Песента на скорпионите

Бях много ентусиазиран за Песента на скорпионите, докато вървеше София Филм Фест, от малкото, което знаех за него и от плакатите му, но уви така и не успях да го гледам. Когато разбрах, че ще има българска премиера, реших все пак да го видя на кино, надявайки се да видя полу-приказен, полу-реалистичен филм за живота в индийската пустиня Тар. Очакванията ми се оправдаха само от части, защото се оказа съвсем друг жанр и тип история, а в добавка e разфокусиран и тонално непостоянен, напук на страхотната кинематография и актьорска игра.

В първата сцена лентата ни представя главната героиня, Нуран (Голшифте Фарахани) – певица-лечителка, която с помощта на различни билки и „вслушване“ в ритъма и потока на отровата в нечие тяло (я от скорпион, я от змия) е способна да ги изцери чрез различни ритуални песни. Филмът бързо предусеща потенциалната оценка на зрителя. В следващата сцена Нуран спори с роднина на ужиления от скорпион за ползите от песента ѝ и дали изобщо заслужава да ѝ се плати. Суеверността надделява. В това начало се наблюдава и една от отличителните характеристики на сценария на Ануп Сингх и Джухи Чатурведи – не обяснява почти нищо директно, което колкото е сила, още повече е слабост, както се оказва по-нататък. Чак след като излязох от филма и проверих, разбрах, че занаятът на Нуран е основан на реални поверия от региона на Тарската пустиня в щата Раджастан. След като напуска стана на болния, Нуран бива пресрещната от камиларя Аадам (Ирфан Хан), който явно е влюбен в нея и я задява сравнително учтиво, когато може. В случая той престъпва границата на любезността, като дърпа торбата ѝ и настоява да го отрови със скорпионите си, ако няма да се ожени за него, при което преминаващи мъже в джип изскачат и го набиват (това е силно мюсюлманска част на Индия и на това мъж изобщо да докосва случайна жена се гледа с лошо око).

В този момент зрителят би си казал, че филмът сигурно ще е любовна история с леки фолклорни мотиви и криворазбран Ромео… но ще греши дълбоко, защото въпреки уж едноизмерната употреба на клишето за лудата любов от пръв поглед Песента на скорпионите привидно добре осъзнава опасността в този стереотип, особено за сама млада жена в Индия. И въпреки това, начинът, по който филмът се развива след това, не успява смислено да предаде тази феминистка нотка тонално и тематично, а само я омешва с други елементи, като накрая нищо не изпъква особено. Разказани с прости думи, сюжетът и персонажите наистина звучат архетипно като по народна приказка: хитрата, но предана внучка и послушничка Нуран; мъдрата ѝ баба и учителка Зубайда (Уахида Рехман); скромният, безумно влюбен Аадам; разхайтеният приятел курвар на Аадам, Муна (Шашанк Арора); добродушната, лишена от майка дъщеря на Аадам, Аиша (Сара Арджун). Но всичко това контрастира неприятно рязко с прокрадващия се на места социален реализъм. Става думи за моменти като фокуса върху проблемите и опасностите да си сама жена в Индия, без да можеш да разчиташ на закрилата, която ти носи респектът спрямо роднините ти. Или изследване на последствията от сексуален тормоз. Или липсата на социална и емоционална подкрепа извън религиозния и брачен контекст… Но някак почти всичко това е сложено в сценария отгоре-отгоре. Не помага и фактът, че филмът третира един от персонажите, извършител на ужасно престъпление, с неосъдителност, граничеща със силна симпатия. Това странене на сценария от директното показване на тези проблеми също ме обърка значително в един-два ключови за фабулата момента. Проблемът е, че това бяха важни сюжетни детайли, а не естествено двояки сцени, отворени за интерпретация.

Като цяло филмът сякаш не може да избере в кое жанрово русло да се влее през почти половината от двучасовото времетраене, а бавният му ритъм не помага. На Песента на скорпионите освен това му липсва хъс и убеждение зад персонажите, с частичното изключение на Нуран. Творбата се цели в Шекспирови измерения на драматичност, но не съумява да постигне драматизъм на ниво писане, като основните проблясъци се дължат главно на изразителната игра на Фарахани. Къде е проблемът? Предишните филми на режисьора са добре приети от международната и индийската критика, актьорите са безупречни, защо сценарият е такъв? Лично на мен ми се струва подозрително, че филмът е финансиран от швейцарски и френски фирми и е представен с премиера на филмовия фестивал в Локарно. Някои спекулират, че Ануп Сингх съзнателно е написал творба, целеща се в западна публика. Това личи и в липсата на истински поглед към социалните реалии в избраната за сюжетна локация част на Индия, какво и в леко приказния привкус на цялата начална идея, та дори и в иначе страхотната кинематография и операторска работа. Филмът е донякъде учудващо цветен въпреки уж монотонния цвят на пейзажа, а методичните проследяващи кадри на операторите Пиетро Цюерхер и Карлота Щайнеман, фокусирани върху персонажите от ниски и високи ъгли със смяна в перспективата, контрастират с мащабните кадри на човешки фигурки на фона на ронещи се дюни и създават усещане хем за нищожността им в лицето на природата, хем за психологията им. Особено в една ключова сцена към края камерата се приближава неудобно близо и действа в синхрон със зловещите нотки в традиционния саундтрак, за да създаде една от най-ударните и неудобни сцени във филма.

Защо тогава смятам, че кинематографията е част от проблема? Ами защото в съчетание с подозренията ми за сценария и настройката, с която Сингх го е писал, тя се цели в екзотиката на пейзажа, хората, дрехите им, къщите им, за да приласкае своите (западни) зрители и да им навее типични ориенталски асоциации. Абсолютно възможно е това да е търсен ефект от страна на режисьора, за да приспи зрителя с усещане за романтика, което да разбие със разкритията във втората половина на филма… но не съм сигурен, че е така, защото след тях не усетих промяна в този аспект.

Макар музикалното оформление също да допринася за този ефект, то е една от най-хубавите страни на филма, тъй като успява да комбинира типични индийски инструменти и мелодии в композиции, достойни за Хичкок, в тон с трилър жилката на лентата. Също толкова хубави са както титулната песен на скорпиона, така и другите народни песни, които Нуран пее. Фарахани не прави впечатление на тренирана певица, но изпълнява песните с ентусиазъм и автентичност. Тук трябва да спомена по-подробно и колко добро е актьорското ѝ изпълнение, колко умело предава дребни промени в умственото състояние на героинята, страданието ѝ или дори апатията, тя просто е гръбнакът на творбата. Също толкова добър е и Ирфан Хан, който е изключително убедителен като обсебения, но иначе почтен и добър Аадам. Докато не научим малко повече за него.

Въпреки гореизброеното и интригуващо двусмисления финал обаче, не мога да препоръчам Песента на скорпионите, твърде много части се движат в него, но с малък КПД под формата на наистина издържана качествена драма или трилър. Ако просто ви се гледана голям екран индийски филм със силни изпълнения, пустинни гледки и омагьосващ саундтрак, Песента на скорпионите е сносен. Но ако ви се гледа добър индийски филм, мисля че предишния на Сингх, Qissa: The Tale of A Lonely Ghost или нещо по-мейнстрийм, като Gangs of Wasseypur, са по-добри избори.