Злокобен В най-добрите традиции на Сам Рейми

Трудно ми е да ревюирам Злокобен, не защото не знам какво искам да кажа, а защото това е един от онези редки филми, които е много по-добре да гледате напълно неподготвени. Ако ми имате каквото и да било доверие, бих ви препоръчал да спрете четенето веднага и да гледате филма, преди да довършите ревюто.

Ок?

Ок. Злокобен е абсолютно безумна лента, която умишлено беше рекламирана като мрачен свръхестествен ужас. Истината е, че това не е Джеймс Уан от Заклинанието или Insidious. Не, това е Джеймс Уан от Бързи и яростни и Аквамен. В класическия стил на творци като Сам Рейми, той ни дава камп-хорър, който знае точно какво представлява и носи равни дози ужас и смях.

Медисън (Анабел Уолис) живее в Сиатъл с неприятния си съпруг Дерек (Джейк Абел), който има навика да я блъска в стени, като се ядоса. След няколко трагични опита да задържи бременност, тя отново се надява най-накрая да роди здраво дете. Но когато мистериозна фигура нахлува в дома им, Дерек умира, а Медисън отново помята. След тази трагедия, тя започва да получава видения, в които демоничното създание Гейбриъл атакува привидно несвързани жертви. Малко по малко става ясно, че двамата са свързани и мистериозният произход на Гейбриъл се корени в забравеното детство на Медисън.

Злокобен не ти дава шанс да го вземеш насериозно. Отварящият кадър е към възможно най-драматичния замък на скалист склон, който човек може да си представи. Въпросният, естествено, е санаториум за душевно болни пациенти и оттам нататък филмът те бомбардира с умишлено ярки цветове, неиронично преиграване и сюжетни обрати, които са толкова екстремни, че всъщност са наистина изненадващи, при все добре утъпканите пътеки, по които историята се движи.

Държа да наблегна на елемента на умишленост. Джеймс Уан може да не взима насериозно историята, която разказва, но определено взима насериозно артистичните похвати, които използва, за да я разкаже. Злокобен иска да отдаде почит на гротескния и кървав камп-хорър от миналото, от Дарио Ардженто до Сам Рейми. Музиката е абсурдно демонстративна и се включва в най-неподходящите възможни моменти. Актьорите преиграват с прецизност, която е видимо дирижирана от режисьора. Кръвта се лее и костите се чупят в застинали моменти, за да можем да видим всеки детайл. А Гейбриъл е не просто гнусен, но и едно от предизвикващите най-голям дискомфорт създания, които аз съм виждал в хорър през последните години. Дори постерът отдава почит на класики като оригиналния Suspiria на Дарио Ардженто.

Разбира се, няма начин подобен експеримент да се хареса на всички. В моя киносалон колективното преживяване беше чудесно – първоначално всички бяхме объркани, леко подразнени, че гледаме такава тъпотия, след което малко по малко осъзнахме на какво сме се натъкнали и към края целият салон избухваше в смях в точните моменти. С началото на финалните надписи пък избухнаха аплодисменти.

Дали Злокобен е за вас, зависи от това какво сте очаквали, доколко сте отворени към възможността очакванията ви да са напълно погрешни, и дали си падате по абсурден и екстремен камп-хорър. За мен филмът е в топ 3 на любимите ми кино преживявания за вече отминаващото лято.