Отвътре навън

Този текст е част от амбициозната ни инициатива Пътят към Оскарите 2016 или иначе казано – нашия опит да разгледаме най-важните филми сред тазгодишните номинации на Академията. Отвътре навън e номиниран в 2 категории: най-добър пълнометражен анимационен филм и най-добър оригинален сценарий.

Отвътре навън има изключително силно начало – чудесният късометражен Лава любов подготвя зрителя за плеядата от емоции във филма, който следва. Една продължителна във времето любовна история е разказана за няколко минути с помощта на нежна и разчувстваща сърцата песен. Песен, която веднага отправя въображението към Хаваите и към незабравимото изпълнение на Somewhere over the rainbow на прекрасния човек с трудното име. На всеки, който по неизвестна причина е изпуснал това начало, горещо препоръчвам да не чака повече. Животът е кратък и хубавите неща в него не бива да се пропускат.

И да, едно от тези хубави неща е напълно заслужилият своите две номинации Отвътре навън. Още трейлърът ни показа, че дългоочакваното завръщане на Пиксар най-сетне е факт, а трогателната анимация за самотния вулкан затвърждава увереността, че от студиото не се шегуват и са готови за пореден път да докажат на какво са способни.

Преди да разкажа (доста) подробно за какво става дума в Отвътре навън обаче, ще ви припомня едно оригинално и донейде образователно заглавие: Осмозис Джоунс. Ужасяващите хигиенни навици на един немарлив баща (Бил Мъри е наистина голям гнусар като Франк!) довеждат до тежкото му разболяване. Противно на очакванията обаче не той е нашият герой. Сцена на действие е собственото му тяло, а на едно от белите кръвни телца – Осмозис Джоунс, е поверена главната роля. Тялото на Франк отвътре е представено като един гигантски (анимиран) мегаполис – има сгради, трафик, полиция, нощен живот (най-новият временен клуб Пъпката е разположен на височайшия нос на героя на Бил Мъри), но всичко започва да се обърква, когато един непознат червен злодей (= смъртоносен вирус) попада в града.

Отвътре навън има сходна идея. С тази разлика, че главен злодей липсва (лично за мен това винаги е плюс), а филмът се фокусира не върху физическите измерения на човешкото тяло, а върху съзнанието, паметта, емоциите и като цяло онези компоненти, които формират личността на човека. И по-конкретно – на 12-годишната Райли. Тя никак не си пада по обичайните за момиченца на нейната възраст занимания, а се е посветила на любовта си към хокея. Има много приятели в отбора и любящо семейство, но светът ѝ започва малко по малко да се руши, когато се налага да се премести в друг град. В началото се опитва да е смела и да се усмихва, но след поредица от неудачи – в училище, в новия хокеен отбор, ужасната зелена пица с броколи също не помага – Райли все повече потъва в депресивно настроение.

Подобно на Осмозис Джоунс и тук главната роля не е поверена на Райли, а на нейните основни емоции – сияещата в жълто Радост (Ейми Пулър), синята като боровинка Тъга (Филис Смит), огненочервения пиперлив Бяс Лют (Луис Блек), треперещия в лилаво Страх (Бил Хейдър) и отровнозелената Гадост (Минди Кейлинг). Всички те пребивават в Контролния център в главата на Райли и в зависимост от това кой от тях управлява пулта, настроенията на момичето се менят. Техен „командир“ е Радост – по силата на правото, че за Райли най-важно е да е щастлива. Ейми Пулър се справя изключително в ролята на вечно оптимистичната, заразяваща с положителни емоции и може би малко прекалено настоятелна във вечната си правота Радост. Феновете на Parks&Recreation разбира се не можем да не припознаем в нея любимата Лесли Ноуп. Основната задача на Радост е да прави Райли щастлива и тя всячески се опитва да ограничи действията на вечно увесилата сладко носле Тъга. В един от началните моменти дори очертава с тебешир кръг около нея и ѝ забранява да го напуска! Същинска Лесли, нали?

Тъга е моят личен фаворит, която е така очарователна в апатията, мъката и синята си пълнота, че ти се ще да я гушкаш, докато се стопи на локвичка в прегръдката ти. Едни от най-разсмиващите моменти във филма са все с нейно участие и в крайна сметка се оказва, че тя е също толкова необходима за пълноценното щастие на Райли, колкото и Радост. Сюжетът се върти главно около приключенията на Радост и Тъга, които по случайност попадат извън Контролния център. Докато те се мъчат да се върнат там, с управлението трябва да се справят останалите трима. Но когато поведението ни ръководят емоции като гняв, страх и погнуса, нещата няма как да не отидат на зле.

Отвътре навън е креативен, шарен и очарователен и гъмжи от гениални идеи, визуализирани по изключителен начин. Това за мен е основната сила на филма, затова без свян подробно ще опиша някои от тях (но и ще наблегна как киното е визуално изкуство и как всичко описано трябва да се види, за да се осмисли!). Спомените на Райли са представени като кристални сфери и в зависимост от това коя емоция ги е подхранила, сферите са оцветени в жълто, синьо, червено, лилаво или зелено. Когато се сформират, те стигат до контролния център през специални тръби (малко като шарено тото) и се разпределят според това дали са основен спомен или не. Основните спомени остават най-дълго време в паметта и са определящи за личността на Райли. Но всичко започва да се обърква, когато се оказва, че допирът на Тъга към основните радостни спомени ги оцветява в синьо. Това е наистина изключителен начин да се представи един типичен механизъм – ако сме депресирани, хубавите спомени имат по-скоро меланхолична окраска и ни карат да изпитваме тъга. И когато Райли си спомня най-щастливите си моменти в родния град, няма как да не тъжи, че това е вече част от миналото и никога няма да се върне.

Екзотичните на вид острови на личността са друга интересно реализирана идея – приличат малко на увеселителни паркове и представляват отношенията на Райли със семейството и приятелите ѝ, основните ѝ интереси, чувството за хумор и т.н. Съответно има остров на семейството, приятелството, шегите, хокея, искреността… Тези на пръв поглед стабилни и непоклатими конструкции лесно започват да се рушат, когато момиченцето изпада в депресия, породена от силната носталгия по родния град и миналото. Всеки от нас, който е минал през ужаса на преместване в нов клас на ново място, съчувства на Райли и разбира отлично колко ѝ е тежко. За мен самата местенето в големия бездушен град (бях тъкмо 11-12-годишна) беше ужасно преживяване и ми трябваха цели няколко години да се освестя. Тук трябва да отбележа, че режисьорът Пийт Доктър (обичаме го, защото ни е подарил още В небето и Таласъми ООД) също преминава през подобно изпитание, когато отива да живее със семейството си в Дания. Той черпи вдъхновение и от собствения си опит като баща на притеснителна дъщеря. Тази искреност няма как да не се усети от зрителя, който лесно успява да се идентифицира с Райли.

Когато Радост и Тъга се оказват заточени извън Контролния център, те срещат най-различни създания. Споменаване заслужава Бинг Бонг – въображаемият приятел на Райли от нейното ранно детство. Той е розов хибрид с опашка на котка, глава на слон и тяло от захарен памук. Издава звуци като делфин и плаче не сълзи, а бонбони. Кара вълшебна кола, която може да лети и се задвижва с конкретна песен. И е на път да изчезне напълно от спомените на Райли, която вече е твърде голяма за въображаеми приятели. Бинг Бонг е интересен герой – едновременно предизвиква съжаление и симпатия, понякога действа малко подло и егоистично, но в крайна сметка историята му предизвиква ронене на няколко карамелени бонбончета от очите на зрителя.

В главата на Райли съществуват куп интересни места, но зоната на Абстрактното мислене е сред най-вълнуващите и забавни преживявания*. Има истински влак на мисълта – идейна игра на думи с английския израз за поток на мисълта (train of thought). Показва ни се задкулисно и специалното филмово студио, чиято основна функция е да подготвя сънищата на Райли. Това са високобюджетни продукции, като една от звездите е зловещ гигантски клоун, а друга – надут еднорог. Сънищата могат да се гледат на екран в Контролния център, където се прожектират и спомените. От време на време прожекциите се прекъсват от досадна реклама за дъвки – никой не знае откъде идва и защо Райли я помни въобще. Но тази сцена хваща зрителя за ръчичка и го води към някой от онези нечакани спомени, които изведнъж се намърдват в главата му и той тихо започва да си тананика „Пуловерът на татко аз обичам…“

Една от най-силните страни на Отвътре навън е именно хуморът – може да не предизвиква търкаляне по земята от смях, но е много добре пипнат, свеж и оригинален и след време си припомняш с усмивка на уста описаните по-горе моменти. Или например култовата реплика на Радост към звездата еднорог: „I loved you in Fairy Dream Adventure Part 7“. Финалната сцена пък ще разсмее дори не толкова големите любители на котки, защото ни вкарва в (Без)контролния център в главата на една типична котка! В тази връзка, за други забавни интерпретации на това какво си мислят нашите мъркати любимци препоръчвам едноминутната анимация на Макото Шинкай A gathering of cats.

Една от най-важните идеи е свързана с островите на личността на Райли и по-конкретно семейния остров. Отношенията на Райли с родителите ѝ са според мен доста правдиво представени. Тя е благословена с любящи и загрижени майка и баща, които трябва да решат собствените си проблеми, свързани с работата и местенето в нов град. Но освен с всичките си текущи грижи те трябва някак да се оправят и с дъщеря си, която все повече се затваря в себе си. Истината е, че не знаят как да ѝ помогнат освен да я успокояват и тупат по главата и да я карат да се усмихва насила. Но лентата още от самото начало ясно заявява каква ще е основната поука – няма щастие без мъка, от всички емоции има нужда и смисъл и за всяка си има време, колкото и да се иска на Радост винаги да има усмивки на устните на Райли.

Филмът още със заглавието си разкрива и другата основна поука, на която ще се опита да научи децата – всяка промяна трябва да започне първо от самите нас и щастието ни не зависи толкова от околните, колкото от това, което носим в себе си. Отвътре навън.