Bioshock Infinite

Сигурен съм, че всеки, който се интересува от игри, вече е играл новото творение на 2K, но в случай, че сте сред малцината, които някак са останали подминати от хайп-машината, няколко въвеждащи думи. Bioshock Infinite е идеен наследник на Bioshock 1 и 2 – хитовете на 2К от 2007 и 2010 г. Макар и правена от същите хора и със сходен геймплей, играта е ситуирана в съвсем различен свят и друга епоха, така че геймплейната механика и общата атмосфера са единствената връзка с предните части.

Годината е 1912. Букър ДеУит е затънал в дългове към опасни хора, които няма да се поколебаят да му светят маслото, ако не успее да се разплати. За щастие (дали?), те му предлагат сделка – да открие едно специално момиче и да им го достави в Ню Йорк. Ако се справи със задачата, дългът му ще бъде опростен. Ако не… ДеУит не знае какво го очаква, когато сяда в странния стол на върха на фар някъде сред океана. После небето се разтваря, и той осъзнава колко малко знае за света, в който живее.

Някъде в края на 19-ти век, Закари Комсток получава видение и се впуска в начинание, което никой досега не е опитвал – да построи град и да го издигне в небето. Няколко години по-късно, с помощта на технология многократно изпреварила времето си, Колумбия напуска земята. В началото на новия век отношенията между небесния град и Съюза се обтягат и в крайна сметка Комсток решава да се отрече от Съединените Щати – Колумбия става самостоятелна и изчезва сред облаците. Именно в този странен град ДеУит трябва да намери Елизабет и да я отведе в Ню Йорк.

Разбира се ситуацията далеч не е толкова проста. Елизабет не е обикновено момиче. Тя притежава способността да манипулира реалността, отваряйки портали към други светове – други вероятности. Комсток я държи затворена в кула, пазена от механично чудовище, което е едновременно неин тъмничар, и единственият й приятел. Задачата на ДеУит става още по-сложна, когато се оказва, че Комсток има пророческа дарба и повече или по-малко е предвидил почти всяка негова стъпка преди да я е направил.

А Колумбия не е дружелюбно място. Зад фасадата от красиви сгради, площади, паркове и вежливост, се крие култура на жесток расизъм и нетолерантност, в която бунтовниците „Vox Populi“ са рисувани като черни дяволи, които трябва да бъдат изтребени. Облачният град носи най-грозните черти от расисткия Щатски юг и макар и да не са роби, черните, ирландците и другите малцинства от тази епоха са третирани като животни. Нищо чудно, че идиличното съществуване на белите господари на Колумбия е на път да се срине в жестока гражданска война.

В случай, че още не е станало очевидно, в Bioshock Infinite сюжетът е много сериозно застъпен. Светостроенето винаги е било от жизнена важност в тази поредица, но новата игра отвява предшествениците си не само в него, но и в историята, която изгражда. Макар и подводният Rapture oт предните две части да беше изключително атмосферично място, сюжетът им в крайна сметка не предлагаше кой знае какво за странните особняци, които играят игрите заради историята. Тук няма такъв проблем. Всъщност действието се заплита все повече и повече с напредването в играта, а финалът е абсолютно шеметен.

Геймплейно, Infinite е в общи линии порция от същата манджа, която предлагаха и предходните две части. Екшън от първо лице, с елементи на ролева игра – развитие на магическите умения (тук наричани „vigors“), ъпгрейд на оръжия, повишаване на кръв, мана (salts) и щит и дори наличие на странични куестове тук-таме. Обширните небесни простори на Колумбия са много различно място спрямо затворените коридори на Рапчър, и това се отразява на геймплея. Освен множеството странични зони за разследване, реещите се сред облаците сгради и площади са свързани с жици, по които Букър и Елизабет могат да се движат с помощта на специални пистолети… с перки…

Самата Елизабет е част от геймплея. Тъй като девойчето въобще няма мерак да стои затворено в кулата си и идва с теб напълно доброволно, уменията й са на твое разположение. За щастие, 2К не са идиоти и ДеУит няма нужда да я пази от поражения – тя се грижи сама за себе си. Първоначално, ролята й е основно да си лафите (прочее, диалозите в Infinite са на невероятно високо ниво, дори когато не се обсъжда нещо важно) и да ти отключва заключени врати и сейфове (както тя самата отбелязва, затворена в кула пълна с книги, ще се изненадаш какви умения е придобила). Малко по малко обаче уменията й се развиват и към края на играта е в състояние да призовава оръжия, барикади и механизирани защитници от различните вероятности, до които има достъп. Тези й умения, естествено, са и важна част от историята – без да спойля, ще кажа само, че прескачането между вероятности става доста сериозна причина за някои значителни промени в декора и настроението на околните.

Bioshock Infinite е зашеметяващо красива игра. Без да навлизам в технически детайли (понеже не мога), ще кажа само, че визуално Колумбия е може би най-впечатляващият гейм-сетинг, който някога съм виждал, дори на Xbox 360 (която е теоретично най-слабата от трите платформи, на които играта е налична). Реещите се сред облаците сгради, дирижаблите и кабините, които се носят между тях… Градът никога не е статичен, нещо в него винаги се движи и променя. Сгради се срастват една с друга чрез мостове, летящи кораби акостират край площади, покрити с цветя и дървета, колосални статуи се издигат насред паркове… Колумбия има дори плаж и симулиран морски бряг, всичко това – на километри в небето. А когато ситуацията се разлайнява и ДеУит и Елизабет са принудени да започнат да прескачат между вероятности, градът също се променя. Драстично, но без за миг да спира да впечатлява.

Насред цялото това очарование обаче, Bioshock Infinite за съжаление страда от два доста сериозни недостатъка и един малък, но дразнещ. Първият и основен е, че играта не съумява да принуди играча да използва разнообразието й от магии и оръжия. Има няколко момента, в които трябва да използваш снайпер, тъй като обширните пространства не позволяват друго, и има един момент, в който трябва да намериш и използваш умението да хвърляш електрически заряди. Но през останалото време е въпрос единствено на твоя избор. Няма оръжия, които да са по-добри срещу един враг и по-лоши срещу друг, повечето магии са взаимозаменяеми, и аз всъщност минах цялата игра с помпа, снайпер, способността да поемам контрол над противник и тук-таме някоя огнена топка за цвят.

Малкият, но дразнещ недостатък, са тукашните версии на Big Daddy/Big Sister от предходните две части. Колумбийският звяр се нарича „handyman“ и представлява странна кръстоска между mech и маймуна, с жално човешко лице. Но докато аналозите му в Bioshock бяха съществена част от историята, в Infinite липсва каквото и да е обяснение какво представляват хендимените, защо са толкова печални и мрънкащи, и защо са толкова силни. А те са много силни. Което е и допълнителен проблем, тъй като докато Големите Татковци можеха да бъдат пречукани със стратегия, тези изчадия се убиват в общи линии на паническия принцип – бягаш, стреляш, умираш, бягаш, стреляш, умираш, и така докато тварта падне. Хендимените са в състояние да скачат на десетки метри, могат да използват жиците, за да те преследват, бълват шокови вълни около себе си и въобще, са прекалено силни, за да позволяват каквато и да е стратегия.

Последният – и всъшност най-сериозен, макар и не непременно очевиден – недостатък на Bioshock Infinite е светът на играта. Някъде в дълбоката древност екипът, стоящ зад тази поредица, сътвори System Shock серията – ролеви игри с екшън елементи. Bioshock обаче винаги е бил екшън с ролеви елементи, и в тази трета част това се превръща в проблем. Докато Рапчър беше полуизоставен, Колумбия гъмжи от живот. Градът просто е направен за ролева игра, в която да срещаш хора, да изпълняваш куестове, да качваш нива и т.н. Вместо това обаче, действието е ограничено до сравнително линеен екшън, и интеракцията ти с жителите е почти нулева, освен в редките случаи, когато можеш да ги убиваш. Личното ми мнение е, че от Bioshock Infinite можеше да се получи многократно по-качествено РПГ, отколкото екшън.

Но в крайна сметка играта е екшън, и при все изброените недъзи, бих казал – МНОГО добър екшън. Геймплейно Infinite може би е крачка назад спрямо предните две части, но крачка назад от почти пълно съвършенство си остава в зоната на „зверски добра“, а и сетингът и историята са на много по-високо ниво спрямо предшествениците й и компенсират изцяло. И ако материалът ми изглежда като че ли е на кантар, то това е само защото Bioshock Infinite можеше да е наистина смазващ шедьовър, а вместо това е просто изключително качествено заглавие. Със сигурност обаче това е една от игрите на годината и задължително трябва да се изиграе, независимо от платформата.