Покемон: Детектив Пикачу

Бързам да започна този текст с уточнението, че опитът ми с Покемон e умерено малък. Играл съм две от игрите наполовина, гледал съм някакви епизоди от най-стария сериал, и Покемон: Първият Филм (или както там е преведен). Останалото ми познание идва от факта, че съм сгоден за масивен фен на франчайза, който постоянно ми суфлира нова информация. Така че подходих към Детектив Пикачу като почитател на киното, а не на Покемон.

Историята ни запознава с Тим Гудман (Джъстис Смит), който живее някъде из провинцията на неназован регион (за това след малко) и като цяло не е голям фен на Покемоните. Когато научава, че отчужденият му баща Хари – детектив в Райм Сити – е умрял при неясни обстоятелства, той е принуден да отиде в големия град, където хора и Покемони живеят рамо до рамо. В апартамента на баща си, Тим се сблъсква със странен Пикачу, който носи детективска шапка и е познавал Хари. А, и в добавка – двамата са способни да разбират речта на другия, което е уникално за този свят. Макар и първоначално да не иска да се забърква в нищо, свързано с Покемони, Тим позволява на Пикачу да го убеди, че баща му може би е жив и че той не може да напусне града, преди да стигне до истината.

Детектив Пикачу е забавен филм за по-млади зрители. Историята е предвидима и разчита на това всеки герой да се държи като че ли е около 10 години назад от реалната си възраст. Персонажите са приятен резонанс с типичните японски стереотипи, което първоначално е стряскащо в игрален филм с неазиатски актьори. Когато младата надъхана журналистка Луси Стивънс (Катрин Нютън) се появява за първи път с нахакан и агресивен монолог, уточняващ коя е, какво върши, и какви са целите в живота ѝ, реакцията ми беше „какво е това Турет* чудовище?!“ Но бързо свикнах с този тип аниме-поведение и като цяло според мен то допринася за Покемон атмосферата.

Раян Рейнолдс е стряскащо подходящ за героя на този конкретен Пикачу. Очаквах да ми е неприятно лигав, предвид че най-яркото ми впечатление от него е от Дедпуул, но героят му е залюхана плюшена електрическа катерица, която се взима ужасяващо насериозно, пристрастена е към кафе, и говори глупости нон-стоп, така че липсата на псувни и кръв всъщност не беше толкова голям проблем. Пикачу е очарователен и забвен герой и динамиката му с Тим е лепилото, което държи филма.

Детектив Пикачу има два проблема. Единият са трейлърите, които рисуваха картина на малко по-ноар филм от този, който получихме. Другият е, че някъде по пътя продуцентите са се изплашили, че лентата ще е „твърде много за фенове“ и са решили да го играят на сигурно. В резултат, светът на Райм Сити не е достатъчно фантастичен. Да, архитектурата е впечатляваща, навсякъде има Покемони, но липсва истински размах на въображението, липсват… моменти. Докато гледах отделни сцени, често си казвах „ето ТУК трябваше да има още няколко Покемона, ТУК трябваше сцената да е по-дълга“, и т.н. Не ме разбирайте погрешно, на визуално ниво Детектив Пикачу е убийствен. Но с лекота можеше да е още по-добър и да не оставя усещането за плашливост.

Извън това обаче, този филм е най-доброто възможно изпълнение на жанра, в който се цели. Всеки зрител знае точно какво да очаква от него, и ако ви се струва, че това е нещо, на което ще се зарадвате, мога да ви гарантирам, че сте прави. Като човек, който не е фен, но все пак има някаква идея от света, на мен ми допадна умерено. Това е безопасен летен блокбъстър с очарователна визия и забавни герои, който няма да разбие ничии очаквания и който може би трябваше да поеме някой и друг риск в повече, но при все това напълно заслужава да ви го препоръчам.