Отмъстителите: Война без край Like Kevin Bacon

Ето, че стигнахме до кулминацията, към която се движим вече пет години – от началото на втората фаза в Марвелската кино вселена. Война без край е филм, който ще бъде гледан от всички, защото просто няма значение колко те вълнуват конкретните герои (то не, че липсват много от тях). Историята тук е твърде всеобхватна и ще се превърне в поп-културен феномен. Да не гледаш Отмъстителите в днешно време е като да не гледаш Star Wars – естествено, че може, но това те откъсва от пулса на съвремието по начин, видим за всички около теб. Разбира се, поп-културният фактор не е мярка за качество, така че нека се опитаме да отговорим на този прост въпрос: струва ли си Война без край като филм?

Отговорът, уви, не е никак прост, поради което мисля да го оставя за края на този материал.

Историята започва с резултата от финалната сцена на Тор: Рагнарок – aсгардските бежанци се сблъскват с лудия титан Танос (Джош Бролин), който търси Камъните на вечността. Някъде зад кадър, той е опустошил Зендар и се е сдобил с камъка на силата (лилавичкото, от първите Пазители на галактиката). Остават му още пет и по някаква причина той си мисли, че един от тях се крие на борда на асгардския кораб. След тази начална битка действието скача на Земята, където слугите на Танос са по петите на Камъните, за които знаем, че са там – Камъка на времето, пазен от Доктор Стрейндж (Бенедикт Къмбърбач), и Камъка на ума, инкрустиран на челото на Вижън (Пол Бетани). Междувременно, в космоса са останалите два – Камъните на реалността и душата, – които Пазителите на галактиката и Тор (Крис Хемсуърт) се опитват да открият преди Танос. Защото целта на Титана е проста – събере ли шестте Камъка, той ще е в състояние да изпълни изконната си цел и с едно щракване на пръстите да унищожи половината разумна вселена (напълно буквално, впрочем – 50% на случаен принцип). Нещо, което той вижда като милостив начин да спаси всички раси от неизбежната борба за ресурси.

Историята на Война без край (простоват превод на Infinity War, ама то и останалата част от българския превод на филма е бая зле) е най-вече оправдание за епични баталии и конфронтации между героите, които познаваме и обичаме вече цяло десетилетие, както и за нови противници – слабо развитите слуги на Танос и самия титан. Като казвам слабо развити, имам предвид, че буквално един или двама от тях не биват дори назовани в самия филм, а репликите им се свеждат до злодейско позьорство от доста тъжен характер. Разбира се, самите битки са нещо, ако не невиждано, то невиждано в такъв масивен мащаб, което е постижение за киното.

Обаче постижение ли е наистина? Колкото и впечатляващи да се всички битки, невероятните локации и свръхсилите на героите, Война без край е на практика едно голямо комиксово меле. Както знаем, ако сме внимавали в час, този филм е само първа част на историята (която първоначално щеше официално да се състои от Част едно и Част две, но която от Марвел впоследствие решиха да разделят на Infinity War и на все още неназования четвърти филм). В тази си роля, усещането, което той оставя, е като за осми брой от десетбройна поредица. И не просто заради липсата на завършек – това не е изненада за никого, – но поради липсата на персонажи.

В прав текст – във Война без край характеризация няма. Или по-точно характеризацията във Война без край се е случила в продължение на осемнадесетте предишни филма в споделената вселена, и слава богу, защото тук за нея време липсва. От самото начало лентата сблъсква герои с индивидуални противници или цели армии в поредица от драматургично несвързани сцени, докато пътешествието на Танос – единственият герой, получаващ реално развитие – малко по малко създава усещане за напластяване на напрежение и в крайна сметка кулминация. Уви, това означава, че от цялата патаклама време за истинско взаимодействие между героите просто няма. Тони Старк (Робърт Дауни Джуниър) и Доктор Стрейндж, които получават може би най-много екранно време от познатите ни персонажи, се хвърлят от битка в битка и героите не търпят никакво развитие в първата си споделена история. Тор има доста дълга отделна сюжетна линия, в която се утвърждава като свръхсилния комедиен персонаж на тази вселена. Капитан Америка (Крис Еванс), Черната пантера (Чадуик Боузмън) и Питър Куил (Крис Прат) – другите персонажи със стабилен фенски кредит – имат буквално по пет реплики в целия филм.

Има три изкючения от горния параграф. Първото е Питър Паркър (Том Холанд), който продължава развитието на образа си от Спайдър-мен и еволюира в пълноправен Отмъстител (че и получава костюма си от комиксовата поредица Civil War). Холанд е великолепен актьор и финалът на линията му е единственият момент в целия филм, в който изпитах някаква истинска емоция, различна от „уау, патакламатъ!“ Второто не мога да го кажа без спойлери, а третото, и най-важно в сюжетен план, са Алената вещица (Елизабет Олсън) и Вижън, чиято любовна история досега беше оставяна почти зад кадър. Уви, и тук се разчита, че „ако сме чели комиксите, ще се сетим“, и не ѝ е отделено нужното време, но пък ѝ е отделено повече време, отколкото на който и да е друг персонаж, освен Танос. Връзката между двамата е и в ядрото на кулминацията на Война без край и ако бях по-голям фен на тази двойка в комиксите или ако филмовата вселена си беше дала времето да ги развие една идея по-сериозно, подозирам, че щях да съм дълбоко изкъртен към края.

За съжаление обаче не бях. Отмъстителите: Война без край е шарен и епичен, изпълнен със зашеметяващ екшън и визия… но напълно лишен от душа. Никой герой в него няма нужното време да се развие по какъвто и да е начин и историята свършва с брутален клифхенгър. И тук искам да отбележа, че проблемът ми не е, че няма някакъв дълбок персонажен катарзис и еволюция на образи като в оскарова драма. Знам какво гледам. Искам да гледам това. Не съм твърде интелектуален и велик за такъв филм, напротив: цвилил съм от кеф вече цяло десетилетие на почти всички истории от споделената вселена на Марвел. Но тук буквално липсват герои. В чисто драматургичен план Война без край не е филм, а епизод. Без начало, без край, стопроцентово зависим от това да знаеш десетилетната история на вселената. Което поне за мен е проблем. Защото киното не работи и не би следвало да работи на такъв принцип. Да, отвореният финал си е достолепна традиция. Но наистина ли чакахме с години, за да гледаме поредица екшън сцени, които не връзват никакъв смисъл, ако не си си направил осемнадесетфилмовото домашно?

И в крайна сметка това е усещането ми от Отмъстителите: Война без край – за нещо незавършено и недоизведено, което най-вероятно (и това го казвам без ирония) ще се окаже феноменално начало, след като излезе втората част догодина. Но понастоящем получаваме история-произход на Танос (която апропо си струва доста) и поредица от мелета със свръхсили. Достатъчно е за два и половина часа забавление, но от кинематографичната вселена на Марвел съм се научил да очаквам повече. На първо гледане, това е положението. Ако на второ възприятията ми се променят драматично, може би ще пиша отново. Дотогава, ето ги оценките ми за филма, базирани на личните ми възприятия и опита ми да бъда обективен. Общата оценка на дъното е агрегат на тези номера.

Личен кефометър: 5.5/10

„Обективно“ качество: 6.5/10

Оценка като част от филмовата вселена: 8/10

Прогностична оценка с оглед на предстоящата втора част: 9/10