деца, да бъде представен по свръхдраматичен и изкуствен начин, така че зрителите, на които им е писнало от безидейната холивудска сълзливост, да бъдат отблъснати. Сценаристите на Спотлайт избягват този капан без видимо усилие – избрали са подход, при който случилото се е отразено в ужасните си подробности и дългосрочните си последствия, но в нито един момент няма сцена, която сякаш ти крещи „Виж какъв ужас! Сега плачи!“.

Друго, с което сценарият ме впечатли, е как разни идеи, споменати от героите вътре в него, са приложени към сюжета като цяло. Няколко персонажа обясняват как материалите на Спотлайт не биха били толкова значителни, ако на тях не им се даваше достатъчно време да проведат разследването си, дори когато това значи отсрочки от месеци, докато останалата част от The Boston Globe работи ден за ден или най-много седмица за седмица. И самият филм е изграден по същия начин – в продължение на два часа и 8 минути всичко се развива бавно и постепенно, с много на пръв поглед странични сцени и диалози, които обаче са неотделима част от историята, която бива разказвана: любовта, която бостънци изпитват към града си; финия натиск, породен от властовите отношения в него, и как произходът на героите определя подхода им към журналистиката. Друг пример за аспект, присъстващ и вътре в сюжета, и външно чрез сценария, е как един от персонажите много държи на идеята, че фокусът на разследването трябва да бъде системният провал на институцията вместо вината на конкретен лидер в нея. Същевременно сценарият и режисурата поне два пъти те подтикват да вярваш, че един или друг герой е зъл и ще се опита да попречи на екипа, но по-късно се изяснява неговата роля или като катализатор на положителна промяна, или като страничен спрямо всеобщото институционално фиаско, в което са замесени други персонажи.

А всички персонажи тук са написани превъзходно и изиграни още по-възхитително.

Майкъл Кийтън е в ролята на Роби Робинсън, ръководителят на екипа, който е уважаван в общността си и използва купищата си социален капитал, за да се добере до иначе недостъпни факти. Кийтън го играе пестеливо, с огромен диапазон от мимика, така че зад привидно благия кротък характер на Роби прозира обмислеността на действията му, решителността му да свърши нещата както трябва, дори когато с усмивка уж се съгласява да не дълбае повече. Липсата на негова номинация е наистина внушително свидетелство за големия брой невероятни мъжки роли през 2015 г.

Напълно заслужена номинация за поддържаща роля все пак има Марк Ръфало за изпълнението му като Майк Резендес – репортерът, който неуморно се зарива в бюрокрация и всячески се опитва да получи информация от несклонни към интервюта хора. Струва ми се, че това е идеалният момент точно този актьор да изиграе тази роля – Ръфало е звезда, безспорно, но все още не е достигнал известността на някой като Брад Пит или Леонардо ДиКаприо. Когато гледаш Пит или ДиКаприо в някоя роля, колкото и майсторски да я изпълняват, ти е много трудно да забравиш, че гледаш именно Пит или ДиКаприо. А Ръфало все още може да потъне в персонажа си, което в Спотлайт той прави безупречно: Резендес изглежда естествено нервен в жестовете си и силно встрастен в работата си. В едно от интервютата си, за да предразположи респондента си, споменава как е бил таксиметров шофьор преди няколко години и това остава не просто като някаква странична подробност, а ти позволява да видиш поведението на героя в нова светлина, все благодарение на способностите на Ръфало.

Рейчъл Макадамс също е номинирана за поддържаща роля, но за мен тук случаят е противоположен на случая с Майкъл Кийтън: ако Макадамс е номинирана, то тази година ролите за жени са били доста по-малко внушителни. Самата Макадамс е чудесна – нямам никакви съмнения в таланта ѝ, просто нейната роля е чувствително по-ограничена от ролите на Кийтън и Ръфало. Тя е съвсем убедителна във времето, в което е на екрана, но при този персонаж няма с какво толкова да блесне. Все пак изпълнението ѝ като Саша Пфайфър, която не е от Бостън и има доста по-различен стил на предразполагане на респонденти, ми хареса доста, особено защото е свързано с един от гореспоменатите моменти на необясняване на нещо, за което трябва да се досетиш сам. Скоро след началото на разследването си Роби Робинсън и Саша Пфайфър интервюират един адвокат, който, за да разчупи леда, пита Пфайфър „Ти нали не играеш голф? Колегата ти направо ме разби на играта ни миналата седмица!“ Пфайфър бързо отговаря отрицателно и продължава съсредоточено нататък с интервюто, а зрителят е оставен сам да сметне или не как Пфайфър, жена, не би била особено добре дошла на тези игри, в които някой като Робинсън завързва ценни за кариерата си познанства.

Трябва да спомена и Лийв Шрайбър, който до този момент ми беше известен най-вече от роли в екшъни като X-Men в началото, но тук е страшно добър в изпълнението си на наскоро назначения главен редактор на The Boston Globe. Много герои го виждат като напълно невписващ се в позицията си: роден и живял извън Бостън, загрижен за кариерата си вместо за общността и – посочено изрично няколко пъти – евреин. След тази му роля, в която сякаш осезаемо владее повече от всички останали всяка от малкото сцени, в които присъства, много искам да потърся други негови драматични изпълнения. Но поредицата от забележителни поддържащи персонажи не приключва с него – участват още и Джон Слатъри (Роджър от Mad Men) като двусмислено враждебен редактор и  Стенли Тучи, който просто трябва да бъдя видян в ролята на нервозен затрупан от работа адвокат.

Възхищавам се на режисьора, Том МакКарти, който е ръководил всички тези невероятни актьори и ги е подредил в този изключителен сценарий, изграждайки изпълнени с енергия и динамичност сцени. Хареса ми и как е заснел града, с величествени църкви, надвисващи над всичко, и работнически квартали с множество различни хора, които живеят в тях. МакКарти е създал един фин и сериозен филм, който прави чест на всички участници в него. Единственото ми съжаление е, че има моменти, в които режисурата е по-малко фина, отколкото би ми се искало. В една сцена присъства вече зрял мъж, който е бил насилван от свещеник като дете, и върху ръцете му са видими белези от наркотични инжекции. Те не са в центъра на сцената, мъжът просто разказва историята си. Много се радвах, че режисьорът е решил да остави на зрителите си сами да забележат следите от наркомания, но в следващия момент камерата, малко обидно, дава близък план на същите тези белези. Стана ми некомфортно и в една сцена от средата на филма, в която до този момент реалистичната и трезва лента си позволява да вкара изкуствен драматизъм в откритието на героите, че могат да намерят престъпниците в духовенството по друг метод. Самият метод е очевиден от доста по-рано, но някои от героите се държат като невежи и несъобразителни, за да може друг герой да възкликне „А защо не пробваме така!“ и музиката да се забърза. Тези моменти обаче ми направиха впечатление само защото в останалата си част Спотлайт е толкова добър, че не очаквах от него нищо по-малко от съвършенство.