Зверовете на дивия юг

Зверовете на дивия юг е от филмите, които успяват да се доближат максимално до магическото и приказното и все пак да останат здраво стъпили в реалистичната традиция. Може би леко се повдигат на пръсти от време на време, понякога даже се покатерват върху оградата, а после се връщат, за да разкажат на останалите какво са видяли. Врели-некипели, ще кажат след това слушателите им, но на много от тях тайно ще им се иска да чуят още. Важно е да има такива произведения, които покатерват огради и си общуват и с тези вътре, и с онези отвъд. Хубаво е да ги има и от двете страни, на всяко място, където съществува ограда. Защото който си мисли, че такива не съществуват около фантастичните и изобщо всички жанрове, е наивник, огради има навсякъде.

Шестгодишната Хъшпъпи живее в собствения си дом насред зеления остров в южна Луизиана, наричан от местните Коритото. На един вик разстояние е къщата на баща й Уинк, а навсякъде около нея светът е готов да я изненада с нещо ново. Хъшпъпи е сигурна, че и най-дребното нещо във Вселената е жизненоважно за нейното оцеляване, също както е сигурна, че сърцата на животните говорят на техен собствен език, макар и най-често да казват просто „гладни сме“.

Първите кадри от Зверовете на дивия юг рисуват върху окото свят, който може да бие по красота всяка приказка. Потокът от зеленина и светлина, прекрасната Кувенжане Уалис, ровеща в пръстта или пък допряла до ухото си гръдния кош на стисната в ръцете й кокошка. Камерата я следи, поклащайки се, докато малката актриса изследва с блясък на приключенец в очите, ъгълът се сменя – ту иззад нея, ту отпред, ту през погледа й. Ето го баща й, вижда се, че е човек с къс фитил, не по сантименталностите, но и в неговите очи има топлина. След като изядат по половин печено пиле и нахранят животните, двамата плават в грубо скалъпения си сал, а в далечината, отвъд дигата сивеят фабриките на някакъв друг свят. Хъшпъпи е чувала от Уинк, че там хората имат само по няколко празника на година, ядат храна от пластмасови опаковки и се страхуват като малки деца от прилива на водата. На Коритото пък всеки ден е празник, всяка нощ е достатъчно специална, за да бъде огряна от фойерверки.

Филмът потапя чудесно в собствената си реалност – и заради невероятната кинематография, и заради ловко хванатата гледна точка на Хъшпъпи. Какво по-лесно може да има все пак, от това да превърнеш истинското в приказка, ако си дете? Вътрешният монолог на малката героиня звучи през цялото времетраене на лентата и оставя тълкувателни напластявания върху случващото се. А тълкуването на малкото дете е митологично оцветено по естествен начин – неговите инструменти за разбиране на света са ограничени, а образците му обикновено го надхвърлят двойно на ръст.

Зверовете на дивия юг е наивистично-мъдър поглед върху взаимосвързаността на всичко, видяна през възприятията на Хъшпъпи. Когато нечувана буря връхлита Коритото и гигантски древни зверове се освобождават от ледовете след като че ли вечен сън, малкото момиченце трябва да порастне и да осъзнае отговорността, която носи за собственото си племе. При други обстоятелства подобна епифания би изглеждала абсурдна в контекста на шестгодишно полу-диво дете, но митологичната рамка спомага това да не се случи в нито един миг. Именно защото повествованието успява да сработи добре, филмът постигна сравнително ефективно естетическата си цел. Която, струва ми се, е да внуши, че светът, в цялата си сюблимност, си знае работата и ще оцелее, но за целта всеки отделен човек трябва също да понесе своя дял отговорност. Поизтъркано и наивистично, факт, но самата лента като че ли е насочена срещу циниците като цяло.

Изобщо, много красиво заснет филм, изпълнен с чудесно и непринудено актьорство и много цветове. Дава възможност за част и половина да се пренесеш в друг свят, който макар и в сърцето на Америка, се движи в съвсем различен ритъм. И въпреки това, както твърди филмът, законите, които движат и онзи, и всеки друг свят са все едни и същи, понятни до някаква степен дори за шестгодишно момиченце. Хубава мисъл и хубав филм. Наивистичността и лекото (но осезаемо) преобладаване на дидактиката му поставят доста явни горни ограничения, но при все това гледането си струва.