Аве, Цезаре!

Като всеки друг филм на братя Коен, и Аве, Цезаре! е труден за описание. Макар и повечето им заглавия да могат да бъдат поставени в общите категории „драма“ или „комедия“, под повърхността винаги се крият повече пластове. Галфонският трейлър дава да се разбере, че в този случай ни чака мащабна комедия, но още в първите няколко минути става ясно, че това е не толкова история за герои, колкото поглед върху епоха.

Еди Маникс (Джош Бролин) е човек без ясно назована длъжност [всъщност става ясно, че Маникс официално е „Head of Physical Production“ – бел. Рандъм], който работи за студиото Capitol Pictures (директно инспирирано от MGM). Неговата функция е да познава всички и да решава проблеми, къде законно, къде не съвсем, с каквито мерки са необходими. Аве, Цезаре! е историята на един ден от неговия живот, в който звездата на епична римска епика, Беърд Уитлок (Джордж Клуни), изчезва посред снимките. Междувременно няколко други, по-малки проблема възникват в други продукции и Маникс трябва да се справи и с тях, докато обмисля оферта за по-лека работа, която ще му гарантира спокойни старини, но за която трябва да вземе решение до другата сутрин.

Типично за братята Коен, и в Аве, Цезаре! има една сюрия известни имена, които се появяват мимолетно и колкото да придадат колорит. В този случай всеки от актьорите получава свой собствен кратък откриващ номер, който принадлежи към различните аспекти на Златната Епоха на Холивуд. Скарлет Йохансон плува насред огромен басейн на фона на симфоничен саундтрак и в костюм на русалка. Чанинг Тейтъм демонстрира страхотни степ умения в хомоеротична моряшка песен в стила на Фред Астер. Алдън Еренрайх е каубой-акробат-певец в уестърни, принуден да играе в претенциозната драма на Рейф Файнс, без да притежава и капка драматичен талант. Всеки един от тези образи (плюс разкошната Тилда Суинтън, която играе две префърцунени близначки репортерки, които се ненавиждат една друга) има някаква роля в основната история и Еди Маникс трябва да навигира сред побърканите им нужди, изисквания и проблеми, докато междувременно се опитва да върне звездата на филм, чиято продукция трябва да продължи, за да не коства огромни загуби на студиото.

Аве, Цезаре! е пропит с духа на Златната Епоха, но при все водевилния аспект, той не се подиграва с нея. Всъщност, въпреки галфонските изпълнения на повечето актьори и тенденцията героите им да третират абсурдни ситуации със сериозността на дисертация по ядрена физика, от лентата струи уважение и в някаква степен дори обожание на киното като изкуство. Ако може въобще да се твърди, че това е „филм за Х“, то бих казал, че е филм за вярата. Аве, Цезаре! започва със статуята на Христос в католическа църква, последвана от изповеданиято на Маникс в изповедалнята. Финалната сцена отново ни показва Иисус, но този път на фона на твърде ярките цветове на филмов декор. Маникс търси себе си и фокус за вярата си в конфликта между хаотичната абсурдна действителност на призванието си и сериозната, стабилна професия, която му се предлага на златен поднос.

В крайна сметка, не съм убеден, че останах влюбен във филма. Той безспорно има страхотни качества и мисля да го гледам отново, когато излезе на Blu-Ray, но истината е, че докато го гледах, имах усещането за история, която просто не съумява да събере парчетата от пъзела. На няколко момента ми беше откровено скучно и въпреки че след малко размишления мисля, че оценявам повече целта, която братята Коен са си поставили, не съм убеден, че това е достатъчно, за да неутрализира скуката на второ гледане. Същевременно обаче, Аве, Цезаре! не е типичното холивудско конвейрно развлечение и смятам, че си струва гледането.