The Talos Principle

Преди известно време The Talos Principle стана на 5 години. Това ме вдъхнови да се върна към нея, но разбира се, реалната причина беше самата игра. И понеже 5 години не са малко време, а аз имам лоша памет, повечето от пъзелите, пред които повторното преживяване ме изправи, бяха толкова раздвижващи сивото вещество, колкото и първия път. Всъщност единственото от играта, което бях съхранил в паметта си, бе цялостната ѝ естетика.

За незапознатите The Talos Principle е дело на Croteam – хърватското студио зад култовите, но коренно различни, Serious Sam игри. Отношението на Принципа към Сам при Croteam, е като отношението на Portal към Counter Strike при Valve. Общото помежду им е енджинът (The Talos Principle е измайсторена със Serious Engine-а на Serious Sam 3) и споделената перспектива от първо и трето лице, но с това приликите горе-долу се изчерпват. Едното е интелигентно изработен пъзел, с остроумна история и комплексен свят, а в другото на екшъна е отредено най-главното място. В интерес на истината, играта се появява като страничен продукт именно покрай разработката на новия Serious Sam и както при Ubisoft с Assassin’s Creed (която е трябвало да бъде нов Prince of Persia), създателите ѝ осъзнават, че този път са направили нещо твърде различно.

Играта започваме като робот, озовал се сред гръцки руини, рязко контрастиращи с високо-технологичните установки, разпръснати сред тях, а именно – пъзелите за решаване. Малко след това от небитието ни заговаря благ наставнически глас, говорейки с набор от почти библейски пасажи. Това е Елохим*, който може да бъде колкото полезен, толкова и досаден, но играе съществена роля в историята. С негова помощ откриваме баркодове по стените – впечатления от други роботи, преминавали лабиринтите на Елохим, както и аудио-дневници на хората, близки до експеримента.

Но може би най-обемните и интригуващи източници на информация идват от периодичните сблъсъци с компютъра на постамент, обитаван от дяволит изкуствен интелект на име Милтън. Комуникацията с него е сред дейностите, които могат да се разклонят в десетки различни посоки при всяко преиграване на база на изборите ви и винаги отнема значително време, независимо дали ще се провокирате взаимно, или ще четете някой от файловете в архива с откъси от Кант или от гръцката митология.

По много последователен и ненатрапчив начин The Talos Principle ни запознава и със съществените елементи на геймплея: премахването на бариери и вражески установки чрез заглушители, насочването на лазери към правилните точки, за да отворим врата, пренасянето и конфигурирането на купчина кубове в необходимата структура и т.н. и т.н. Пъзелите, разбира се, стават все по-сложни, но трудността им сякаш не е тяхно инхерентно свойство, а по-скоро се влияе от склонността на играча към закостеняло мислене. Тоест в крайна сметка ескалира само мащабът им, следователно броят на възможните конфигурации от различните пъзел елементи, а с това и полето от досещания на играча за възможно решение.

The Talos Principle е една от най-сериозно философски ангажираните игри, на която съм попадал, ако не и най-сериозната. Тя препраща към философския свят и светоглед не само с текстовете и с героите си, но и с цялостната си атмосфера и визия. Напредването през различните зони е като прогресия през историята на човешката мисъл, макар и не непременно отразена хронологически, основните периоди са там: античност, средновековие, модерност, постмодерност… Въпросите, които засяга, са точно онези, вечните, които са вълнували човечеството през всички епохи, а в играта продължават да предизвикват вълнения дори и след края му.

Точно така, в The Talos Principle хората вече са изчезнал вид, а търсенето на човешкото пада на металните плещи на вашия робот, ръководен от програми със съмнителни намерения. Противно на очакванията за постапокалиптичен сетинг, светът не е мрачен и заплашителен, а точно обратното – поляните са зелени до безкрай, небесата са нереално сини, а слънцето пече като в ницшеанско пладне. Всичките пейзажи приканват към спиране, съзерцание и покой (които ни задължават да се фокусираме върху важното), а саундтракът страхотно ги допълва.

Елохим е ангажиран преди всичко с това да изпълнява зададената му от хората функция. Той прекарва роботите през изпитания, за да докажат достойнството си. Но не познава друга реалност отвъд тази на симулацията, която ръководи, и е склонен да се завръща към нея вечно, за да съхрани съществуването си. С други думи, Елохим е олицетворението на религиозния светоглед. Милтън от друга страна, е нихилист. При него няма ръководна цел и смисъл на съществуването му. Той често звучи неуравновесено и агресивно, дори само като бели букви върху черен екран, в тотален контраст на благостта на небесния глас на Елохим. Единият предлага интеграцията на чужд смисъл, а другият – на собствен.

The Talos Principle ви поставя между двамата, като всъщност не предлага никаква броня срещу тях, където под „броня“ имам предвид идентичност. Андроидът ви е tabula rasa и единственото, което можете да сложите върху нея, сте вие самите. Елохим ви третира добре, но го прави само докато сте колелце в машината, която администрира. Милтън пък ще ви атакува във всички уязвими точки. Играете с робот, но вие, играещите го, не сте такива. Ако обаче се вживеете и предявите претенцията, че сте нещо повече, Милтън незабавно ще започне да сее съмнения в ума ви, да изтъква метафизически аргументи и в крайна сметка, ще си намери повод да ви обиди. Всъщност, Милтън ще ви обиди така или иначе, така че вживяването винаги е по-добрата опция.

Играта отговаря остроумно на въпроса „Може ли роботът да е човек?“, експлоатирайки медиума си, за да постави нашето съзнание на мястото на кухата перспектива на робота и за да го поведе в една специфична, макар и трудно проследима, посока. Още по-остроумно задава своите собствени въпроси. Защото всъщност The Talos Principle не е просто изпълнена с добре подбрани препратки към съответната литературна творба, а създава и собствени такива. Самият „принцип на талоса“ е формулиран от фиктивния философ Стратон от Стагира, чиито размишления са нещо като медиация между крайностите, които Елохим и Милтън олицетворяват. Не по-малко интелектуално стойностни са и размишленията на хората, участвали в създаването на симулацията, и на останалите край тях. Най-малкото те обрисуват падението на човечеството в истински трагична светлина, което в крайна сметка само утвърждава тежестта на избора, представен пред играча–робот.

В добрата стара философска традиция, The Talos Principle избира да не бъде пряма в отговорите, които предлага, и оставя задачата на търсенето и тълкуването им изцяло на нас. Тя е пропита с философия до мозъка на костите си, ала не просто препраща към подобаваща литература и твори собствена такава, а предразполага цялостно към влизането в подобен модус на мислене, следователно – съществуване. Това е светла игра, олимпийска, творена в светлината извън пещерата на Платон и носеща благороден плам.