Хобит: Пущинакът на Смог

Първият Хобит ме остави с доста смесени чувства. От една страна филмът беше направен с професионализъм, на който целокупният Холивуд, опитващ се да твори фентъзи, би следвало да завижда безмерно. От друга обаче, първата глава от приключенията на хобита Билбо (Мартин Фрийман) беше около седемнадесет идеи по-анимационна и шарена, отколкото трябваше, предвид на коя филмова трилогия се явява предистория. Цялостното усещане беше за нещо по-елементарно, безвкусно и незряло от Властелинът на пръстените, и този лош вкус така и не се махна за трите часа времетраене на лентата, нито пък се промени в удълженото издание, което излезе на blu-ray преди няколко месеца. Лентата беше силна и си заслужаваше гледането, при това повече от веднъж, но нещо… не й достигаше.

При все това, ентусиазмът ми за Пущинакът на Смог не беше никак малък. В крайна сметка, колкото и критично да сме настроени, Средната Земя е място, в което повечето от нас искат да прекарат възможно най-много време, а и фентъзи киното е по-голям пущинак и от този на Смог. И изненадващо, като че ли Джаксън и компания са се вслушали във фенското мрънкявене, защото Пущинакът е много по-мрачен и зрял от Пътешествието. Разбира се, филмът не е тотално различен, но ярките цветове от първа част са заменени от палитрата, позната ни от първата трилогия, жизнерадностните тролове и гоблини с британски акцент са заменени от класическите съскащи орки, а броят на идиотски екшън сцени, излезли сякаш от платформър за PS Vita, е намален до една, която освен това включва елфи (а както е добре известно, науката е доказала, че всичко е 43% по-яко, ако включва елфи).

Историята започва оттам, където свърши първа част – генетично онеправданата дружина на Тoрин (Ричард Армитидж) си проправя път към планината, където спи драконът Смог (Бенедикт Къмбърбач). По пътя джуджетата и хобитът се натъкват на гора, обсадена от гигантски паяци, недружелюбни елфи, начело с изненадващо зловещия и емоционално нестабилен крал Трандуил (Лий Пейс) и скования му син Леголас (Орландо Блуум) – много по-студен и изпълнен с предразсъдъци от героя, когото познаваме от Властелина; и разбира се самия дракон. Междувременно, Гандалф се отправя на своя собствена мисия – да разкрие тайната на некроманта в Дол Гулдур. Тайна, която на нас ни е добре известна, но чието разкриване е може би една от най-страхотните сцени в целия филм, и изненадващо сходна с естетиката на играта Alan Wake за Xbox 360.

Но нека не се лъжем – най-големият коз на Пущинакът на Смог е… Смог. Ръце долу, това е най-качествено написаният, визуализиран и озвучен дракон в историята на киното. Благодарение на разхитителното разцепване на тъничката книжка на три епични филма, втората част може да си позволи да разточи премеждията на Билбо и компания в планината и надиграването им със Смог до почти един час зашеметяващ екшън, който бие всичко в тази филмова вселена от първото появяване на Балрога насам. Гласът на Къмбърбач е съвършена смес от разтопено злато, мед и катран, и без да има на свое разположение дори имитацията на лице, с която Анди Съркис даде живот на Ам-Гъл, британецът съумява да превърне героя си от просто филмово чудовище в древно създание, изпълнено с ненавист, презрение и вековна мъдрост. Палци много високо горе.

За актьорска игра ми е скучно да говоря. Познатите ни от първия филм актьори си вършата работата кадърно и без да открадват екрана в която и да е сцена. Мартин Фрийман пресъздава Билбо десет идеи по-психясал заради Пръстена, отколкото е героят в книгата, но поведението му се връзва с естетиката на филма. От новите попълнения, вече припърхвах по Къмбърбач, но искам да аплодирам Лий Пейс в ролята на зловещия крал на горските елфи Трандуил. При все малката си роля, Пейс прави запомнящо се изпълнение, което се надявам да бъде доразвито в следващата част от трилогията. Прехвалената Еванджелин Лили в ролята на измислената за филма елфка Тауриел е там колкото да има готина мацка с остри уши и лък, която да даде мотивация на Леголас отново да използва орки за скейтборд, както и да даде тон на доста смущаваща романтична линия, чийто ефект би ми бил ужасно любопитен на ниво размножаване.

Ефектите на Пущинака са разбира се изключителни, като лаврите отново биват обрани безцеремонно от Смог, макар и битката на Гандалф с некроманта да е също великолепно визуализирана и озвучена. Преминаването от нормалния свят в извратената и изкривена реалност на невидимостта на Пръстена, е много по-впечатляващо, отколкото беше в оригиналната трилогия, а освен това позволява на Билбо да вижда и чува неща, недоловими за останалите. Кино-илитерацията ми не позволява да правя интелигентни коментари за метода на заснемане на филма, но този път не забелязах размазването, от което страдаше първа част. На ниво саундтрак, явно ще трябва да почакаме още известно време, преди да чуем нова запомняща се мелодия в тази вселена, съизмерима с отвинтващата „To the Bridge of Khazad-Dum“. Но музиката си върши работата и в крайна сметка това й е целта.

Пущинакът на Смог не е най-великото кино-явление за последното десетилетие, но при липса на конкуренция, е най-доброто фентъзи от Неочаквано пътешествие насам, който пък беше най-доброто фентъзи от Завръщането на краля насам. Честно казано, предвид къде приключва действието, наистина ще ми е много любопитно да видя как точно Джаксън ще съумее да запълни три часа филм с финала на историята, но вторият Хобит определено дава заявки, че новозеландецът отново е в играта и знае какво върши. Мисля да му имам доверие.