Аве, Цезаре!

Филмите на братя Коен, дори когато сами по себе си представляват върхови постижения в кино-изкуството, винаги придобиват нови измерения и достойнства, ако се разглеждат в светлината на Коеновия канон, набъбнал вече докъм двадесет заглавия. Братята са филмови творци, които при все че отделят невероятно внимание на дейталите на занаята си, преди всичко творят идеи. Заложените от тях концептуални нишки са често изплъзващи се – символизмът в Коеновите заглавия често е или заблуждаващо очевиден, или, обратното, фино маскиран. Като че ли по-смислената стратегия е да се търси в тона и употребата на жанровостта, отколкото като ескплицитно заложен в сюжетни и визуални кодове. Затова и съзвучията и контрапунктовете между филмите им хвърлят така благодатна светлина за интерпретиране. На чисто разказваческо ниво, Коеновият канон оформя собствена вселена с менящи се, но израстващи от обща почва, правила; и никак не ме учудва, например, че съвсем краткият Фарго от 96-а година, от 2014-а насам служи за основа на един от най-оригиналните и многоизмерни митоси в съвременната телевизия.

Аве, Цезаре!, съвсем целенасочено, е от по-леките предложения в този канон, поредната комедия, която братята нареждат до предишния си по-„сериозен“ филм. Както в Истинския Люин Дейвис, и тук на фокус е въпросът за изкуството, за ролята на индивида в него, за мястото на изкуството в обществото. Докато Люин Дейвис е трагичен герой и неговата история неизбежно е тази за артистичното отдръпване и откъсването му от другите, за разпада и разочарованието, то героите в Аве, Цезаре! са комедийни парченца пъзел, които като че ли имат съвсем пренебрежимо влияние върху собствените си житейски роли, но в края си историята им е по-скоро жизнеутвърждаваща и приобщаваща (макар и пропит с очакваната доза ирония, това определено е един от най-ведрите филми на братята).

Дори в най-сатиричните си погледи към киното от 50-те години лентата е очевиден трибют към Златната ера на Холивуд. Фино впръснатата ерудиция на братя Коен в комбинация с отличната кинематография на редовния им сътрудник Роджър Дийкинс дава неизненадващи никого резултати, които превръщат Аве, Цезаре! в чудесно преживяване дори само по силата на удоволствието да се потапяш мимолетно в множеството измислени филми-във-филма, които са осеяли историята. Звездният каст, впрегнат и във второстепенните роли, уплътнява добре усещането за историчност, като в нито един момент не остава съмнение, че погледът към онези времена е именно „филмов“ и прекаран през комедиен филтър. Йохансон в ролята на Естър-Уилямсова водна балерина, Чанинг Тейтъм като чаровен танцов актьор а ла Джийн Кели, Рейф Файнс като префърцунен режисьор на дребнотемни драми, Тилда Суинтън като съперничещите си близначки със собствени клюкарски колонки (частично моделирани също върху реални личности) – всички внасят цветова наситеност и тонално разнообразие с отработена лекота; доста по-неизвестният Алдън Еренрайх пък може би прави най-силната роля във филма, а героят му като че ли най-ясно се откроява като неочакван морален център.

Изкуството в крайна сметка е показано като плод на усилието на общност от хора. Дори когато общността е сбор от празноглави клишета, а самото изкуство е преобладаващо боклучаво и блудкаво – дори тогава има редки моменти, в които възвишеното, по случайност или по силата на някакъв все пак универсален закон, се промъква и за кратко озарява със светлината си. И за да не потъне този идеен заряд в иманентната си захарност, филмът гарнира точно тези моменти на патос със съвсем искрена ироничност. Еднозначна авторова оценка, като в повечето значими произведения, няма, но въпреки това преобладаващото усещане е, че при все всичкия баласт, Холивуд може да е положителна сила и това да постъпваш както трябва само по себе си е смислен акт, дори в най-лишения от смисъл контекст.

Контрастът с Истинския Люин Дейвис е осезаем, противопоставянията са вложени в поне няколко параметъра. Връзка има и към A Serious Man – брилянтното и като че ли много лично размишление на Коен за смисъла на живота и Бог; тук религиозните нотки са много по-леки и също толкова обилно поляти с ирония (през бутафоричността на едноименния филм-във-филма, който съвсем явно сочи към Бен Хур, но най-вече през героя на Маникс). Чисто сюжетно Аве, Цезаре! си прилича с Големият Лебовски, а морално с Фарго; има я винаги присъстващата във филмите на Коен символична фигура на Дявола, а Capitol Pictures дели име с филмовото студио от Бартън Финк. Търсенето на подобни връзки само по себе си не е особено важно, но четенето на филма през голямата призма на Коеновия канон – вечно изследващ моралната и смисловата рамка на битието, вечно подскачащ между жанровете – си е направо задължително.

Диренето на фундаментални смислови контури винаги често е водело Коен близо до библейски теми, чиято хлъзгавост пък често насочва филмите им през шизофреничната фуния на постмодернизма. Нещо ново и интересно в Аве, Цезаре! е политическата тематика, застъпена в него чрез групата от комунисти, които с полукомичната си дейност задействат основната сюжетна нишка. Може би този елемент присъства, за да бъде филмът тематично в крак с периода, който показва, а може би заради удобните паралели със също толкова бутафорната роля, отредена на фигурата на Иисус. Братята Коен много рядко използват политически сюжети, да не кажа, че нямам спомен да са го правили. Тяхното творчество е по-скоро аполитично, или може би дори консервативно в постоянния си интерес към някаква изначална човешка същност и различните ѝ проявления. И тук не може изобщо да се твърди, че са внесли прогресивни политически идеи, но дори само позиционирането на левия дискурс (доста натъртено при това, чак дотам, че водачът на въпросните комунисти е истинска историческа фигура) в разказа е като че ли важно, защото показва широтата на рамката, в която братята мислят творбите си. Това, че и комунизмът, и капитализмът, са нарисувани предимно карикатурно, за сметка на личния морал и етоса, само потвърждава здравата концептуална плоча, върху която се гради Коеновият канон.

Аве, Цезаре! определено не е сред най-силните филми на братята, най-вероятно не е и сред най-силните им средносилни филми. Въпреки това гледането му си струва заради майсторската направа и заради типичния им маниер ненадейно да ти заравят частички смисъл под кожата. Такива частички, които хем държат в себе си намека за някакво универсално важно прозрение, хем погледнати от друг ъгъл изглеждат безнадеждно постмодерни в отказа си да фиксират някакво финално значение.