Куршум в главата

Тъжни са дните за феновете на добрите стари екшъни от 80-те и 90-те. Хубавите филми от този род са малко, случват се рядко и започвам да си мисля, че на днешните зрители просто не им пука. Сега е ерата на супергероите, на които в общия случай не е им е трябвало да блъскат във фитнеса, за да станат на големи здрави мачовци, ами са се сдобили със суперсили я след някой експеримент, я благодарение на суперкостюми или просто са надарени по рождение. И все пак днес можеше да бъде една сбъдната мечта – да видя нови класически екшъни с Арнолд Шварценегер (в първата си пълноценна роля от губернаторството си насам) и Силвестър Сталоун един след друг. Обаче въпреки позитивните мнения и на критиците, и на зрителите, The Last Stand на бат Арни се е представил толкова монументално зле в бокс офиса, че най-близкото кино, в което го дават през третата му седмица в Канада, е на 600км на север от мен. Уви, зрителите са забравили за най-голямата звезда от златните години на екшъна и отказаха да гласуват с доларите си… Това остави само филма със Сталоун, който поне излезе днес, та нямаше как да го пропусна.

Въпросът е – става ли за нещо Куршум в главата?

Филмът е като нов албум на стара рок група. Музиката ни е добре позната и въпреки че в нея не е останало много от младежкия ентусиазъм, който навремето ни е накарал да се влюбим в нея, тя все пак си струва слушането и ни дава нещо, което иначе би ни липсвало. В случая – развяване на мускули, огнестрелни оръжия, ножове, брадви, цици и тежкарски реплики.  Налице са стари членове на групата като Силвестър Сталоун и Крисчън Слейтър, които както винаги се справят съвестно и без пропуснати ноти. Някои от изпълнителите са заместени от млади музиканти, все още трупащи опит в жанра, като Джейсън Момоа, който наистина се раздава на бас китарата, и Сунг Канг, който за съжаление е малко вял и неориентиран на клавишите. Но как да е, тази метафора вече заплашва да се превърне в алегория, та ще спра.

Ако трябва да опиша Куршум в главата накратко, то това е филм, в който повечето хора умират от куршум в главата, най-вече с изключение на един гангстер (поради бавен интернет, докато пиша това, ще го нарека условно Клифи Би, защото много прилича на именития гейм дизайнер), който бива намушкан в ребрата. Та Клифи Би и Джейсън Бономо (Сталоун) са наемни убийци, които… wait for it… биват прецакани от шефа си след убийството на някакъв шмъркащ наркотици мухльо. Както вече стана въпрос, Клифи Би бързо си взима, което освобождава позицията на side-kick за Тейлър Куон (Канг), единственият честен полицай в местното управление (и то само защото идва от друг щат). Куон няма много мускули, ползва Blackberry смартфона си за всичко и най-вече – не иска да прострелва хора в главата, което води до много търкания с героя на Сталоун. Двамата тръгват по следите на разни лоши корумпирани адвокати, предприемачи, ченгета и ганстерите от бандата на опасния Кийгън (Момоа). Историята, както може да се очаква, е изключително елементарна и присъства само за да върже поредното застрелване на лошковец (в главата).

Хубавото е, че самите екшън сцени са много надъхващи. Момоа е нещо средно между Конан и Терминатор и почти успява да открадне шоуто от Сталоун с ентусиазма, който вкарва в ролята си. Схватките между двамата на моменти са почти комични с гигантическата фигура на Момоа, изправена над по-дребния Сталоун. Обаче и старото куче продължава да си може и да е в страхотна форма въпреки вече доста напредналата си възраст (това лято ще стане на 67!). Единственото разочарование е Канг, който нито блести с присъствието си, нито има кой знае колко интересна или забавна интеракция със Сталоун. Когато опре до екшъна, има някакви намеци, че като всеки самоуважаващ се азиатец може да рита задници, но така и не му дават възможност да се прояви. Въпреки това на филма въобще не му липсват забавни моменти. Например в една от сцените Сталоун е на път да застреля накакъв лошковец (в главата), правейки тежкарски коментар как оня е трябвало да усети, че му е олекнал пистолета, при което се оказва, че и в оръжието на нашия няма нито един куршум. Следва отчаян ръкопашен бой на живот и смърт. Филмът разчита именно на тази комбинация от ситуационен хумор и произтичащ от него брутален екшън, за да ти държи вниманието отначало докрай, завършвайки не с някаква врътка на сюжета или прочувствена драма, а както подобава – с една от по-запомнящите се бойни сцени в последно време.

Искрено се надявам, че Куршум в главата няма да последва провала на Арни. Ако като мен си падаш по такива филми и искаш да гледаш старите си екшън любимци, докато напредналата възраст им позволява да участват в такива буйни екшън проекти, силно ти препоръчвам да се запътиш към киносалона и да ги подкрепиш.