Жив огън WASPS!!!!

Брайтбърн*се появи отникъде, с минимален бюджет и пределно ясна концепция: „Какво би станало, ако Супермен е зъл?“ Идеята не е оригинална и е била разглеждана многократно в комиксите, с променлив успех, но изненадващо, никога не сме я виждали в игрален филм. Трейлърите обещаваха мрачна камерна атмосфера с фокус не върху свръхчовешки способности, а върху ужаса, до който те могат да доведат. Като добавим малкия бюджет и сюрията Гънове начело (Джеймс Гън като продуцент и двамата му братя като сценаристи), лентата трябваше просто да си изпълни обещанията от рекламната кампания, за да постигне успех.

Брайтбърн не е филм на DC Comics, но историята безспорно е тази на Супермен. В едноименното градче в Канзас, двойка фермери (Елизабет Банкс и Дейвид Денман) нямат късмет в опита си да заченат. Една нощ извънземна капсула се разбива в задния им двор и в нея те откриват новородено момче. Двамата скриват капсулата под обора и осиновяват детето като свое собствено. Брандън израства със знанието, че е осиновен, но не и откъде. Докато един ден не започва да проявява способности, които другите деца нямат…

Дотук всичко е едно към едно с историята на Кларк Кент и любящото му семейство в Смолвил. Къде тогава е разликата? Когато анализираме Супермен, в основата на образа е моралният му компас, донякъде сходен с този на Капитан Америка – бой скаутски наивитет, свръхсилно чувство за справедливост, отговорност да използва силите си за доброто на човечеството. Ключът тук са думите „морален компас“. Без родители, които да му предадат ценностите си, Кларк Кент можеше спокойно да се превърне в завоевател и убиец. Това ли е тогава ситуацията на Брандън Брайърс (Джаксън Дън)?

Уви, не. Вместо да се опита да ни разкаже мрачна история за родителски грешки и детински капризи, подковани от божествени способности, Брайтбърн се държи все едно кучето му е изяло домашното, и отбива номера с… промиване на мозъка. В сцена, която заслужава златна малинка за най-неприкритото предзнаменование в историята на киното, Брандън вдига ръчичка в клас, за да ни обясни как разликата между пчелите и стършелите била, че стършелите често не правели кошери, а принуждавали по-слабите рояци да отглеждат децата им. Почти веднага след това (и това не е спойлер, защото се случва в първите 5 минути от лентата) капсулата, която го е довела до Земята, започва да излъчва сигнали през нощта и да го програмира да бъде… зъл.

Това е. В основата на Брайтбърн не лежи морален или психологически залог, а Лоша Машина, Която Препрограмира Горкото Дете. Съответно зрителят не знае на кого се очаква да симпатизира – на невинния Брандън, който всъщност няма избор в действията си? На родителите му, които са отгледали чудовище? На жителите на Брайтбърн, които си взимат по особено гротескни начини?

Самият филм не изглежда да е наясно с отговора на този въпрос. От една страна Брандън просто е зъл, „защото така“. От друга, през по-голямата част от историята той извършва зверствата си под напора на чисто човешки, себични причини, основната от които е да не го хванат родителите му. Героят постоянно прескача от пресметлив психопат до безчувствен инфилтратор и обратно, сякаш сценаристите хем искат да сложат морални залози в историята, хем са наясно, че са я постлали по начин, който не им го позволява. И на човек му става кофти, защото прекрасният каст (начело с великолепния Дън в ролята на Брандън) дава всичко от себе си, за да вдъхне някакъв живот на недоизпипаната история, но просто не им е дадена достатъчно свобода.

В английския език съществува изразът „body horror“. Идеята на „телесния ужас“ е, че той се занимава с физически гадости. Това не е жанр, а по-скоро подход, което означава, че го виждаме в тотално различни филми, от Пришълецът до Убийствен пъзел. Аз рядко си падам по него, защото той често разчита на погнусата да наблюдаваш гротескни неща, случващи се с човешкото тяло, вместо на по-дълбоките и интересни похвати под ръка на хорър жанра. Уви, Брайтбърн разчита изцяло на този тип ужас, и макар това определено да прави филма по-мрачен, не съм сигурен, че допринася кой знае какво към качеството му. Ако сте гледали трейлъра, сте видели сцената с парчето стъкло в очната ябълка, но това е само върхът на айсберга. Чувствайте се предупредени.

В крайна сметка Брайтбърн изпълнява обещанията си, но не и по удовлетворяващ начин. Концепцията за Божеството-като-пубертет е толкова добра и в нея има толкова много потенциал (нека си спомним феноменалния Килгрейв в Нетфликс версията на Джесика Джоунс). Затова измъкваческият подход, който филмът избира, е силно разочароващ. Ако искате да гледате ужас, в който менте-версия на Супермен като дете избива хора, Брайтбърн е приятен начин да прекарате час и половина от времето си. Ако очаквате каквато и да било психологическа или морална дълбочина, си спестете парите.