Пясъчна буря

Баща и дъщеря седят в автомобил насред пустинята. Той я учи да шофира и ѝ се кара, че си гледа телефона вместо пътя. Тя се оправдава, че е важно – излезли са резултатите от изпитите в университета. Не ги е изкарала. Бащата е недоволен, но не и ядосан – макар че очевидно образованието на дъщеря му е много важно за него, любовта му към нея не би му позволила да ѝ бъде разгневен. Скоро наближават селото си и разменят местата си – бащата започва да шофира, а дъщерята сяда до него и се постарава косата ѝ да е скрита от покривалото. В следващия час и половина ставаш свидетел на това в какво може да се превърне тази първоначално обичлива връзка между добър баща и любимата му дъщеря, когато според традициите на бедуинската общност тя е на път да се провини.

Пясъчна буря е дебютният пълнометражен филм на израелската режисьорка Елит Зексер. Главните действащи лица са членовете на семейство, живеещо в едно от непризнатите от израелското правителството бедуинските села. След първата сцена в колата става ясно, че бащата, Сулиман, и дъщерята, Лайла, са били в града, за да купят брачното легло за Сулиман и втората му жена в навечерието на сватбата им. А първата му жена, Джалила? Тя изпълнява задълженията си да организира тържеството и да приветства новата булка, едва-едва прикривайки тъгата и разочарованието си от разточителния разкош на къщата, изградена от Сулиман за новата му съпруга, докато самата Джалила и четирите ѝ деца живеят в голи и окаяни стаи.

Същия ден смартфонът на Лайла се оказва у Джалила и майката открива, че дъщеря ѝ излиза със свой колега от университета. Следват конфискуване на телефона и заплахи към младежа никога повече да не говори с Лайла, а дъщерята е наказана да не излиза от вкъщи, дори и за лекции. Филмът се задвижва от развитието на дълбоки конфликти както на лично, така и на социално ниво – между Лайла и родителите ѝ; между Джалила и Сулиман; между отколешното и съвременното, между традиция и асимилация.

Пясъчна буря не е произведение, на което да мога да направя дисекция и да описвам поотделно неговите режисура, сценарий или актьорска игра. Всичките му елементи работят в унисон, за да произведат нещо впечатляващо. Тримата главни герои се държат и говорят като истински хора с история, съществуващи независимо от изображението им във филма. В отделни техни пестеливи реплики и изражения може да бъде прочетена многогодишната динамика помежду им, довела до настоящите им отношения: в едно докосване и един въпрос („Няма ли да вечеряш с нас довечера?“) можеш да прозреш искрената обич на Джалила към Сулиман и да разбереш по-добре спецификата на горчивината ѝ към избора му да се ожени повторно, а във въпроса на майката на Джалила „Какво си направила?“, след като Сулиман я прокужда от дома ѝ, си проличава колко безсилна е тя, след като дори собствените ѝ родители не я подкрепят в конфликта ѝ със съпруга ѝ. Същевременно и тримата герои търпят значително развитие, въпреки че сюжетът обхваща само няколко дни от животите им.

Забележително е как в медиум с кратка продължителност биват изградени толкова плътни персонажи, които в хода на повествованието се променят по убедителен и реалистичен начин, сякаш опознаваш по-добре как реагират твои близки в повратни моменти, вместо да гледаш израстване на герои. Грижовността на бащата се трансформира в нещо друго, когато мисли честта си за заплашена; майката зарязва ролята си на пазител на традициите, когато няма кой друг да се застъпи за дъщеря ѝ, а самата Лайла откопчва самостоятелно за себе си пространство на избор, който прави в емоционалната кулминация на лентата. Филмът съвсем заслужено е получил наградата от журито на фестивала Сънданс в категория Световно кино – Драма. Надявам се благодарение на отличието да получи по-широко разпространение и повече хора да видят така добре изградените човешки взаимоотношения, които са едновременно подобни и напълно различни от взаимоотношенията, присъстващи в по-гледаните филми.

Именно различността на общността, изобразена в Пясъчна буря, я прави поредната творба, която ме кара да разсъждавам върху връзката на художественото с политическото. Способно ли е изкуството – дори това, което едва ли е замислено като пропагандно – да промени мирогледа на възприемащите го и така да доведе до осезаеми промени в света? Продуктивно ли е да интерпретираме едно произведение през загатваните от него изводи за социалния живот, или е по-добре да го разглеждаме единствено в рамките на собствената му въображаема вселена?

Този филм е особено костелив орех за подобни размишления по редица разнообразни причини. На първо място, създателката на филма, Елит Зексер, не е част от бедуинска общност. В интервюта разказва как е придружавала майка си, по професия фотограф, на нейните пътувания, при които заснема бедуините и техния начин на живот. Вдъхновението ѝ за сценария е бил случаят на едно 18-годишно момиче, встъпващо в уреден брак с непознат мъж въпреки любовта си към друг, което в навечерието на сватбата си споделя със Зексер: „За моята дъщеря, положението ще бъде различно“. В една възможна интерпретация, филмът на Зексер е социално отговорен – тя използва впечатляващите си режисьорски и сценаристки умения, за да разгласи проблемите на жените в едно полигинно патриархално общество, където тяхната воля е винаги подчинена на бащата или съпруга им. В друга интерпретация, това е филм от не-бедуинка, представящ бедуинските общности като назадничави и ограничаващи членовете си, особено в сравнение с демократичното образовано либерално израелско общество, чието правителство има навика да легитимизира политиката си в ущърб на малцинствата като обрисува себе си в езика на егалитарианизма и прогресивизма.

Вярвам, че всички ние сме продукт на своята култура и това формира голяма част от светоусещането ни, но не мисля, че това прави погледите ни върху аспекти на други култури автоматично невалидни или негодни за изразяване. Предпочитам културният релативизъм да информира творците, но да не ги спира от това да създават изкуство за други общности. А що се отнася до легитимизацията на принудителното разселване – в подкрепа на тезата за непредвидимата реакция у зрителите, защитавана от изследователите на публиката, се случи така, че покрай този филм прочетох немалко за бедуините в региона Негев и научих за плана Prawer, който иначе надали би ми попаднал.

Пясъчна буря определено си струва гледането – дали като драматично произведение със собствени качества, или като портрет на хора, за които рядко научаваме каквото и да било. Гледан или не през критически филтър върху посланието му, той е много добър кандидат за антропологическото мото да разбереш себе си (в случая – и връзката с родителите си) чрез Другия, бил той реален или художествен.