Uncharted 4: A Thief’s End

Naughty Dog не са на пазара от вчера. Още през 90-те, игри като Crash Bandicoot и Jak and Daxter бяха добре познати на всеки конзолен геймър. Но истинската звезда на компанията изгря с Uncharted: Drake’s Fortune. Макар и донякъде репетитивна, играта предостави добре полиран геймплей, интелигентно поднесена приключенска история и главен герой, който дори през 2007 комбинираше чар и остроумие каквито отдавна не бяхме виждали. Uncharted 2: Among Thieves не само надхвърли първата част, но беше буквално два пъти по-добра. По-дълга, безкрайно по-разнообразна, с още по-интересна и кинематографична история, отношения между персонажи каквито обикновено не очакваме от видеоигра, и визуално впечатляваща за времето си. Uncharted 3: Drake’s Deception не съумя да надскочи високата летва на предходната част, но при такова качество „още от същото“ не беше най-лошото, което можеше да се случи (за повече информация – ревюто ми за Uncharted: The Nathan Drake Collection).

Трудно е да си представим как Naughty Dog можеха да направят нещо по-добро от тези три игри, но само две години след Drake’s Deception, през 2013 г. излезе The Last of Us – постапокалиптичен сървайвъл хорър, който ни показа как стелт-елементите от Uncharted могат да се използват по уникален начин, за да създадат кардинално различно изживяване. В комбинация с един от най-качествените и психологически дълбоки сюжети в историята на видеоигрите, трагичното пътешествие на Джоуел и Ели беше такъв монументален успех, че броени месеци след излизането на PlayStation 4, играта получи HD ремастър. Естествено, след подобна поредица от триумфални постижения е трудно да оправдаеш абсурдно високите очаквания на феновете.

Uncharted 4: A Thief’s End оправдава абсурдно високите очаквания на феновете с почти дразнеща лекота. Naughty Dog са създали съвършен хибрид между динамичния приключенски геймплей на Uncharted поредицата и меланхоличната атмосфера на The Last of Us, вплетени в перфектната лебедова песен на един от най-обичаните герои в гейминг индустрията. Три години след събитията от предишната част, Нейтън Дрейк (Нолан Норт) се е оттеглил от търсенето на съкровища и живее нормален семеен живот с Елена (Емили Роуз). И макар и от време на време да изпитва носталгия по приключенията от миналото, той е твърдо решен да не се връща към тях. Естествено, миналото скоро чука на вратата, когато големият му брат Сам (Трой Бейкър) – считан за мъртъв от петнадесет години, – се връща в живота му с нова информация за съкровището на легендарния пират Хенри Ейвъри… и за смъртоносният наркобарон, който ще го убие, ако не получи половината от това съкровище. Нейт е принуден да се отправи на ново пътешествие с брат си, неспособен да каже истината на Елена. И така започва последното приключение на легендарните братя Дрейк.

Да, ако сте фенове на поредицата, вероятно внезапно ретконнатият брат ще ви подразни колкото подразни и мен в началото, но истината е, че с изключение на няколкото флашбек сцени в Drake’s Deception, където малолетният Нейтън изглежда като да е единствено дете, в поредицата всъщност няма нищо, което да противоречи на съществуването на Сам, а участието му в историята добавя допълнителни психологически пластове – постоянният конфликт между обожанието, което малкият Нейтън е изпитвал към големия си брат, и разочарованието му от сегашното състояние на Сам, усещането за принуда, защото той изобщо не иска да бъде част от това приключение и съзнава, че може да му коства брака с Елена… Всичко това, редом с видимите бели косми по слепоочията, носи усещане за меланхолия и интроспекция, каквито тази поредица досега нямаше.

Същевременно обаче A Thief’s End си остава Uncharted игра и екшънът е на същото, че и по-високо ниво от това, с което сме свикнали. Количеството престрелки е драстично занижено за сметка на изследване на нови територии, разрешаване на пъзели и стелт, но когато си изправен срещу врагове, престрелките са перфектно полирани. Ненужно усложнените юмручни боеве от третата игра са отпаднали за сметка на по-изчистената версия от предишните две части. Количеството оръжия е излишно голямо (особено предвид, че има трофей, който изисква да използваш всичките поне по веднъж) и повечето са доста сходни, но за сметка на това няма слаба опция. В добавка към познатите ни умения, Дрейк сега има и въже с кука, което може да използва, за да преодолява пропасти, да се катери или спуска в недостъпни локации, да тегли контейнери или да бъде теглен от превозни средства. Новата механика е чудесно използвана и човек се чуди как не им беше хрумнала досега. Всъщност, ако трябва да измисля критика към геймплея, то тя би била нововъведената „auto-lock“ функция, която автоматично прехвърля мерника ти върху центъра на най-близкия противник. Това прави хедшотите почти невъзможни и е невъобразимо досадно в повечето случаи, а начинът да го изключиш от опциите е ужасно неинтуитивен (намира се в „Accessibility“).

За разлика от досегашните Uncharted игри, в A Thief’s End имаме не само съкровища за търсене, но и места и предмети, върху които Дрейк си води записки, както и бележки, оставени от други хора. Тези три групи collectibles имат осем трофея, свързани с тях, да не говорим за допълнителния колорит и плътност, които придават на сюжета, така че си заслужават търсенето. А въпросното не е шега, защото няколко от мисиите представляват доста широки места, където пътят не е линеен и е лесно да изпуснеш много от тайните, скрити наоколо. Като стана дума за трофеи, за разлика от предходните три игри, една голяма част от трофеите в Uncharted 4 са тайни. Разбира се, ако имаш уай-фай, спират да са тайни, но това означава, че доста от тях са свързани с по-завъртяни предизвикателства от „убий Х врагове с оръжие У“. Пример – в една от мисиите Дрейк трябва да разреши пъзела на висока камбанария в Мадагаскар. Докато подскача из платформите на кулата, той минава покрай отворен прозорец. Ако играчът реши да излезе навън, го очаква доста сериозно катерене, което води до самия връх на култата, от който можеш да видиш целия залив и града, простиращ се във всички посоки. Което ти дава трофей на име „I Can See My House From Here“. Това е само един от множество примери, включващи бърза употреба на различни оръжия, традиционния „Марко Поло“ бъзик, очарователна сцена с една маймунка и какво ли още не.

Не знам дали е очевидно от скрийншотите в този материал, но Uncharted 4: A Thief’s End е една от най-красивите игри, правени някога. Почти всички картинки в статията са от реалния геймплей, а не анимации. Усещането за локация е убийствено, природните гледки спират дъха, а вниманието към детайла във всяко едно отношение заслужава всички награди, които играта е обрала и тепърва ще обира. Околната среда е нещо, което аз поне не бях виждал на конзола, а движенията на героите (и противниците) и лицевите им анимации, в комбинация с оскаровото озвучаване са на границата на „плашещо реалистични“. Музиката също заслужава споменаване. Макар и писан от различен композитор, саундтракът допълнително засилва усещането, че Naughty Dog са използвали най-добрите елементи от The Last of Us в новото си заглавие в по-тихите си моменти, а екшънът е озвучен с най-добрите  и епични музикални теми във франчайза до момента.

A Thief’s End не е лишена от слаби страни. Но тези слаби страни са маловажни и незначителни. Всяка критика, която бих могъл да измисля, бледнее пред оргията от съвършено изпълнени елементи. Геймплеят е подобрена и разширена версия на един от най-добрите екшън-адвенчъри, правени някога. Историята е дълбока и смислена, като същевременно запазва усещането за приключение и хумор. Визуално и в музикално отношение играта е неоспорим шедьовър. Ако Naughty Dog никога не направят нова Uncharted игра, това ще бъде най-достойният финал, който Нейтън Дрейк можеше да получи, и заглавие, каквото виждаме веднъж на гейминг-поколение. Да кажа, че е задължителна би било нелепо, това трябва да е станало очевидно още от третия абзац. Само ще кажа, че за мен Uncharted 4 беше преживяване, което ще помня години наред.