Uncharted: The Lost Legacy

Uncharted е един от най-добрите гейминг франчайзи, правени някога. Приключенията на Нейтън Дрейк – смесица между Индиана Джоунс и много по-екшън ориентиран Индиана Джоунс – са сред най-обичаните и високо оценени игри за последното десетилетие. Една от най-силните страни на поредицата е нейната завършеност. При все самостоятелността на отделните заглавия, Uncharted 4 ни даде своеобразен финал на приключенията на Дрейк и ясен сигнал, че ако в бъдеще видим нова игра със заглавие Uncharted, то той няма да бъде протагонист в нея. Но как може друг герой да запълни тесните дънки на Нейтън?

Има как, оказва се. Вместо Смелия Мъжествен Герой, около когото всичко гравитира, Uncharted: The Lost Legacy ни предлага дует – две героини, които сме срещали преди. Клоуи Фрейжър, опортюнистичната партньорка на Дрейк в Uncharted 2: Among Thieves; и Нейдийн Рос, която в Uncharted 4: A Thief’s End беше в ролята на антагонист, командир на наемническата армия, която основният злодей в играта използваше за целите си. Двете се съюзяват, за да открият легендарния Бивник на Ганеш в джунглите на Индия, насред гражданска война, предизвикана от фанатик, който също иска да намери Бивника. Ако това звучи познато, причината е, че Among Thieves също използваше гражданска война – този път в Непал – за фон на действието си. При все сюжетните прилики обаче, The Lost Legacy е приказно самостоятелно заглавие, чийто геймплей е базиран на този на четвъртата част, но без да създава усещането за „експанжън“. Макар и по-кратка от номерираните Uncharted заглавия, играта има солидно времетраене и напълно завършена история, която носи типичния за Naughty Dog интензивен емоционален заряд, великолепно развити герои и страхотен екшън.

Uncharted: The Lost Legacy не се развява из целия свят както предшествениците си, но скритите руини в джунглите на Индия са предостатъчни, за да задържат вниманието от начало до край. Визуално, играта спира дъха с гледки, които често е трудно да повярваш, че не са част от кът-сцена (познатият ни от предишни заглавия photo mode само помага да оцениш колко красота има около теб във всеки един момент). Клоуи е не по-малка маймуна от Дрейк, и гарантирам, че насред катеренето на планини, храмове и прочее високи отвесни ситуации, неведнъж ще спреш, за да се насладиш на гледките.

Както казах, геймплеят е базиран на Uncharted 4. На ниво игра, това е само плюс, защото последното попълнение в поредицата беше най-полираното и удовлетворително изживяване за 2016 г. Още почти в самото начало имаме достъп до отворената карта и джипа (които в предишната игра се появиха чак към средата), и историята ни връща в тази област в немалко от следващите глави. The Lost Legacy има няколко странични мисии, свързани с collectibles, които правят изследването на огромната карта не само великолепно във визуален план, но и полезно.

Тук обаче трябва да отбележа и негативните страни на U4 геймплея, а именно – абсурдното количество collectibles, които спрямо първите три игри са две крачки напред, една встрани и една назад. Докато откриването на стандартните съкровища винаги е удовлетворително предизвикателство (и конкретно тук е двойно по-лесно заради един от страничните куестове), концепцията на телефонните снимки не е доизпипана – често можеш да се намираш буквално на две крачки от мястото, където трябва да застанеш, и промптът не се появява – а страничните диалози са същата брутална анатема, както и в предишната част. Концепцията е чудесна: в конкретни моменти и на конкретни места някой от съпътстващите те герои ще каже нещо и над главата му ще се появи промпт. Последвалият разговор е на типичното за Naughty Dog чудесно ниво и дообогатява връзката на персонажите едни с други и на играча с тях. На практика обаче, както всеки, играл Uncharted заглавие преди, знае, героите постоянно си подмятат реплики, а NPC персонажите обикновено се движат зад гърба ти, когато тичаш напред. Което означава, че много често ще се случи да пропуснеш страничен диалог, защото от подхвърлените реплики не си личи, че има още, а героят е зад гърба ти и съответно не виждаш промпта над главата му. Това са бели кахъри, ако човек играе за кеф, но за колекционерите на трофеи като мен кошмарът е кошмарен и прави събирането на тези конкретни collectibles изключително трудно.

В останалите геймплейни отношения обаче The Lost Legacy е на същото епично ниво като A Thief’s End. Играчът контролира Клоуи, а Нейдийн е достатъчно умна, за да е от реална помощ през повечето време и да не ти се бута в краката през останалата част. Определено има моменти, в които си скубех косите, защото AI-то на помощника ти не е на нивото, на което би следвало да бъде, и съответно умираш в момент, в който би трябвало да си ок, но в по-голямата си част, те се случваха на най-високата трудност или когато се опитвах да постигна конкретен трофей. Пъзелите са чудесно изградени, една идея по-малко, отколкото в предходните игри (или може би това е илюзия поради по-малкото времетраене), и в общия случай лесни за разгадаване, но не дразнещо елементарни или излишно дълги.

Вкратце, Uncharted: The Lost Legacy е задължително заглавие, което е достатъчно евтино, за да оправдае сравнителната си краткост (между 10 и 14 часа, в зависимост от това колко те вълнуват трофеите), базирано на една от най-великите игри на всички времена. Двете героини са пълнокръвни и с лекота запълват главната роля, а историята и диалозите съумяват едновременно да закотвят действието в света на Uncharted, но и да не създават усещането за „дай да приказваме за предишните части, че да не им липсва Дрейк на играчите“. Всъщност, играта едновременно добронамерено се бъзика с Дрейк (когато Нейдийн не може да прикрие отвращението си от факта, че Клоуи е спала с Нейтън, или в задължителния „Марко Поло“ момент) и го отстранява от фокуса си през по-голямата част от времето.

Ако сте играли Uncharted игра през живота си, The Lost Legacy е задължителна. Ако не сте, пак е задължителна, но по-добре първо изиграйте поне Among Thieves и A Thief’s End – двете най-добри части от поредицата. Аз междувременно си стискам палци да видя скоро нови приключения на Клоуи и Нейдийн, защото този екип заслужава собствени номерирани заглавия.